Юли е. Лятото е направо в разгара си, още преди да е дошъл август, а е замирисало вече на тоя опърлен от лятното слънце месец. Пък аз се стягам на път, пак из Южните Родопи. Какво ли ще видя сега? С какви ли хора ще се срещна? Обичайната тръпка на стремежа към откривателство и среща с непознат свят пак ме е обзела от доста време. Подготвям се старателно за новото приключение. Ето идва и уреченият час. Тоя път пътуването ще е с кола, от София направо. Ще тръгнем към 2 ч. след полунощ, та на зазоряване да сме в Гърция и да имаме на разположение цял ден за работа. Кой ти мисли за умора и отказ от работа, като ни е подгонил един мерак. А както казваше един мой родопски роднина, меракът е главен двигател на прогреса. Товарим багажа в тъмното пред блока и тръгваме. Излизаме на южното околовръстно шосе на София, а там движението е както през деня. И тирове, тирове, та чак до Симитли. Сигурно защото ги спират през деня заради голямата жега и размекнатия асфалт, нощем гледат да си наваксват. А си мислехме, че ще пътуваме по почти пусти пътища през нощта. Все пак нощното пътуване има своите предимства, дори и затова, че няма да гледаш неприятни гледки (схлупени къщурки и рухнали стопански сгради, купища смет до пътя и т.н.). Неусетно, в гонитба с тировете, а и с немалко леки коли, понесли своите пътници на почивка, се озоваваме на разклона за Гоце Делчев при Симитли. От там нагоре пътят е по-пуст, по-лесно се преминават многобройните участъци в ремонт, където пък трябва да се кара бавно и внимателно. На Предела сме по тъмно. Така и не можем да видим чешма в тъмницата, та да напълним прясна планинска вода, и продължаваме надолу. Преминаваме покрай сънен Разлог, после през вече разбуждащо се Банско. Започва да просветлява, та се наслаждаваме на гледката към величествения Пирин. Ниските родопски спускове на изток от р. Места сякаш смирено са се свели в поклон пред красавеца. Надолу селцата се разбуждат полека от нощната дрямка. Пътят е пооправен в сравнение с предишното априлско минаване. Места бавно тече. И така, наслаждавайки се попътно на впечатляващи утринни пейзажи, неусетно се озоваваме пред Гоце Делчев. Там се отбиваме да хапнем в центъра по една топла баница и да изпием по една боза. Закуската беше толкова вкусна, а такива киселини имах после, може би за да си спомням и в Гърция за нещо “родно”. После зареждаме газ до горе на местна крайпътна бензиностанция и потегляме надолу. А надолу, пак като миналия път, рядко се срещат коли. Все пак на българския граничен пункт вече има 3-4 коли. Нареждаме се на опашката и зачакваме. Скоро зад нас спря кола, от която слязоха двама мъже в работни дрехи. Приближиха се до пункта и казаха на митничаря да ги пуска, че бързат за работа. И той взе че ги пусна, а те превариха цялата опашка и отпрашиха със социалистическото си возило към гръцкия пост. На работа са хората. Какво да правиш? Интересно в кое от околните някогашни български села работят те? И дали общуват на местен български диалект с работодателя си. А дали в тези села си говорят още на български? Все въпроси, на които няма да получа отговор, гледайки как колата се изгубва нагоре към мечешкия тунел и гръцката територия.
На българския пункт минаваме безпрепятствено, а на гръцкия млади служители в униформи с твърде сериозни физиономии записват данните от личните ни карти и тръгваме по живо, по здраво. Тоя път по-внимателно се вглеждам наоколо. Следва спускане към първото село по пътя – някогашното Везмен, Драмско, а сега Ексохи. После следва Зърнево (гр. Като Неврокопион). Още е рано, слънцето тъкмо е огряло малката котловинка с накацали по краищата й селца. Гледката е прекрасна. Навярно това са старите български села Търлис, Каракьой, Куманич, Ловча. На табелите са изписани гръцки имена. Дали някой божи ден ще мога да мина и през тия села, да видя какви хора живеят днес там, знаят ли те езика на дедите си и, което е по-важно, искат ли да говорят тоя език. Наскоро в една публикация на немски езиковед открих интересни статистически данни, според които от всичкото “славяноезично” население в Егейска Македония, жителите на селищата в Драмско най-малко искали да общуват на родния си език. Като се има предвид че изследвачът е немец, би трябвало да му се вярва.
Лятното слънце още не е напекло и околните високи планини се изправят пред нас в цялото си великолепие. Гледката е красива. На северозапад от Зърнево се издига планината Стъргач, на югозапад е Черна гора, а на юг, по нашия път, е Щудер. На изток се е разпростряла Мраморица, която отделя драмското поле от долината на р. Места. На други български карти планината, разделяща драмското поле от зърневската котловина, е назовавана Боздаг, с българско име Смийница. Тя включва Щудер и Мраморица. Разпростряла се е от серското поле до поречието на р. Места. Тъй си ги знаем от овехтелите вече български карти от началото на ХХ век тия планини. Несъмнено имат и гръцки имена, ама ние си знаем нашите си. Следва изкачване по не тъй високата планина Щудер или по-точно по източната част на планината Боздаг, и бързо спускане. Щом пътят започва да навлиза в драмското поле, вече усещаме подранилата лятна мараня, та величествените гледки се размиват в сивкав небесен мъток – нещо като нищо. Дори склоновете на окръжаващите драмското поле планини трудно се съзират. Към 8,30 ч. е. Драма се е събудил и улиците му са пълни с автомобили, образуващи колони пред честите сфетофари. Доста време изгубваме по тия светофарни опашки. После вече е по-лесно по пътя към Кавала. Преминаваме покрай още задрямалия древен град Филипи, по чиито руини даже и овце не пасат в ранния час. Наближаваме Кавала. Изкачваме се по пътя до новата магистрала, минаваща току над града, и съзираме морето. Спускаме се надолу към Кавала. Къщите му са накацали една върху друга по стръмния склон към морето, сякаш стъпала на стръмна стълба. Сградите са обвити в зеленина. Долу, на нивото на морето, има и крайбрежна ивица. И тук светофарите правят дълги опашки. Преодоляваме ги и се отправяме на изток. Към индустриалната част на градеца също има плажна ивица, направо до пътя. Има душове, дървени скари, съблекални, но народът не е много. Всичко е подредено и чисто. Решаваме да се изкъпем. Скоро се озоваваме на полупразната пясъчна ивица. Наоколо се чува и българска реч. Цели семейства се къпят. Навлизайки във водата установяваме, че навътре вместо пясък има плоски скали, по които са се залепили купове миди с остри като бръсначи ръбове. Преодолявайки мидите, неопитният къпещ се се натъква на друго зло – топчета с големината на орех, отрупани с остри бодли, които се забиват дълбоко под кожата. Такива бодли аз си донесох чак в България, където най-после успях да ги извадя от ходилата си с помощта на остра игла и диоптърни очила. Едва после разбрах, че става въпрос за морски таралеж, носител на острите бодли. Навярно затова тука нямаше много посетители. Така свърши злополучното ни къпане на път към планината. Иначе автобусните спирки са направо до плажа, а около някои от тях има портокалови дървета, отрупани с плод. Оказа се, че плодовете им не били ядливи. Навярно затова са оцелели и никой не ги бере. Или пък няма нашенски мургави берачи - специалисти. Те все ще ги използват за нещо, дори и за да ги разхвърлят на парчета наоколо. А иначе дърветата са красиви, отрупани с червени плодове.
Вече е към 9.30 ч. сутринта. Напича. Маранята е толкова голяма, че дори и красавецът о-в Тасос не се вижда в морето. Пътуваме на изток по магистралата, която на места още се строи, та преминава в първокласен път. Наближаваме долното течение на р. Места. Величествена е реката тук с широкото си корито и с бавните си зеленикави води, провиращи се през множеството върбалаци. А близо нагоре се извисяват стръмни голи планински склонове. Сякаш реката изскача изведнъж от скалистата планинска бездна направо долу в равнината. Още малко и се озоваваме пред Ксанти. Трябва да търся един адрес в квартала до болницата на града, отдалечен в западна посока. Спираме пред двора на болницата и се отправям към една санитарка в специално облекло да я питам. След първите няколко думи на гръцки, изговорени от мен, чувам позната реч: “А вы говорите по русски?”. Отговорът ми е “Конечно” и разговорът се завързва. Разбирам че жената е украинка, преселила се тук. И как да не е славянка, с тия сини очи и естествено светли коси. Напътва ме и аз благодарейки се отправям към своето возило. Потегляме със спътниците и скоро навлизаме в близкия квартал, из чиито улици пак се объркваме. Може би защото е краен квартал, липсват начесто поставени табели с имена на улици и номера на жилища. Спираме близо до две жени с щъкащи около тях деца. Пак се опитвам да се осведомя за търсения от мен адрес на гръцки език и пак чувам: “Говорите по русски?” И двете жени се оказват рускини. Разговаряме набързо с тях. Насочват ме. Едва по-късно разбирам, че тоя нов квартал на града е пълен с преселници от републиките на бившия Съветски съюз. Каква далновидна политика на гръцката държава, да засели в тия проблемни райони с уседнало мюсюлманско население говорещо и гръцки език, гръкоезично население от бившия Съветски съюз. По-късно, при пътуването ми с автобус от Кавала до Ксанти през Хрисопулис (старо Саръшабан), виждах как по спирките между селцата се качваха групи жени, говорещи на руски и после слизаха някъде. Живеят си тука хората и работят. А в България не могат да намерят място за настаняване на наши сънародници, излъгали се да зарежат всичко и да се преселят в прародината си. Спомням си за един бесарабски българин, настанен в апартамент в Кърджали, в един от блоковете, освободени от турците при преселването им в Турция след смяната на имената. Човекът имаше жилище, но пък нямаше подходяща работа. Е, тогава как да живее тук? А може би беше прекалено претенциозен? Не стига че и безплатни уроци по турски език получаваше всеки ден. Разбира се, и в Гърция гръкоезичните руснаци се оплакват от неподходяща работа и малки доходи, но там стандартът е друг. А и привилегии имат хората. Кой знае защо ние все нещо не доглеждаме, не дооправяме. И накрая все не се получават нещата. Пуста българска работа. Преди време някаква управляваща чамова глава бе решила да се заселят наши сънародници от бившия Съветски съюз в Странджа – Сакар. Та кой е луд де иде в оня даалък с опразнени от миграцията села? И с кого да общува там, като оцелелите до днес местни са вече по на над 70 години? А и какво да работи там човекът?
Наближихме въпросния адрес и пак потърсихме някой да ни насочи. Тоя път попаднахме на една гръцка бабичка със свадлива физиономия, която на всичките ми въпроси отговаряше с: “Ден ксеро” (не знам). Накрая видях една забулена с кърпа жена, натоварена с много багаж и веднага реших, че това е моят надежден местен осведомител. Започнах своето питане с въведение: “Добар день. Ти ат тува ли си?” и получих най-подробни сведения за всичко, което ме интересуваше. Благодарих и си тръгнах в добро настроение. Та в тоя нов ксантийски квартал аз си бях у дома, сред гръкоезични руснаци и българоезични мюсюлмани, които съжителстваха с оскъдно количество гърци.
Проправяме си път с колата по улиците на вече запаленият от лятното слънце Ксанти и навлизаме в гористата местност над града. Там спираме на подходяща сянка, да се насладим на гледката, макар и доста поразмита от маранята. После отново на път, до първата бензиностанция, където има и хотел. Питаме в хотела на смесица от английски и гръцки за места и цени на нощувките, докато не се чува пак познатата реч: “А вы говорите по русски?” Оказва се, че готвачката и чистачката на хотела е от Грузия. По-късно разбираме, че мъжът й, който е поддръжка в хотела, е от Армения. Там работи и синът им, 20-25 годишен, на рецепцията вечер, който също говори руски, наред с гръцкия. Бързо се уговаряме необвързващо за вечерта и потегляме на път, нагоре по селата, с мисълта, че можем да отседнем и на някое по-подходящо място. Непосредствено над хотела с гръцко име Агриани (нали гърците смятат “помаците” за преки потомци на древното гръцко племе агриани, като свързват названието с название ахряне – една твърде оспорима теза), има отбивка от главния път, водеща до група най-южни българоезични селца, разположени непосредствено над Ксанти: Широка поляна, Братанково, Люлка. Асфалтираната отбивка се катери по стръмния склон, докато излезе на една седловинка. А там под оскъдна сянка на проскубани кекави дървета се вижда дълго няколко метра и тясно циментово корито, което се пълни с вода на тънка струйка от слабичко, едвам църцорещо чучурче. Отпивам от водата. Топла е, но е по-добре че я има. А откъде ли я хващат в тоя безводен чукар? Нещо звънва в ушите ми. Ослушвам се в почти обедната жега и долавям нейде, не много далече от мен, звън на чанове. Постепенно музиката им ме обзема и аз тръгвам по тясната пътека през ниската кекава горичка към чановете. На места пътеката се губи в отделни разклонения под ниските шубраци. Навеждам се почти до земята, но вървя дори лазейки на четири крака. Ориентир са ми вълмата овча вълна, закачени по трънаците. Преминавам през няколко сухи деренца докато доближа стадото. Овчар не се вижда, а и животните са из храсталаците. На голите места слънцето напича. А по пътеката е пълно с костенурки (изброих над 10), които никой не закача. Де да беше това в България. Сега една костенурка нямаше да се намери. Всички щяха да бъдат изядени и кръвта им изпита от вечно болния български народ, който все се лекува с народна медицина и така и не се оправя. Завиквам по родопски и скоро пред мен се появява здрав, висок планинец с торба на гърба и здрава дряновица в ръцете. Запознаваме се. Разбирам че е от близкото село Широко (побългарена местна форма на гръцкото Сирокон, както е преименувано село Широка поляна). По-късно разбирам от местни събеседници, че в ксантийските архивохранилища още има документи с изписани български имена на селища и местности.
Подхващаме разговор с планинеца, но разговорът върви трудно, защото той все щъка из овцете и козите. А те хич не са малко. Твърди че има към 500-600 брава добитък. Заговаряме за чанове и той веднага ме помолва да му намеря голям тюмбелек от България за личен еркич. Питам го има ли такъв еркич, а той се докача на чест. “Саму да гу видиш” – ми вика. Казвам му, че в България са скъпи чановете, че и “агуптете са кратиха вейке”, но той не жали парите, навярно знаейки колко ще му излезе такъв тюмбелек в Гърция. Споменавам, че у нас пият кръвта на костенурките за илач, а той ме поглежда учудено. Черпя го с българска бира, порядъчно стоплена в колата. Муси се, но пие, твърдейки че обича бирата студена. Та кой не я обича студена! Иска да се напием някоя вечер в Ксанти с бира, на сладък мохабет. Определяме си среща и потегляме в пека нагоре по голия чукар. Чудя се ще открия ли някъде тук човек да се разприказва в тая жега, но намирам събеседници, и то жени в отделните махали на с. Широка поляна с гръцки имена Диафора и Стиригма. Покаже се жена от къщата. Заговориш я и след малко се покаже и възрастен мъж и приказката се завързва. Въпреки че са на чукар, къщичките са обсипани със зеленина: плодни дървета и картофи и фасул в градините. Гол чукар, но има и вода. Навсякъде по пътищата са опнати маркучи. Всяка капка вода е прибрана и изведена до чешми. Така местните балканджии оцеляват. Тесният асфалтиран път се движи по голите чукари, осеяни с трънаци и кекави дръвчета, и току в някое деренце попаднеш в рай. Наоколо малка горичка. Хубава каменна чешма със студена вода, а до нея беседка. Да седнеш, да починеш, да пиеш една студена вода. На чешмата няма имена и писмени послания (традиционни и графитни). Посланието се чувства. То е дошло до теб, за което свидетелства обзелата те благодарност към тия неизвестни планинци от голите чукари, сътворили това райско кътче “за хаир” сред околния чукарест ад. Кратка почивка и продължаваме. Придвижваме се към с. Братанково. По едно време досами пътя, в големия пек, виждаме легнал човек. Спираме. Той се изправя, навярно учуден от появата ни. Заприказваме се. Оказва се, че е от Братанково и се занимава с отглеждане на кози и овце. Предлагаме му бира, но, навярно като примерен мюсюлманин, отказва. На предложения сок, обаче, кандисва. Охотно отговаря на въпросите ми. Разприказва се за Братанково и околните села, за хората и поминъка тук. Обикновен дребен планинец с опечено от слънцето и обрулено от вятъра лице. Докато разговарям с него, съзирам високо горе в далечината ливада, обградена от чукари и трънаци – пейзаж, изскочил сякаш от вълшебните приказки на Николай Райнов. Питам го за нея. Веднага ми казва чия собственост е и как я обработват стопаните тая собственост. Да оцеляваш тук наистина се иска и “родопски инать”. А и къде да отидат местните българоезични планинци? Всъщност младите знаят къде, където намерят добро препитание, но старите са се вкоренили в тая земя. Разговаряме още. По едно време чуваме и имамовото монотонно пеене от минарето в Братанково, за което събеседникът ми живо пояснява: “Чуиш ли, рука, рука имаман”. После ме напътва как да идем до Братанково и до Люлка. Сбогуваме се с приятния събеседник и потегляме по леко наклонения надолу път. От тук Братанково и Люлка се виждат – малки селца с пръснати махалички, както ги е описал и патриарх Кирил в книгата си с впечатления от 40-те години на ХХ век.
Озоваваме се в централната махала на с. Братанково, а там е обедно мъртвило. На импровизираното центърче има няколко заведения и магазини, но всички са хлопнали кепенците. Нормално. Та вече е близо 13 ч. Все пак виждаме човек да се движи по асфалтирания сокак. Заприказвам го. Оказва се, че е ходжата на селото. Човек на възраст, с благи очи. Духовит е и приказлив, но споделя че бърза да ниже тютюн. Сещам се, че сигурно неговото пеене чувахме при разговора със стареца на пътя. Питам го защо старите ходжи са такива приветливи, общителни, мохабетчии, а тия младите, с белите плетени шапчици, са като мумии студени. Отговаря ми духовито, че младите сега са други, големят се, а те, старите, си карат по старому. Тъкмо се разделяме с ходжата и се появява друг старец с бавна походка. Спира до нас и веднага завързваме разговор. Оказва се, че е служил в българската армия, че е бил чак в Ниш и Скопие. Запазил е лоши спомени от българското управление тук през 40-те години на миналия век. Помни как е ял бой от полицаи при с. Пашевик, защото е пренасял боб от Стара България. А нямало какво да се яде. Накрая им взели и боба, и парична глоба, че ги пуснали, него и спътниците му. Сега има друга болежка. Починала е жена му и “му е черно сърцето”, защото се разбирали, а и защото били набори. Запътил се е в жегата при сина си, да помага при низането на тютюна, та да се разтуши от мъката си. Още един приятен събеседник. Не щеш ли, показва се и един по-млад човек, видимо подпийнал в жегата. Оказва се, че е овчар и че е чак от с. Козлуджа. И като се разприказва за свои сексуални подвизи, за свои деца в България, за оставени от него жени по разни села, за търсещи го жени от това село, то край няма. Говори силно и забързано. После изведнъж започва почти да шепне, а и забавя ритъма на изказа си. Истински артист с природна дарба. А иначе местният Казанова е един наглед невзрачен мъж на средна възраст, небръснат, небрежно облечен, но в зелените му очи блести онова пламъче, което кара жените да омекват. Споделя, че оставил добитъка и отива да спи. Калпазанинът навсякъде си е калпазанин, но щом го търпят в селото и да се напива посред бял ден, значи има и други улави. Не е само тоя, дето яде баницата. Понякога съдбата ни предлага какви ли не изненади. Предишният път не можах да проведа един разговор в с. Козлуджа, а сега ми е дошъл козлуджанин “на крака”, но и с него няма да се свърши работа, та трябва да привършваме, че времето ни гони. А той ни съпровожда чак до колата, не спирайки да споделя богатия си сексуален опит из местните баири. Накрая го оставяме да отива да почива в квартирата си и да събира сили за нови подвизи.
Люлка е все така безлюдно, със затворени къщи и пусти дворове. Почти си мисля, че и тоя път няма да мога да разговарям с хора от селото, но виждам на входа на една къща под пътя майстори да работят по електрическата инсталация. След малко си тръгват, съпроводени от възрастен собственик. Изпраща ги като добър човек чак до колата, а после и на нас обръща внимание. И като сядаме до пътя на чаша сок, та откарваме в сладка приказка повече от половин час. Говорим на различни теми в следобедния пек и сякаш не усещаме жегата. Научавам много нови неща за Люлка и жителите му, за околните села, за миналото им, за старите обичаи, за обезлюдяването на краището, за отношението на гръцката власт към местните българоезични мюсюлмани през годините. Накрая сърдечно се сбогуваме.
Спускаме се надолу по стръмния път към реката, а там са наредени купища табели с названия на селца. Да се чуди човек накъде да хване. Но последният ни събеседник ни беше казал, че накъдето и да свърнем, все при наши хора ще идем. Решаваме да се отправим към махала с гръцко име Зумпули. Пътят отново стръмно се изкачва нагоре и някъде в безкрайните сякаш негови кривулици, из гънките на планинските склонове, отново се натъкваме на нови разклончета с още табели. Тръгваме в една посока, но тоя път се озоваваме в задънено място. Асфалтът свършва до една къща и край. Докато умуваме в колата накъде да хванем “изрипка” наперен нашенец и сърдито ни подхваща с въпрос “Кана тросите айтус?”. Ние ако знаехме “кана и кога тросим”, та щеше да ни е “по-льочку”. Разбираме се със собственика на своеобразния замък, вкопан в скалата “наворх баира”, потулен под сенките на околните големи орехови дървета, и продължаваме назад, към друга махаличка. И там изглежда да е пусто. Спираме колата и “са разстипаме“ наоколо. Ненадейно пред нас изскача момче на около 7-8 години. Заговарям го, като го питам има ли кафене в селото. Веднага ме повежда. По пътя разговаряме. Разбирам, че махалата се казва Къра. Слизаме по калдаръмени сокаци и се озоваваме пред една къща, в която момчето влиза. След малко се появяват мъж и жена на средна възраст, които заговарят на турски. Аз обаче карам на нашия си език. Тогава и мъжът заговаря на него. Вече се притесних, че момчето ме забърка в някаква каша, но се оказа, че боба му е местният кафеджия, а и учител по турски език в училището. Поканва ни на маса под навес до къщата, увит със зеленина. Повиква и брат си, който е учител в друго село на границата, пак по турски език. Ние черпим със сладки, а стопанинът отрупва масата с ястия и питиета. И като започваме един дълъг разговор за учителската професия в Гърция и в България, за изучаването на турски език от местното българоезично население, за същността на религията и т.н. Сладкодумните ни домакини споделяха всичко с нас. Наколо имаше куп деца, малки и големи, които учителите усърдно приканваха и заставяха да говорят само на турски език, пренебрегвайки родния говор. Поспорихме и върху това какъв е смисълът да се изкоренява родният език в ранна детска възраст, с което се губи идентичността на местното българоезично население. Събеседниците ни не се задълбаваха чак толкова много в тая материя. Те механично си работеха дори по време на ваканцията да правят от българоезични деца турскоезични (в случая става въпрос за техните деца). Смислено обяснение на тая своя дейност те така и не можаха да дадат. А местният български диалект, който говореха тия хора, беше пълен с интересни старинни и самобитни особености, вече изчезнали отдавна в говорите отсам границата. Но за местните българоезични мюсюлмани е къде по-лесно да намерят реализация като учители по турски език. Кандидатстват в Турция и ги приемат без приемен изпит и без изисквания за добри познания по езика. Там изкарват безплатен курс на обучение, заедно с мюсюлмани от република Македония, Босна и Херцеговина и др. После получават дипломи от турското учебно заведение и се връщат да създават турци по родните си места от децата на местното мюсюлманско население. Истинско културно еничарство, провеждано планомерно от Турция. В тая дейност са вложени много финансови средства, но Турция провежда своя далновидна политика спрямо мюсюлманите на Балканите. А какво прави нашата държава? Нищо. Тя няма място в сърцата на местните българоезични мюсюлмани. За тях защитник на правата им и истински закрилник е силната турска държава, а не разкапалата се и още несъвзела се след посткомунистическите катаклизми България, за която всички местни мюсюлмани са “добре осведомени” какъв душманин на мюсюлманите е. Иначе кога тези местни учители по турски език ще могат да си позволят лукса да кандидатстват в гръцко висше учебно заведение и да го завършат успешно, без сериозни парични харчове, а и сериозно учене? Накрая разговорът и там попривърши. Обещахме си нови срещи. Разменихме си адреси. Въпреки всичко събеседниците ни поискаха да им занесем дискове с родопска народна музика. Дано това поне някога изпълним, защото “кръвта вода не става”.
Вече е надвечер, въпреки че слънцето още прежуря по баирите. Отправяме се надолу към хотела, а там ни очакват. Настаняваме се в стая с три легла, баня, телевизор и тераса със столчета и маса. Ксантийската река е наблизо и прохладен вечерен ветрец ни облъхва, сякаш ни кани да се отпуснем в приказните ласкави обятия на вълшебната планина Родопи.
А по телевизията се натъкваме на нещо твърде интересно. По един от каналите дават сериен гръцки филм, озвучен на турски език. Героите имаха турски имена. Така и не можахме да си дадем сносно обяснение на тоя парадокс. Та дори и да е направен тоя филм за разпространение в турскоезичен район, защо гърците го разпространяват в усилено турчеещите се села в ксантийските Родопи, след като създават “помашки език” за местното население? Но за да то правят, те имат нещо предвид.
На следващата сутрин ставам рано, обличам се спортно и излизам да направя обичайния си сутрешен крос, макар и на непознат терен. Тръгвам покрай реката, но щом се излезе от територията на хотела със старателно поддържани тревни площи и цветни алеи, започват каменисти изоставени нивички, обрасли дори с трънаци. Навярно това са имотите на широкополянци. Продължавам през нивите към пътя. Пресичам го и поемам по планинските склонове, обрасли с бодливи храсти и кекави дръвчета. Както и отсам границата, малките имотчета около пътя са оградени с плетове от тръни. Най-често това са нивички, които над пътя се обработват, а под пътя, към хотела и близката бензиностанция – не. Нагоре по склоновете почти само ходя, поради гъстите трънаци и липсата на пътеки. Все пак излазвам на едно баирче. Каменисто дере ме отделя от отсрещния гол баир, от който не може да няма хубава гледка. Спускам се надолу през трънаци и скали до изцяло каменистото корито на дерето. Красиво е то. Течащата вода е малко, а където има вирчета, е пълно наоколо с овчи и кози изпражнения. Явно тук идват да пият вода зажъднелите стада през жарките летни дни. От другата страна, след скалите следва гол склон, осеян пак с трънаци и прегоряла от слънцето трева. Прорязан е с многобройни пътечки, движещи се почти успоредно, а на билото наистина се открива широка панорама. На север се виждат селцата Широко, Братанково, Люлка; на запад се възправят стръмните гористи склонове на високия рид от другата страна на ксантийската река. Слънцето вече се показва над източните ридове. Поздравявам го и се отправям надолу. По пътя нагоре рано-рано пъплят товарни автомобили, отрупани с бали сено, както си ги знаем отсам границата. Спомням си от вчерашните беседи оплакванията на местните балканци, че нямат ливади и са принудени да купуват сено от другаде. Ама и орисия! В планина да живееш и да нямаш сено. Всъщност сеното го има, но по на север, по поречието на Менковска река, където и баирите са обрасли с букак. Следва къпане, бръснене и закуска. Домакините на хотела предлагат закуска, която влиза в цената. Масата на ливада край реката е отрупана с какво ли не. Не смогваме да изядем и изпием всичко. А после цял ден ще сме сити, чак до вечерта. Та как и да ти се дояде в тая жега!
Потегляме нагоре, в посока към Шехин. Трябва да се отбием в махала Кочини с гръцко име Котинон. По пътя, след разклона за Ставруполис и Драма, има чешма. До нея е направена дълга пейка на сянка под дърветата и там все има хора. Сега е поседнал един разговорлив старец. Оказва се, че е от Кочини. И ето започваме разговор. Старецът е и укумуш, в такт с времето си. Както си говорим за “диньоски бална”, изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, ми поисква GSM, за да “цонне” на някакъв близък, по важни домашни дела. После делово продължава разговора си. Споделя, че има овце и овчар от България, на когото плаща 400 евро на месец. Има 4 внучета от двете си дъщери, които много обича, а и се радва, че са близо до него. Много зле е настроен към политиката на българската държава по отношение на религиозните свободи. Така за него “булгаринон” е “паратико свине, дену мени йуметана и дава изеть”. Иди на един такъв човек обяснявай, че това вече е история. Навсякъде, където се заговаряме с местни балканджии от по-старото поколение, все ни питат има ли джамии по нас и молят ли се в тях мюсюлманите. Всички са убедени, че мюсюлманите в България живеят зле. А на младите, потънали в работа, тая тема хич не им е интересна. На тях не им остава време да идат в джамия, камо ли да страдат за съдбата на мюсюлманите в други страни.
Скоро пристига приятел на стареца и се разговарят за овце и кози, за храни и болести по животните и т.н. Основна тема е една широко разпространена болест по овцете, назоваема текнефес, т.е. вдишването на прах по каменистите чукари, от което после хващат задух. Била масова. И как няма да е масова, като по тия голи чукари овцете в търсене на стрък трева вдигат такава пушилка, че от далече можеш да ги забележиш. Накрая старецът си тръгва с дошла да го вземе кола. И ние потегляме, доволни от срещата с това укумуш родопско старче. Колата се движи бавно и скоро настига прегърбен старец, който едва се тътри по тротоара с помощта на бастун. Слизам от колата и го заговарям. Оказва се че отива на джамия. С негова помощ разгадавам загадката Долап хан – днес голямо средищно селище по пътя Ксанти - Шехин. Патриарх Кирил не го споменава в своите пътеписи, значи по негово време селището не е съществувало. А днес то се е получило от сливането на махали Кочини и Измис в обширна долинка по поречието на мустафчевската река. Но сигурно има преселници и от други селца, защото по протежение на пътя, от двете страни, на голямо разстояние са разположени само магазини, кафенета, офиси и др. – цяла чаршия на малко градче. Поговорваме със стареца докато пъпли към джамията. Той също живо се интересува има ли джамии в България и посещават ли се те от хората. Сбогуваме се накрая с него и се отправяме нагоре към голямото село Гьокче бунар, разположено на един гол яр. Пътят се извива по стръмния склон, за да се възземе накрая на по-равно, където вече следва билото. Минаваме покрай казармата в края на селото (единствената казарма в близост до местно село). Крайпътните къщи са пусти. Но виждаме млад мъж да пресича шосето. Спираме до него и го заговаряме. Отначало не е много настроен за разговори, но като изваждаме и сок (бира не иска), сядаме и започваме дълъг разговор пред строежа на новата му къща. Обяснява колко трудно се е снабдил с разрешително за строеж, защото къщата се падала извън територията на селото, колко бавно става всичко, защото се искат много пари и т.н. Засягаме в разговора най-различни теми: за безработицата сред жените, за гурбетчийството като препитание при мъжете, за миграцията и за какво ли още не, и виждаме колко общи са ни проблемите на нас родопчани, разделени от една граница. Оплаква се как синът му “батардисал арабона”, като прегрял двигателя. Смята, че жените покрай отглеждането на децата са непълноценни в борбата за оцеляване на семейството, защото само едни деца отглеждали, а после чакат да ги храниш. Какво ли би казала по тоя съществен въпрос някоя еманципирана нашенка отсам границата? Но той има своята логика на гастарбайтер в немските пристанища, където чисти трюмове на кораби с химикали, като е принуден да работи по 12 ч. на ден и с маска на лицето в тъмница и на жега. Както казва, пари взема, ама му излизат солено, защото хвърля здраве. Но пък споделя, че няма какво друго да работи за много пари, като няма занаят. Навярно има и други интересни мисли събеседникът ми, но времето напредва. Накрая си вземаме “саздраве”, като си пожелаваме взаимно да сме живи и здрави и пак да се видим.
И други нашенци споделяха, че работят в Атина и по Германия, но си изкарват прехраната с вреден, тежък труд, ама нали са си планинци, стискат зъби. Един даже обясняваше как веднъж, като се връщал от нощна смяна, бил толкова “умустен”, че жената не го познала и му затръшнала вратата на квартирата. Но пък като хора, изкарващи много пари, гледат с насмешка на надничарите, дошли да работят при тях от България по за 10 –20 евро “гинлюк”. Един даже сподели, че за 20 евро “гинлюк” сутрин няма да си отвори окото, камо ли да стане. Но какво да се прави, като нашият стандарт на живот е направо жалък за населението на другите еврочленки.
Слънцето вече прежуря и ние се отправяме нагоре, към Пашевик. Пътят върви сякаш по ръба на острото било, все нагоре и нагоре. Гледката и наляво, и надясно е разкошна. На север се вижда безкрайното море от баири, повечето в българска територия, а на юг се диплят също доста гънки в посока към Ксанти и Кавала. В колата си имаме сладкодумен млад събеседник. На края на Гьокче бунар качваме на стоп едно момче, което отива при главеницата (годеницата) си в Пашевик. Повикала го за нещо, без да каже за какво, и сега то бърза да иде. Разказва че е без баща, че му предстои да влиза в казармата, а и че не знае за какво го вика годеницата му. Не се плаши от казармата. Смята, че с всички трудности може да се справи. Явно морето му е до колене, но дано има късмет и да се пребори с всички несгоди, та да намери своето място под слънцето. Обяснява че имал мотор и лека кола, но ги строшил, та сега е без возило. Оставяме го в Пашевик и потегляме нагоре. Минаваме през центъра. Въпреки горещия ден, кафенето пак е пълно със старци, които любопитно се зазяпват в колата, навярно зажъднели за приказка, но сега пътят ни е друг. Изкачваме се до най-горните къщи и от там се спускаме към Козлуджа.
Горещо е. Преваля пладнина, а ние се спускаме по стръмния път надолу. Тука вече и растителността е друга. Навлизаме в букова гора, опасла от двете страни горното поречие на шехинската река, сякаш сме на север от границата, в българските Родопи. На един завой на пътя спираме до една беседка. Близо до нея шурти чешма. Наоколо полъхва ветрец от хладен букувак. В коритото на чешмата, сред накъдрените зелени водорасли, се мяркат малки жабки. Наточваме студена вода, полюбуваме се на буковата сянка и отново сме на път. Отминаваме разклона за село Вълканово и пътят свива на запад, като се движи по съвсем лек наклон. Излизаме от гората. От двете страни на пътя се виждат нивички и ливадки. И тук всичко е изгоряло, но не чак както в селата по голите южни склонове, в близост до Ксанти. Търсим да видим някой работещ по нивите, но жив човек не се вижда. И така, в гледане наляво и надясно, стигаме до с. Козлуджа. Навлизаме по тясната асфалтирана улица. Пусти са и околните тесни сокаци. Стигаме до един магазин, а такива има няколко в селото. Спираме. До магазина двама мъже измазват стените на съседната къща. Заговарям по-възрастния, който е с бяла плетена шапчица на главата. Отговорите му са кратки, погледът му е подозрителен. Отново удрям на камък. Разменяме няколко приказки и край. Качваме се в колата и потегляме напред. Преминаваме центъра и в самия му край съзираме човек, седнал на самата улица с проснати напред крака. Слизам от колата и го заговарям. Видът му е занемарен, с разчорлена коса е и с поовехтели дрехи, но пък е словоохотлив и подема разговора. Оказва се, че е местният несретник. Речта му е поокършена, та не се забелязват ония особености, впечатлили ме при разговора с неговия възрастен съселянин миналия път. Но все пак е нещо. Поразговаряме на общи теми: за минералните извори при Луджата, за отварянето на границата и др., че накрая се разделяме. Слизаме надолу до пътя за Алмалъ и потегляме на север, да покажа на спътника си пътя към връх Елидже и българската граница. По изрично негово настояване се отправяме и до с. Демерджик, с което аз, притиснат от времето, неохотно се съгласявам. Горе отново се насочваме към близкия магазин, а там се срещаме с познати старци. Завързваме разговор. Запознаваме се и с по-млади хора. Има и алмалийци и козлуджанци. И става един задушевен разговор. Местните споменават за сложена от българска страна на границата табела с надпис, че който преминава границата го грози затвор. Оправдават нашите власти, като казват че поводът за това решение е прекарването от българска страна на цяло стадо крави в гръцка територия. Запознаваме се с местен ентусиаст на около 50 години, който ни завежда до новопостроената джамия. Показва ни я с гордост: общото помещение; помещението за жени; за ядене на курбан; за обучение на децата; гостните стаи за “мусефире”, едната за агупте и други рискови гости, а другата за по-изискани гости; кабинетът на доктора за безплатни медицински прегледи; дворът; тоалетните; мазетата; складовете. Накрая се изкачваме на минарето. Домакинът с гордост ни обяснява, че джамията е най-голяма, просторна и хубава не само в района, но и в цяла Западна Тракия и е построена изключително с дарения и взаимопомощ, въпреки пречките от страна на официалните власти. Когато гърците видели, че джамията ще бъде построена, предложили финансова помощ, но демерджикци отказали предлаганата им помощ, за да не са зависими при назначаване на имами и т.н. Показва ни гледката на околността от високото минаре, а тя наистина е прелестна. Виждат се българската граница, високите върхове над селото, гънките на планината надолу, по поречието на шехинската река. Той приема успешния строеж на джамията като своеобразна демонстрация от страна на местното българоезично мюсюлманско население, че има сили и възможности да отстоява правата си. Чувства ни близки. Отговаря охотно на всичките ни въпроси. Същевременно твърде интересни разсъждения има за мюсюлманите като цяло. Споделя, че ония “зенгине арапишта” с многото пари, ако дадат само малко от огромните си богатства, мюсюлманите в цяла Западна Тракия ще живеят много добре. Но те харчат парите си по жени и други развлечения, като обяснява какви огромни яхти имали, които той е виждал по гръцките пристанища. Събеседникът ни се пита защо е така, след като всички са братя мюсюлмани, но и ние не можем да му отговорим на тоя въпрос. След нас вървят група деца, на които той също обръща внимание. Накрая, въпреки че сме се сбогували, ни кара да изчакаме. Отива с мотопеда си до вкъщи и ни донася за подарък по една броеница от Мека. Прегръща ни на изпроводяк. Тоя млад мъж е бъдещето на това симпатично селце. Ако всяко село имаше такъв деен, инициативен водач, то несъмнено съдбата на тия села щеше да е по-друга. Навярно и миграцията би била по-слаба. Но проблемът с миграцията е доста по-комплексен и сложен. За втори път идвам в с. Демерджик и за втори път оставам с такива добри впечатления. Може би защото местните родопчани притежават ония добродетели, характерни за времето на моите баби и дядовци: гостоприемство, откритост в общуването с непознати, благоразположението и всичко онова, характерно за патриархалното общество, базвъзвратно отишло си с моите предци и тяхното време. Сега ние отсам границата вече сме други, по-студени и по-подозрителни в общуването си с непознати. Всичко държим под ключ. Накъде ли сме се запътили? И дали е близко времето, когато и нашите събратя на юг от границата ще станат като нас? Дано да не е. Довиждане Демерджик, приказно родопско селце. Дано отново някога имам щастието да те посетя и да пообщувам с твоите златни хора.
Пътят надолу е някак лек, а след сливането на демерджикската и елидженската река сякаш потъваме в зелен рай. Зеленината е обвила от всякъде шосето, а чешмите следват една след друга. Накрая спираме до една. Реката, чиито бързеи почти не се виждат в гъстата зеленина, приятно шумоли. Чучурът от другата страна на шосето бълва дебела струя студена планинска вода. Около коритото подскачат малки жабки. Наоколо във влагата всичко е зелено, от малки тревички до големи храсти и увивни растения. След голите баири, това място ни се вижда като джунгла. Дано новото трасе на пътя не мине от тук, че всичко това ще отиде по дяволите. Иначе се движим успоредно на реката, чак до един мост, на края на който виждаме нашия скорошен познайник от Козлуджа, пак седнал на асфалта и провесил крака надолу. Спираме и го питам какво прави тук, а той ми обяснява, че дошъл с козлуджански младежи, които се къпят в дълбок вир на реката. Вземаме си пак довиждане и потегляме. Скоро се появяват и ниви, засадени главно с тютюн, но хора не се мяркат. Вече е към 2-3 часа след обяд. Непосредствено преди Алмалъ срещаме възрастен, прегърбен човек, който излиза от тютюневите ниви покрай реката. Заговаряме го. Оказва се че е от Козлуджа, но е алмалийски зет. Човекът е без шапка, с дебели дрехи. Разговаряме под прежурящото слънце, което изглежда хич не го притеснява. Та и какво да го притеснява, като всеки божи ден се пече на това слънце. А и более за изсъхналите посеви. Накрая се сбогуваме и потегляме към близкото Алмалъ. Патриарх Кирил описва в книгата си Алмалъ от 40-те години на ХХ в. като едно от най-бедните села в района. Но сега е друго. Селото е на асфалтов път към границата. Къщите са му спретнати. Има магазини, в които пазаруват хора от околните села. Предишният път не можах да поговоря с алмалийци. Стигаме до едно кафе на централната улица и излизаме от колата да се поразговорим. По улицата виждаме да върви 60-70 годишен мъж. Заговаряме го. Оказва се, че тъкмо се е върнал от Луджата, където е бил на баня заради болежки. И ето ти тема за разговор. Говорим спрели до колата, после вървейки към кафенето и накрая седнали на маса пред това кафене. Обсъждаме горските пожари в района, лечебността на лъджанските минерални води, дърводобива в околните гори. Наоколо има насядали няколко човека на сянка. Скоро към нас се приближава и предишният ни събеседник, дошъл да пазарува. Двамата ни събеседници се оказват добри приятели и компанията ни набъбва. Алмалийци не вярват на обещания за скорошното отваряне на граничен пункт през близкия проход Елидже, още повече че виждат нищо да не е пипнато от гръцка страна и до днес. Ама знае ли се. “Може на уруминан друг акъл да му дойде” – викат те. Пък и се притесняват какъв ли народ ще текне през тая граница, та няма ли да си опатят, защото селото им е баш на пътя за границата.
Потегляме в посока към Луджата. Пътят е равен току до с. Шехин а от там като емва един баир, не ти е майко работа. Но пък горе гледката, тая пуста гледка, си заслужава изкачването. От юг баирът е кекав, пълен с бодливи храсталаци, кацнали на голи ярове, а по склоновете на север се вижда буковак. Зеленият цвят на гората тука е друг. Наситен е и успокоява. Спускането е устремно, отначало по гол яр със сипеи, а колкото по се наближава долината на менковската река, толкова по се навлиза в буковака – тукашният планински рай. След низ от завои пресичаме реката по здрав мост сред накацалите наоколо къщи и пътят тръгва по течението й, та чак до Жуванци – целта на пътуването ни днес. Преминаваме през трите Луджи, за които нямаме време сега. Току от края на Долна Луджа, до маясъловия минерален извор, пътят започва да се спуска с лъкатушене надолу, за да се доближи скоро до менковската река и да поеме по течението й. Тясната долинка покрай реката тъне в зеленина, но в оградените с плетове малки ливадки и нивички не се виждат хора. Горещият юлски следобед преваля. Скоро се белват и първите къщи на Менково. Сега, при второто си идване, мога да го разгледам на светло. Село като село, ама е Менково. Белите му къщи, някои от които в стар стил, привличат погледа. Пътят навлиза между къщите с малки дворчета. Започват да се отделят тесни асфалтирани сокаци, губещи се в чупките между къщите. На площада десетина старци, дремещи на сянка пред празните маси на едно кафене, рипват да ни спрат за мохабет, но ние го оставяме за после, като знаем, че ще ни чакат. Казваме им, че бързаме за Жуванци. Те ни насочват, макар че пътят е един, покрай реката. На самия площад има кръгово движение около нещо като празен доста широк шадраван, ограден с парапети. Нямаме време да се почудим на това архитектурно хрумване по не знам какъв образец и подминаваме нататък. Селото е разположено на лек наклон, от лявата страна по поречието на реката. Из дворовете се виждат да щъкат хора, главно жени и деца, които любопитно ни заглеждат. На края на селото асфалтът свършва и започва черен път с добре утъпкани коловози между ниви и ливади. Примиряваме се и потегляме. Скоро стигаме до полегнал встрани от пътя говедар. Спираме и завързваме разговор. Оказва се, че българските му работници са си отишли в отпуска, та сега ги отменя. Хвали се, че лично ги е закарал до селото им. Че е оперен човекът, оперен е, но все пак сигурно нашите са го научили на думичките отпуска и заплата. Нямаме време да проверяваме дали е усвоил термини като аванс и др., защото ни чака черен път. Той уж върви полегато все покрай реката, но на места, в къси отсечки, стръмно се спуска и изкачва. Няма дълбоки коловози, но е лош. В отделни участъци целият е осеян с камъни. Склоновете северно от реката са каменисти и обрасли с трънак и кекави горички, но на юг от нея е буков рай, чак додето ти стига погледът нагоре. Ето защо и едър рогат добитък отглеждат тука. След една от безкрайните чупки на пътя, в малка, неугледна долинка между него и реката, съзираме примитивен краварник, а пред него на пън седи възрастна жена. Спираме и слизаме при нея. Оказва се че е от с. Жуванци. Тука помага на сина си в гледането на животните, защото той работи и живее в село, близо до Ксанти. Как ли се справя тая жена, вдовица, с болно сърце и на преклонна възраст? Мазолестите й ръце дават отговор – с къртовски труд. Но когато споменавам, че годинките й са доста, възкликва че чак толкова стара и немощна не е. Навярно тоя оптимизъм я крепи. Доста мургава е, но не е удобно да я питаме имало ли е преди агупте в Жуванци. Обяснява, че и сега работата по пасането, доенето, предаването на млякото и др. дейности, свързани с животновъдството, е твърде трудна. Но какво да прави? Такава й е орисията. Наоколо е мръсно, а в близост тече чистата Менковска река, чието корито по двата бряга е осеяно с едри, обли речни камъни. Побеседваме с жената за съдбата на селото, а тя и звезди да има как ще ни свали от небето, за да покаже че нейното хубаво село живее. Убеждава ни че има кафене, ама кафеджията бил в Ксанти. А когато казваме че пътят е лош, ни се сопва че е хубав, даже пулма (автобус) да върви по него. Ама кого ли да вози, като са останали една шепа старци там? Брани своето село, което е част от нея, от нейния живот. Усърдно ни подканя да идем да го видим и ние потегляме пак по кривулиците, следващи пътя на реката. Пътят ту се снижава към нея, ту се издига, за да се подеме накрая леко нагоре и все нагоре сред кекавите храсталаци, хванали корен по каменистия склон. Напред в далечината, по течението на реката, се виждат все каменисти места. Чудя се вече къде ли е това митично село, за което с такова благоговение пише златоградският писател Станислав Сивриев. Къде ли в тия чукари ще има тучни крайречни ливади, в които някога златоградчани си правили “компании” под ябълкови и крушови овошки. И изведнъж иззад един завой на пътя съзирам на един висок скалист рид над реката нещо като къща в стар възрожденски стил, сякаш средновековен рицарски замък, кацнал на скалите в тая пустош. Приближаваме и виждаме, че това е подновена стара къща, чийто двор е опасан с дебела и висока каменна ограда. И мястото е хубаво, и къщата е хубава. По-късно разбираме, че тя е на преселил се в Ксанти заможен местен жител. Явно нещо го дърпа насам, в тоя чукар. На самия завой на пътя се показва и селото, кацнало на един скалист склон. Веднага се виждат в началото му полуразрушени къщи със зейнали врати и прозорци сред зеленината на дворните овошки. Но се виждат и здрави къщи. На завоя има голяма синя табела с изписан дълъг текст с бели букви на гръцки и английски език. Изтипосано е на синия фон и европейското кръгло съзвездие. От текста става ясно, че по проект за усвояване на европейски фондове за това село са изхарчени 180000 евро. Но за какво ли са изхарчени, щом дори асфалт няма? Тръгвам пеш по черния път, защото се опасяваме, че ако тръгне колата, няма къде да обърне до селото. Още като се навлезе сред първите къщи, се вижда едно калдаръмено пространство като малко площадче, в чиито краища (ъгли) са поставени метални стълбове с висящи улични лампи в стар стил. Като се обходи малкото селце, друга забележителност комай не се открива. Значи и гръцките изпълнители “усвояват” пари от еврофондовете твърде ефикасно и успешно. Но както и да се погледне, малкото калдаръмено пространство не може да струва толкова пари. Явно някой се е облажил, но това едва ли са местните българоезични мюсюлмани. Незнайно защо Патриарх Кирил описва селото като турско. Сигурно защото не го е посетил лично, а е черпил сведения от втора ръка. А иначе местните са в тесни роднински връзки с менковци и златоградчани.
Тръгвам по един стръмен сокак нагоре и попадам на група възрастни жени, седнали в двора на една къща на сладка следобедна приказка. Веднага ме разпитват какъв съм и откъде съм и чак тогава се отпускат да говорят. Разпитват ме кого познавам в Златоград, като обясняват какви роднини имат там. Но скоро приказката ни е прекъсната от мъжки вик: “Ей, яла бря” – покана да отида при мъжката компания. Чудя се как ли са ме видели. Самите жени ме подканят неколкократно да отида там. Тръгвам нагоре по стръмния сокак, който криволичи между къщите и се озовавам пред насядали на приказка възрастни мъже до сенчестата стена на една къща. Веднага ме заразпитват за Златоград и за някои стари златоградски родове. Става задушевен разговор. Все едно че разговарям със златоградски старци. И говорът им е един и същ. Останали са една шепа, а не напускат родното село, държат се, сякаш се надяват да стане чудо и селото да се възроди. Дано това чудо да стане, макар да не е ясно как. Сред всички се откроява старец с доста роднини в Златоград. И като текват едни негови спомени, край нямат. Разказва как на събора на връх Костадин неговите златоградски роднини са искали да го откарат с колата в града, да го разгледа, но със съжаление споделя че не станала работата. Успокоявам го че скоро ще стане, а той отвръща, че може да не дочака това скоро. Говори с добри чувства за България.
По едно време друг старец сподели, че на негов близък, ходил скоро при роднини в Златоград, му казали населението на България да е намаляло на 6 милиона. Други пък възразиха, че до скоро населението било 8 милиона. И като се започна едно тюхкане. Какво учудване с открито съжаление личеше в думите на събеседниците, сякаш говореха за родния си край, за нещо близко и родно. Може би откриваха нещо общо в участта на селото си и на България, където бяха част от роднините им. А иначе и в Жуванци животът си тече. Някои, навярно по-млади пенсионери, подновяват къщите си. Когато ги посетих, имаше авария в тръбопровода, та търсеха начин да викат специалист от Менково, който пък бил отишъл в Ксанти по работа. Старците твърдят, че в почивните дни младите идвали да “пообидьват”. Разпитвам ги за стария път към Иваново, описан в знаменателния разказ на златоградския писател Станислав Сивриев “На връх Иваново”, но като че ли не могат да си спомнят. Времето напредва и аз тръгвам да си ходя. Изпращат ме сърдечно и с наставления да нося много поздрави на роднините в Златоград. Сбогувам се пътьом и с бабите, които също сърдечно ме изпращат и ми пожелават пак да дойда. Не знам дали някога отново ще дойда тук, но ми се ще това да стане, заради добрите старци. Скоро колата завдига пушилка, пъплейки бавно по обратния път. Паянтавият краварник стърчи самотен, изоставен и от одевешната баба. Място на два часа път от Златоград, а все едно сме били на края на света! Това е границата. А хората са златни. Нещо ме хваща за гърлото, сякаш съм напуснал родното си село, изпроводен от любимата си баба, която ме е закичила на изпроводяк с китка здравец и с въпроса кога ще я посетя пак, ама преглътвам, повтаряйки си шаблонното: “Такъв е животът”.
Щем не щем, ще минем пак през центъра на Менково, където цяла тайфа старци търпеливо чакат да се върнем. Единственият път за Жуванци минава оттук. Още не сме слезли от колата и те ни “нагарванисват” от столовете пред празното кафене. Местният съдържател, едър планинец с рунтав мустак, им се кара, че по цял ден само седят и нищо не си поръчват, но те все едно че не са го чули. Явно са му свикнали. Веднага подхващат разговор за Златоград, за България, за политика, за минералните извори в Луджата и за какво ли не, само и само “мухабеть” да стане. Сякаш всичко натрупано в очакването, сега трябва да го изкажат. Какви достойни за увековечаване персонажи от наша родна картинка, ама пусто като нямам талант. Мъчим да се измъкнем от разговора, но старците умело сменят темите и внимават да не се стигне до край, че пак ще потънат в целодневната си, вече надвечерна мълчалива летаргия. За каквото и да заговориш, услужливо подхващат темата, като я разширяват. Ако ще се къпеш в басейна с минералната вода в Луджата, ще ти обяснят как трябва да го правиш, като те разпитат и посъветват за каква болка къде и как да се потапяш. Ако пък имаш сериозна болежка, веднага ще ти издиктуват и рецепта от народната медицина. Няма да забравят и да изтъкнат съмненията си относно лековитостта на водата от някои извори (например маясъловото изворче) и т.н. Но ние бързаме, че път ни чака. Обещаваме пак да дойдем и се измъкваме приказвайки чак докато се мушнем в колата. Ама преди това сме “хошкали” всички на изпроводяк. После бързичко потегляме. Дали ще дойдем пак и кого ли от тия жилави планински старци ще заварим следващия път? Дано да са живи и здрави, че те крепят селото, като ония в Жуванци. Има ли ги тях, има го и селото, има го и планинският дух, има го и мелодичният и напевен местен родопски диалект.
Вече се смрачава. Колата бързо гълта асфалтовите километри нагоре, но ние трябва да спрем при маясъловото изворче и при българската баня в Луджата, та съвсем да се стъмни, докато се отдаваме на малко телесни наслади в общуване с лековитата вода и околния планински пейзаж. Отпуснеш се в горещата минерална вода, с която тялото ти още не е свикнало съвсем, и времето сякаш спира. Наоколо е тихо и само шуртенето на водата и жуженето на привечерните бръмбари и мухи те държи буден, особено острото бръмчене на по-едрите мухи, гладни за топла плът, които те връщат в действителността с острите си ухапвания. После потегляме и без да спираме се отправяме към хотела, изпълнени с нови впечатления. Встрани просветват крайпътните селца, а Долап хан е като малко градче с осветените си крайпътни заведения по главната улица. Накрая стигаме и до нашия хотел, приготвящ се вече за вечерна дрямка.
Сутринта ставам и се отправям за обичайния си крос, нагоре по планинските склонове към махалите на с. Широка поляна. Тъкмо на разклона от централния път за селото, малко над хотела, съзирам голяма табела с текст и някаква рисунка. Наближавам и виждам, че това е карта с обозначение на някакъв район. Надписът е на гръцки и английски и в него се дават сведения за ново административно делене на ксантийския ахриянлък, според което централно село вече е с. Мики (старо Мустафчево), а не стария център с. Ехинос (старо Шехин). Интересно е, че поставените на картата граници не включват селата: Менково, Луджата, Демерджик, Пашевик, Алмалъ. Не е указано те в отделна община ли ще се включат, но е чудно как това ще стане, като няма отделна пътна инфраструктура. Така за да идеш от Пашевик в Демерджик, трябва да минеш през с Козлуджа, включено в новата община. Селата Козлуджа и Вълканово се свързват с пътна връзка по шехинската река със с. Шехин, но тя минава през с. Алмалъ. Но щом гърците са го измислили тоя проект, то те имат нещо предвид, нещо, което ние не знаем. Най-вероятно това делене е свързано с бъдещо прокарване на пътни връзки с Рудозем и Златоград в българска територия.
Преди да тръгнем по обиколки, решаваме да заредим газ на някоя газостанция в Ксанти. Пробваме на едно, на второ, на трето място, но се оказва, че никъде няма авто газ. Любезни служители ни обясняват, че газ имало чак в Солун или към Свиленград. Ами сега? Някои казват, че може би имало в Кавала. Отиваме до там, но се оказва, че и там няма. Един служител на частна пътна помощ ни предлага да извози колата до Солун за 200 евро, но ние правим сметка, ча докато се върнем, пак ще изхарчим газта. Тогава решаваме колата да иде да зареди газ в Гоце Делчев, а аз да се върна с автобус в Ксанти и да събера впечатления от града. Питам напътстващите ни гърци от една бензиностанция в Кавала как да се придвижа до автогарата, а те отговарят – с такси, което струвало 2-3 евро. Викаме по телефона таксито. То сравнително бързо пристигна. Качих се и потеглихме. Шофьорът, мургав грък с разчорлена коса, спря на едно място и качи един грък. Заговориха се, като спомена няколко пъти название “вулгарос”. Накрая на автогарата натисна апарата и от 3 евро той стана на 5,50. Нямах време да се разправям. Хем езика не знаеш, пък и с “бакшиш” да се разправяш!
На малката автогара си има народ. Едни пристигат, други заминават. Купувам си билет и се осведомявам за времето на заминаване на оскъден английски и билетопродавачът ми обяснява подробно всичко, също на английски. Английски език владееха и билетопродавачите на ксантийската автогара. Учени хора бре. Но английският език е нужен за разговор с многобройните туристи и, както е видно, е задължителен за всякакъв вид обслужващ персонал, свързан с туризма. На кавалската автогара не може и без балкански персонаж. Веднага ме надушва местният просяк в опърпани одежди, който само показва монета в ръката и чака да му дадеш. Бъркам в джоба и му давам монета, но в последния миг виждам, че е българска, ама вече е късно. Той бързо я пъхва в джоба и отминава. Автобусите се редят един след друг и на всички пише Ксанти. Питам за по-сигурно шофьора на първия пълнещ се автобус дали е за Ксанти и той утвърдително махва с глава. Качвам се. Автобусът потегля и минава през Саръшабан (Хрисуполи) и през множество селца, като накрая се озовава в Кимерия, на пристанището за о-в Тасос. Хубавият пясъчен плаж се съзира през дърветата, а по едно време се мярва и пристанището с голям шлеп за товарене на хора и автомобили. Автобусът се препълва от хора, главно ученици, които обаче в Хрисуполи слизат всичките. Подозирайки нещо, се отправям към шофьора и го питам за Ксанти ли е, а той отговаря с една дума: “Драма”. Започвам да му обяснявам ядосано, че не е хубаво така да подвежда пътниците, а той се впуска да ми отговаря вяло, като повтаря: “Драма, Драма”. Не разбрах за Драма ли отива, но това тук си беше цяла драма. Накрая махнах с ръка и слязох. Попитах първата срещната жена, поглеждаща от подредения двор на една кокетна къщичка до тротоара, за автогара, а тя се осведоми знам ли немски. Така на немски се разбрахме. Не разбрах тя на квартира ли беше тук или бе в собствената си къща. Но по подредбата на двора си личеше, че собственикът не ще да е разхвърлян балканец.
На спирката на автобуса видях младо, красиво русокосо момиче и го попитах на английски точно ли е изписаното разписание, а то пък ме попита откъде съм. Отговорих, че съм от България, пък то продължи на български, като отбеляза, че ме е познало по акцента. Разговаряхме. Сподели, че работи в нощно заведение в Ксанти, а е на квартира в Хрисуполи. Пристигна автобус и се качихме. Момичето седна на празна двойна седалка откъм вътрешната страна, което ме учуди. След малко пристигна нисък, дебел кондуктор и ни даде билети, а после седна срещу момичето на съседната седалка и се опита да завърже разговор. Момичето сподели, че това е редовен номер. Една слаба женица от предната седалка го заговори на български, като спомена, че и тя го е изживяла това някога. Идва ми на ум да го питам това момиче какво точно работи в заведението, но се отказвам. Каквато и да му е работата, то търси своето място под слънцето. На кого и за какво да търсиш сметка в тия трудни за нас времена? Те май за нас, българите, времената все са трудни. Все сме излезли от криза или сме в криза, попаднали в нея незнайно как и защо, и все ни е трудно. Пуста орисия. И вместо нашите красиви момичета да си седят в България с достатъчно добра житейска переспектива, ги срещаме по чужди земи, да галят чужди погледи и да топлят чужди легла. Но тоя износ на женска плът има и друга страна. Така един приятел наскоро ми разправяше за източноевропейски проститутки в столицата на Испания – Мадрид. Сред хубавите и стройни рускини, украинки, чехкини и др., най-грозни били българките (всичките били циганки) – черни, грозни, ама като ги питаш какви са, българки са. Бе то се знае, че за всеки влак си има пътници, но русокосото момиче в автобуса до дебелия мазен грък все ми е в акъла.
Време е да погледнем и към южнородопските спускове, източно от гр. Ксанти, в посока към гр. Гюмюрджина. Някога цялата тази планинска част е била населена с българоезично население. Патриарх Кирил споменава в книгата си за две групи селища в района, посетени от него през 40-те години на ХХ в. Непосредствено след Ксанти, по високите чукари са накацали с. Отманери и прилежащите му множество махалички Пева, Портокова, Ихтияр и др. По-на изток пък са разположени група махали с общо название Караулан. Какво ли има днес там?
Денят е слънчев и обещава да е горещ. Набързо закусваме и потегляме. Ксанти вече се е събудил от лятната нощна дрямка в оскъдната прохлада, идеща от поречието на ксантийската река (добре че и нея я има). Планината вече синее в наченките на маранята. Излизаме от града, пресичаме ксантийската река по един мост и потегляме по стария път за Гюмюрджина, който се вие в подножието на планината. Няма табели и кривваме в една доста широка улица на градския квартал след реката. Скоро стигаме до крайна улица, обикаляща селски къщички с малки дворчета. Зад тях е кър с купища изхвърлени строителни материали и др. Повъртаме се из тесни улички и накрая успяваме да налучкаме правия път. Скоро след това се озоваваме в първото село Куинкьой. Някога то е било заселено с гърци и турци. Сега едните са в Ксанти, а другите в Турция. И селото се оказва пълно с българоезични мюсюлмани, чийто официален език обаче е турският. Доста здрави нерви трябва да има човек, доде намери някого в подходяща обстановка, та да поговорят на родопски диалект. Един възрастен събеседник на смесица от турски и български ни обяснява откъде да минем за Отманери. Тръгваме по посочената улица нагоре, която скоро приема формата на тесен сокак, виещ се между нови и стари къщи, за да се превърне в края на селото в още по-тесен черен каменист път. Ами сега? Колата започва да лази на ниска предавка нагоре, стремейки се да избягва неравностите, макар равности да липсват. Примамливото разстояние от 4 км. ни се вижда ад. Пътят се вие по стръмен каменист склон, осеян с храсталаци, като става все по-лош. След доста подскачане стигаме до кръстопът на една гола стръмнина, на която има някаква примитивно направена кошара. Наоколо няма жива душа. Зад оградата се вижда влажна почва, примесена с оборска тор. В единия край има нещо като фургон. Кой ли се бори за насъщния в тоя чукарест джендем? Лявото разклонение продължава към едно каменисто дере, а дясното някак по-полегато заобикаля билото. Решаваме – надясно. След няколко остри кривулици поемаме в източна посока. Тук пътят е почти равен. Долу, сякаш под нас, се е ширнало полето. В далечината се вижда голямо водно пространство. По-късно разбираме, че това е Буру гьол или Бистонското езеро, където родопските рибари и сулинаджии някога са изкарвали прехраната си.
Изведнъж от нищото изскача мотор. Водачът му заинтригуван спира до нас. Заприказваме се. Оказва се, че е от една от близките махали – Портокова махала. Обяснява ни, че няма смисъл да ходим по махалите. Вече никой не живее там. Всички са в Куинкьой, в Ксанти и в други околни села. Той е вече пенсионер, но е ходил до махалата си, за да си набере чушки от градината. Какво е накарало тоя родопчанин да бие път и да хаби резервоар бензин за половин торба чушки в тоя чукар, ако не силната връзка с родното място? Говори с особено чувство за всичко наоколо. Слязъл е да живее долу, но част от него е останала горе. Кожата на лицето му е набръчкана и изпечена, та е приела един характерен за работните планинци загар. Някак между другото казва че има седем деца и всички без най-малкото са задомени. Всички работят. А най-малкият е войник. Но младите вече говорят повече на турски. За тях тая махала в чукара няма оная вълшебна привлекателност.
Вслушваме се в съвета на събеседника ни да идем в старото село Отманери, до което се отива по лявата отбивка на разклона при кошарата. Горе имало старци, кафене, джамия. Щели сме да намерим добри събеседници. А после той ни кани в кафенетата на Куинкьой, които били пълни с помаци. На забележката ми, че те всички долу говорят пред чужди хора на турски, той разбиращо клати глава. Потегля надолу, а ние първо пробваме да продължим по неговия път, но след едно дере пътят става по-лош и се отказваме. Слизам от колата, приближавам скалите над пътя и виждам да сълзи вода изпод камънака. А земицата отгоре е два пръста дебела. Някой е сложил и парче маркуч в процепа между скалите, навярно някой, който знае стойността на тая тънка струйка вода всред скалния джендем.
Трудно обръщаме колата и потегляме обратно. Стигаме кошарата и кривваме в ляво. Пътят стига до каменистото дере и от там нагоре започва ходене по мъките. Трасето е само от камънак, на места насипан, на места естествен. И когато вече решаваме че е невъзможно да се върви нагоре, изведнъж стъпваме на бетон. Някой си е играл да излива бетон тука. Но кратката бетонна ивица скоро свършва с големи дупки и ние пак се закандилкваме нагоре. И тъкмо сме на път съвсем да се отчаем, когато стигаме до дървета и земица. Наклонът става по-полегат и след няколко завоя се изкачваме на било, от което се вижда селото на един отсрещен рид. Но сред храсталаци и тук-там дървета е къде по-приятно да пътуваш. Накрая сме в митичното село. Има и запустели къщи, но се срещат и подновени. Хора не се мяркат. Стигаме на центъра по един сокак между дворчета с плетени огради. Преобладаващият цвят тук е зелено. На центъра джамията е затворена. Помещаващото се в новоизмазана едноетажна сграда кафене – също. От една изправена на два дървени стълба греда са провесили унило остри върхове близо десет ченгела за закачане на месо. А пред джамията от дебела тръба тече широка струя прясна студена вода. Благословен зелен рай, напуснат от питомците си. Скоро към нас приближава слаб човек на средна възраст с тояга в ръка и преметната през рамо шарена торба. Завързваме разговор. Оказва се, че примитивната кошара долу е негова. И неговото семейство е в Куинкьой, но той се занимава с овчарство. Разказва, че до 70-те години на ХХ в. все още отманерци са били тука, но сега идват само когато са “айляк”, да преспят и пак слизат надолу. Бил е зидар, но се оплаква че не му плащали на време и се отказал заради многото вересии, бавени с години, и то не от гърците, а от неговите земляци. И той като овцевъд е в такт с модните тенденции тука: овчарите му са от България (Стара Загора). Предполага че са цигани, но им търпи прищявките. Отначало искал да включи в заплатата и храната, но те поискали да вземат всичките пари и с тях да си купуват храна. Добре, но сега им идвало терсене от високите гръцки цени. Философски споделя, че ще ги потърпи още, пък ще види. Говорим за селото, за поминъка му. Отманерци се преселили заради липса на хубав път и на електричество главно. Всеки болен и всяка родилка са ги носели на носилка до долу. А понякога тука и сняг хващало. Миграцията е убила това хубаво селце, което има даденост и за курортно място. Но кой да се катери по чукарите, като е дошъл в Гърция заради морето? В далечината, на северозапад, се виждат къщи и събеседникът ми обяснява, че те са на махала на с. Мустафчево. Черният път продължавал чак до с. Кетенлик, ама кой да си троши колата по него? Говорим прави, после сядаме под дебела сянка. Хладно е. Забелязвам родопската тъкана торба през рамото му и питам не са ли пробвали да продават тъкани изделия. Споделя, че станове вече няма, както и жени, които да могат да работят на тях. Сякаш всичко е загубено, но шарената торба с ярки цветове, цъфнала на рамото му, май го опровергава. Дано на някой предприемчив местен родопчанин му хрумне да прави бизнес от изгубващото се вече народно изкуство, та да се съхранят поне частици от местните народни традиции. Всеки разговор си има край. Сбогуваме се сърдечно с моя събеседник и тръгваме надолу. Скоро чуваме странен моторен шум и миг преди да започнем голямото спускане надолу по канарите, от близкия завой изскачат десетина мотора, яхнати от млади момчета. Значи и малките идват до горе, дори да е заради атрактивното пътуване. А гледката отгоре наистина е вълшебна. Каменистото дере се вие като змия надолу сред околните скали, осеяни с инатливи трънаци, устояващи на студ и пек. А пътят, лъкатушещ покрай приказното дере, вдига адреналина, особено на спускане.
Въздъхваме облекчено като стъпваме на асфалта и поемаме на изток. В почти всяко село по пътя има българоезични родопчани, които обичайно пред непознати общуват на турски. Искаме да идем до Караулан. В едно от селата откриваме група млади мъже на ленива обедна приказка, наобиколили празни маси на затворено заведение. Говорят само на турски. Всичките ми опити да ги заговоря на български се оказват напразни. Питат ме на турски злато ли ще търся, та се интересувам от Караулан и т.н. Накрая попадам на болен старец, преселник от централната махала на Караулан – Хан махле. Казва ми, че няма село Караулан, а множество махали с различни имена в тоя район, като изброява някои: Хан махле, Солуджа дере, Караджалар, Али кехая, Исеин гидик, Боклуджа и др. Най-голямата е Хан махле. Според събеседника ми карауланци са слезли в полските села през 80-те години на миналия век, когато местните турци масово се изселвали в Турция. Отказва ни от ходене до тия махали, заради лошия черен път и липсата на хора там. Всичко е слязло в полето, за да търси по-добър живот, но в полето тези българоезични родопчани заговарят на турски, а децата им въобще забравят своя роден говор. Съвсем близо е времето, когато от българския език тук и следа няма да има. Събеседникът ми решава да ме заведе при друг преселник от карауланските колибаци, живеещ наблизо. Завежда ме до къщата, повиква стопанина и ме оставя при него. Поканват ме на двора, където сядаме, и започва една сладка приказка за карауланци, за живота им в махалите, за сегашното им положение в новото местоживеене. Събеседникът ми е възрастен и болен, но има син, който притежава верига магазини в селата по протежение на стария път Ксанти – Гюмюрджина. Гордее се с него, но с болка споделя, че младите не знаят родния си език, не се интересуват от произхода, обичаите и езика на техните деди. Но, явно, знаенето на турски език и наличието на сносно препитание ги удовлетворява. Така това поколение се превръща в един мост, по който неговите потомци ще се превърнат вече в местни мюсюлмани, знаещи добре турски и гръцки, но не и езика на дедите си.
Споделя че са хаджии с бабата, но младите сега не влизат в джамията, което го притеснява. Но се съгласява, че в ежедневната борба за насъщния днешният човек няма време да се отдаде на усамотение и религиозно самовглъбение. Всичко е тичане и голям “изеть”. А иначе къщите на нашите хора са големи, по на три етажа, с множество балкони, но всеки собственик си знае какво му е коствало построяването на една такава къща. Не че отсам границата къщите не са същите. Въпросът е дали има смисъл от такива палати, като животът се променя с главоломна бързина. Колко такива паметници остави миграцията из нашите села. А дори и да обитаваш такава къща горе, на баира, ако почти цяла година работиш къртовски труд по чужбина, колко време ти остава да се наслаждаваш на собствеността си, разнебитен от тежкия труд и т.н. А не се знае децата ти ще поискат ли да прекарат живота си там. Накрая старецът ме изпраща, като ме кани пак да го посетя. Напътва ме и кого да търся в другите села. Още от първото село Коюнкьой всеки намерен събеседник ме насочва към следващото село, където имало повече караоланци. И така, до петото село по пътя за Гюмюрджина, където твърдят, че нататък са “читаци”, т.е. турци. Накрая стигаме в едно село и в търсене на митичен старец, към който ни насочваха различни хора от различни села, попадаме на разговорлив събеседник на средна възраст, потомък на карауланци. Той пък ни насочва към старците при джамията, които били също от Караулан. Отиваме при тия старци, а те една дума кажат на български, пет на турски. Нарочно им обяснявам, че не знам турски, а те си знаят тяхното. След малко пристига и предишният ни любезен събеседник, който също заговаря на турски. И тука родният български диалект и тук е обречен. Местните българоезични мюсюлмани вече са направили своя избор. А и как да е иначе, като те даже не са чували за български език. Телевизионните канали са гръцки и турски. Радиочестоти изпълват ефира с турска реч. Вестници на турски език можеш да си купиш на всяка вестникопродавница. Как тогава да чуят нещо за България? Откъде да получат сведения? И днес българската държава продължава безотговорната си политика по отношение на българоезичните малцинства в съседни държави. А се чудим, че българското население застарявало и намалявало. Та самата държава е мащеха за тия хора. Как тогава те да се българеят? С какво тя ще ги привлече, ще ги приобщи към българската идея? За тях България и българите са нещо далечно и много различно. А като включим и това, че много добре знаят колко бедна и разсипана държава е днес България, картината става пълна.
На връщане правим малка обиколка, да минем покрай Бору гьол – някогашен родопски рибарски и сулинаджийски рай. Стигаме до един плаж, недалеч от Порто Лагос, на който хората пристигат с колите си и от тях директно влизат в плиткото море. Плажът е мръсен, но пък морското дъно е песъчливо и приятно. Цели семейства и групи приятелски семейства се къпят и си говорят, все едно са на пейка пред къщите си. Изкъпваме се и ние. На тръгване виждаме на едно по-влажно място затънала кола. Шофьорът, който изглежда е искал да иде досами водата с колата, се чуди как да я изкара. Появява се и една забрадена по мюсюлмански жена. Моли ни на турски да помогнем. Заговарям я на родопски диалект, а тя ми отговаря пак на турски. Питам я дали са “помаци” и тя отговаря утвърдително. На въпроса ми: “Оти ни думаш пу пумацки?”, смутолевя нещо и започва да иска помощ на родния си диалект. Младият шофьор обаче мълчи. Така в усърдието си да му помогнем не можахме да разберем той говори ли родния си език, а и въобще какъв му е родният език.
Отправяме се на запад, към Ксанти. Слънцето вече е полегнало на високите баири зад града, но още ни гали с топлите си привечерни лъчи. Пътят е прав и ние бързо се добираме до града през южната му индустриална зона. В централната част улиците са пълни с коли и пешеходци. Всички са наизлезли в лятната прохладна привечер след жаркия ден. Заведенията са пълни с хора. Нагоре, по течението на реката, е още по- хладно и приятно. Прибираме се в хотела. Докато си хвърлим по един душ и се преоблечем, навън вече се е смрачило. Сядаме на балкона да се насладим на тихата планинска вечер. Небето е обсипано с едри звезди. Щурци цвърчат. Идилия. Сякаш сме си у дома. А не сме ли?
Нещо все ме дърпа към с. Исьорен и решавам да отида пак. Движим се по познатия път, но сега имам повече време да наблюдавам околността. Отново се катерим по почти голи чукари, движим се покрай дребни тютюневи нивички. Хората ги няма. Навярно рано-рано са набрали тютюна и са се върнали вкъщи да го нижат. Не срещаме никого по пътя. Навлизаме в селото и чак в другия му край съзираме мъж на средна възраст на улицата. Слизам и завързвам разговор. Слуша ме внимателно и любезно ми отговаря, но още на края на второто изречение вмята: “Беки сте уд горе?”. Питам го за построения християнски параклис в селото, а той отговаря че не пречи. Идвали гърците, “комкали” се, “венчавали” се, а после отивали да празнуват в ресторанта до рибарника. Имало и воденица, но не знае дали работи. Споделя, че миграцията е изяла и Исьорен. Ксанти бил пълен с исьоренци. Други пък били в Турция. Казва че живеят от тютюна. Плащали го 4-5 евро килото, но сушата много пречела. Обяснява че е станал в 5 ч. сутринта, да ходи да полива тютюна, а тоя бил най-дребният, сугарният. Както и отсам границата, планинците все още се опитват да се препитават с тютюнопроизводство, но докога ли? Същевременно те предчувстват какво ще стане като текне от България народът през отворените гранични пунктове. Събеседникът ми откровено заявява, че надолу (разбирай Ксанти) за пришълците от България ще има работа, като евтина работна ръка, а за местните няма да има. “Тебе ше та замат, пък мене нема да ма замат” – споделя той. Но това време все още не е дошло, та сме си драги. Пък сетне кой знае как ще са обърне всичко, като вземе да става въпрос за пари и за борба за насъщния.
Продължаваме надолу към рибарника. Тоя път вратата на оградата е отворена. Влизаме с колата навътре, чак до мястото с рибите. Наоколо е равна поляна. Към реката има беседки под сянката на крайречни дървета. От горната страна пък се кипри стара, продълговата едноетажна сграда, на чийто обширен балкон има маси. Отстрани на сградата е проснато пране на дълго, провесено въже. Отиваме към рибарника. Съоръжението е старо, но вътре гъмжи от риба. Заговаряме се с човек, който обикаля наоколо. Оказва се че е местният рибовъд. Споделя, че постоянно ходи до България за храна на рибите, от което става ясно че местният алъш-вериш с рибите си има българска закваска. Неугледно е наоколо. Как ли правят претенциозните гърци тука сватби?
Отиваме до воденицата. Има табела, но от асфалтовия път се отделя нещо като широка пътека между плетени огради на нивички, та трябва да се ходи пеш. Спускаме се до реката, а оттам пътеката възвива по брега надолу. Газим през високи треви, превзели всичко наоколо, и накрая се озоваваме пред малка схлупена къщурка. Старата дървена врата е заключена с катинар. Има и доща, чието корито е празно, а дупката, от която излиза водата изпод воденицата, зее празна, сякаш застинала в учудване отворена уста. Водата е отбита от вадата преди воденицата. Къщурката още се държи, но е видно че вече й отминава времето. Това е туристическата забележителност, отбелязана с табела, която чака своите посетители. Но тия, дето идват да ядат и пият, трудно ще се наканят да блъскат пеш до една съборетина в трънаците. Поне да работеше, би било интересно.
Горе, до асфалтовия път, има къщурка с измазани стени, на едната от които долу е изписан графит на родопски диалект с гръцки букви: “Майната ти. Помак сом. То пречи”. Подобни графити видях и на други места. Явно така някои местни, навярно тинейджъри, демонстрират настроенията си относно “другостта” и възприемането й от мнозинството в обществения живот на Западна Тракия.
В Исьорен ме чака изненада. Спираме да пием вода от селската чешма в гарния край на селото, а там се появява възрастен човек. Подхващам разговор, а той сякаш това и чака. Сядаме на крайпътна пейка и той започва да ми обяснява как е учил български език при установяване на българското управление през 40-те години на ХХ в. и че е бил добър ученик. Поисква лист и започва да изписва буквени знаци, наречени от него: йер мучек (ь), йер гулям (ъ), ят и др. Пише думи като жеба, курба. Споделя, че знае четри писма, т.е. владее писмено четири езика: гръцки, турски, арабски и български. Изписва думи на арабски. Говори с уважение за българските си учители. Спомня си как е четял от читанката, като го карал учителят. Разговорът се обръща на религиозна тема. Споменавам думата “кауре” за християните, а той ми се скарва да викам “християне”, защото те си “вярват в Христоза, пък кауринан, нва йе диньсизин”, т.е. неверник. Така тука получих един чудесен урок по религиозна веротърпимост, която дори в Родопите много мюсюлмани не спазват, наричайки християните “кауре”. Но това е обичайно за България. Та наскоро дори един министър от турски произход, избран от квотата на ДПС, бе нарекъл подчинените си в министерството българи “гяури” (по данни от средствата за масово осведомяване). Разбира се, това негово отношение не впечатли някак съществено сътрапезниците му на държавната софра (управляващи и в опозиция). А я да си представим съвсем хипотетично един министър, представител на несъществуващото вече компактно българско малцинство в Турция, изтребено зверски през 1913 г., (ако беше оцеляло то де) да има наглостта да обиди по подобен начин правоверното турско мнозинство, което е с дълбоки демократични традиции. Как ли би реагирало това общество? По повод религиозните различия и веротърпимостта събеседникът ми философски споделя, че “Аминен е сякуму йенно”, т.е. пред смъртта всички сме равни. Много неща научих от тоя 75-годишен съсухрен исьоренски старец, неща, които не чух никъде другаде из околните българоезични села. Но за исьоренци с уважение говорят и самите гърци.
Отделих малко време и за посещение при един известен угурлиец, преселил се в село в полите на планината, по стария път между Ксанти и Гюмюрджина. Открих го в едно крайпътно заведение, наподобяващо кръчма, в компанията на негов земляк от с. Синиково. Стените на помещението бяха изпъстрени със снимки, свидетелства за ловни подвизи на угурлийските ловци, преселили се тук. Те често ходели да ловуват нагоре (разбирай най-често в землището на напуснатото вече старо село Угурли). Навярно ходят натам и за да се разтъжат с напуснатото родно място, към което спомените ги дърпат. А иначе тая притегателна сила не важала за техните деца, които не са свързани пряко със селото. Пък тоя угурлиец более за родното си село, въпреки че безвъзвратно го е загубил. Говори с такава любов за него. Но, както споделя, самият живот ги е накарал да се изселят. Или по-точно стремежът към по-добър живот в борбата за оцеляване ги е подтикнал да се пръснат из различни села в полските райони на Ксантийско, та чак и в Турция. На угурлийци преди им трябвали три дена, за да отидат на пазар в Ксанти: един ден за отиване с муле, един ден за пазаруване и един ден за връщане. Отделно всеки болен, всяка родилка е трябвало да се носят на ръце до асфалтовия път Ксанти – Гюмюрджина, близо 20 км. нагоре.
Землякът, висок, суховат планинец със скулесто лице и добродушна усмивка, който е родом от Синиково, веднага се сети за бешкарите и бешкарското гробйе в района на родното му село. Бе запаметил от възрастните си роднини споменът за бешкарите като кукери, които обикаляли селата около Касъм (Димитровден) да събират храна от всяка посетена къща. Веднъж се сбили две такива групи, та имало и жертви, които погребали в това бешкарско гробйе. Тези данни е публикувал и патриарх Кирил в книгата си “Българомохамедански селища в Южни Родопи” (С., 1960: 56), като обяснява, че игрите са се провеждали “възподзима”, т.е. през есента, във връзка с приключване на активната селскостопанска дейност. И една интересна мисъл сподели землякът, останала от бащата на баща му, т.е. от “авелзаманску вряме”: “Гърците викот: “Рабати да ядеш и кради да имаш”. Тая житейска мъдрост той представи не толкова като свое верую в живота, а като начин на мислене, присъщ на един народ, въздигнал се икономически много над своите съседи. Но на всеки обикновен планинец е ясно, че с честен труд човек не може да забогатее, а просто оцелява в трудна борба за хляба. От него научихме и че новият път от българската граница ще минава през Синиково, където ще има тунел, и ще се спусне по течението на менковската река, до свързването му със стария път от Ксанти до Гюмюрджина. Каза, че вече се работи в Синиково по новото трасе. Но човек като чуе за гръцки тунели и нови трасета, знае че това е дълга работа, проточена във времето. А ние, припряните българи, все бързаме.
Неусетно времето отлита и трябва пак да си събираме багажа. Неделя сутрин е. Тихо и спокойно е навън. Види се, очаква ни горещ юлски ден. Оправяме се по-ранко, че път ни чака. Сбогуваме се с любезните домакини на един тюрлю гювеч от руски, гръцки и английски думи и изрази и потегляме. Скоро стигаме Ксанти. Осем часа сутринта е, а градът си доспива в неделната сутрин. Ранобудните шофьори и пешеходци са малко. Напускаме града и се отправяме на юг, към магистралата за Гюмюрджина. Решаваме пътьом да заредим бензин, но изброяваме цели четири крайпътни бензиностанции, които са затворени. Ще ти излезе грък в неделя сутринта рано на работа! На следващата бензиностанция, която не е от най-лъскавите и новите, виждаме насядали някакви хора на сянка до бензиновите колонки. Приближаваме се. Слизам и питам на един от официалните езици в Западна Тракия: “Афедерсънъс, бензин вар?” (Извинете, бензин има ли?). “Имаме, имаме, давайте арабъта” - е отговорът на човек на средна възраст, нисък, възпълен, небрежно облечен, небръснат – същински Жан Габен (известен френски киноактьор от близкото минало). Питам го какви са, та работят в неделя сутрин, а той ми отговаря закачливо: “Българи сме”. Питам за гърците, а той отговаря: “Те почиват”. “Ам оти?” – питам го аз, а той простичко отговаря: “Оть са са умурили”.
На въпроса ми: “Откъде сте?”, отговаря уклончиво: “Ут тука сме”. Питам го иска ли да позная откъде е, като го карам да ми изговори на роден диалект думи “път” и “къща”, а той ги изговаря като мен. Казвам му, че е или от Менково, Луджата..., а той изброява останалите ъкавски (езиковедски термин) села в Ксантийско. Мислено благодаря на съдбата, че попадам на такъв екземпляр в края на обиколката си. Охотно ми обяснява в кои околни полски села са се преселили българоезични мюсюлмани и от кои родопски села са те. После заговаряме за политика, за икономика. Споделя че е труден животът им там, особено след присъединяване на Гърция към зоната на еврото. При тая промяна който е имал три евро, му е останало едно. Така образно се изрази приятният ми събеседник, като заключи: “Ше дойде време да плачите за лефчето, ей”. И много други истини ми наговори той, но времето ни притискаше. Дано имам пак възможност да си поговоря с бензинджията от единствената работеща в неделя бензиностанция по пътя от Ксанти към магистралата за Гюмюрджина.
Вече с пълен резервоар поемаме по-спокойни на изток. Наслаждаваме се на гледката от двете страни на магистралата. На юг се вижда Бору гьол (Бистонското езеро), а на север се извисяват най-южните върхове на Родопите. Така пътуващите могат да се насладят на гледката към връх Вейката (1463 м.), част от високите ридове, наречени Гюмюрджински Карлък с по-ново българско име Гюмюрджински снежник. И от българска страна, в община Кирково, върхът се е извисил нагоре, разперил стръмни гористи поли чак до поречието на кирковската река, но от юг, от ниското поле, се възземват стръмнини, на много места обезлесени и олисяли до чукар, които изглеждат по-внушителни. Тук-там в по-ниските части се виждат и бели нишки на прокарани черни пътища. Къде ли водят те? И има ли още живи села в планинските висини?
Остане ли на северозапад високият планински рид, вече е сигурно, че се наближава Гюмюрджина (дн. Комотини). Решаваме да се отбием и там. На отбивката от магистралата се спускаме и се отправяме към града, но още на първото кръстовище колата изгасва. Ами сега? Излизаме, отваряме капаци, бъркаме тук и там, ала безуспешно. След кратко съвещание решаваме да я бутнем по стар български обичай, та белким запали. Но я бутаме назад, към магистралата, че пътят има лек наклон натам. И тъкмо сме се зазноили от бутане, та нямаме дъх и да напсуваме на глас, а пустосваме наум, ето ти и полицейска кола. Спира колата и от нея слиза младо слабо полицайче и идва при нас. Навярно виждайки регистрационния номер, заговаря на български, а аз му отвръщам на родопски диалект. Поизглежда ме и започва и той да говори на родопски диалект, но службата си е служба. Кара ни да преместим колата напред и ни казва да не я бутаме назад. После я снима с фотоапарат отпред, отзад под притеснителния поглед на шофьора и си тръгва. Някак така между другото решавам да го питам къде наблизо има вода, а той ми посочва близка сграда през полето.
Човекът отиде да си върши работата, а ние останахме да умуваме върху положението. Вече беше понапекло, та се усетихме плувнали в пот и жадни. Покрай нас си минаваха коли, от време на време и такива с българска регистрация, но кой да ти спре? Всеки бърза. По едно време чухме да свири клаксон. Обърнахме се и видяхме в отсрещното платно същата полицейска кола, а от кабината й шофьорът ни махаше да идем при него. Веднага тръгнах да видя какво иска. Наближих и му викам: “Кина бря аратьликь?”, а той ми подава две найлонови торби, като във всяка от тях имаше по една “зазноена” бутилка студена минерална вода от 1,5 л., по едно нес кафе фрапе и някаква вафла. Веднага започнах да го питам с какво да му върна жеста, а той вика: “Ше ма черпиш кавя, ага дойдам в Деридере”. На въпроса ми откъде е, отговори, че е от Ксанти. Каза едно “Айде” и замина. Родопчанинът си е родопчанин. Винаги в труден момент ще ти се притече на помощ, особено ако си земляк, че и с развалена кола (стара вераньо).
Преценявайки, че загубихме доста време, решихме да продължим направо към Дедеагач. Но откъм планината до гр. Мароня видяхме гъст стълб пушек да се издига нагоре. Приближихме и установихме, че движението е спряно в двете посоки заради пожар.. Скоро пристигнаха и вертолети, навярно за да гасят пожара.
В късния следобед на следващия ден вече наближавахме гр. София и близо до железопътна спирка Вакарел гореше гора на няколко места досами линията, че и доста навътре в гората се издигаше дим. Огънят кротко си гореше и се разпространяваше във всички посоки, а от пожарникари и полицаи - ни вест, ни кост. Кой знае колко гора си отиде тогава в безгрижно човешко бездействие, ама какво да се прави като си имаме и лаф “българска работа”. А иначе, по време на целия ни престой, местните телевизионни канали постоянно предаваха репортажи за пожарите в Гърция и за борбата с тях, за дадените жертви.
След кратко съвещание се отправяме по обиколен път до морския бряг. Той преминава от източната страна на маронската планина и после продължава на изток, към Дедеагач, по морския бряг. Скоро пътят оставя хълмистия терен и се спуска по един стръмен, обрасъл с гора склон. И някак изведнъж, зад един завой, се озоваваме пред морето. Но и асфалтът изведнъж изчезва. Отдясно съзираме къмпинг, а отляво, по протежение на тясната плажна ивица, са спрели множество коли и на оскъдното пясъчно пространство се виждат струпани купища хора, цели семейства и приятелски кръгове, които по женското облекло определяме като мюсюлмани. Общуваха на турски език. Откъде ли пък се взеха тия турски говорещи гръцки граждани? А може би бяха българоезични или вече бивши българоезични, в процес на активно усвояване на турския език? Решаваме да се изкъпем. Тук морското дъно още от началото на водата е осеяно с едри и дребни, разноцветни обли камъни. Забелязваме по повърхността на водата цели хармани дребни боклуци (клечици, тревички, водорасли и др.), които трудно могат да се избегнат. След плуването се насочваме към камъните, които са си жива атракция тук. Събираме си камъни с интересни форми и цветове под учудените погледи на околните. Откъм близкия път се вдига постоянно пушилка от неспиращия поток коли, заобикалящи пожара. Решаваме да потърсим друг плаж, по на изток. Така и така се движехме в тая посока. Черният път се вие нагоре по нестръмен наклон, докато се изкачи на едно обрасло с трънаци плато, а от там се спуска плавно надолу. Откъм морския бряг се съзират оградени някакви археологически разкопки, до които незнайно как се стига. Скоро излизаме на равно и колата с облекчение стъпва отново на асфалтов път. И тук колите и дори цели автобуси са спрели до пътя и хората плажуват на пясъчната ивица. На това място не се съзират камъни. Водата е по-чиста, но пък е студена. Срещу нас отсреща, в далечината, се е изправил остров Самотраки, зеленосинкав, сякаш сливащ се с морето. Красота! Наоколо е пълно с чешки туристи. Ето ги къде са се преместили нашите доскорошни идеологически събратя, изпълвали през една друга скорошна епоха ежегодно черноморското ни крайбрежие.
Поокъпваме се, поизсушаваме се и то става време да тръгваме. Чака ни доста път, та потегляме към Дедеагач. Шосето е тясно. На места се изкачва, а после се спуска покрай оградени с телена ограда разкопки, които изобилстват тук. Преминава и през няколко селца, за да се добере накрая до Дедеагач (дн. Александруполис). Вече се свечерява. Нямаме време и тоя град да разгледаме . Само се взираме в светещите витрини на улиците, при чакането на зелен светофаров сигнал.
Излизането от Александруполис изисква доста време, а пък включването в новата магистрала се проточва сякаш цяла вечност. Толкова голяма обиколка се прави за включване в посока към България. Интересно какво ли са имали предвид гърците с тая обиколка. Магистралата си е магистрала, но до разклона за Фере и турската граница, че и малко по-нататък. После започва един първокласен междуградски път, който на места е разширен, а на места сега го разширяват. Пък кога ще стане магистрала, не се знае. И сега, по тъмно, големият поток коли се отделя за турската граница при Фере и особено при Орестяс, от където се отива към Одрин. Малките градчета и крайпътни селца се готвят за нощна дрямка. Тук-там отблясват табели с интересни селищни имена: Мандра, Карнуфуля, Мавроклиси и др. След отклонението за Одрин пътуването вече става по-спокойно. От турската страна на границата е по-тъмно, но Одрин с осветените минарета на Султан Селим джамия не може да не се забележи. Особено джамията е осветена много добре, та да се вижда от много далече. Към 23 ч. сме на българската граница. А тук ври и кипи. Колоната от коли, влизащи в България, е дълга, но краят не се вижда на другата колона от коли, влизащи в Гърция. Лято е. Идва краят на юли и сума народ се е юрнал да почива по беломорското крайбрежие. Повечето коли са чужди и са отрупани с багаж – позната картинка от времето, когато всеки обикновен българин си позволяваше да отиде на море. На опашката се завързват разговори, кой откъде идва и накъде и как отива. Самото преминаване е лесно. Само ни поглеждат през прозорците на будките и хайде в България. Какво ли правят гръцките митничари, които сигурно записват кой влиза в държавата им, при тая безкрайна опашка? Сигурно пришки им излизат на пръстите от писане. Нашите са лесни. Не хабят мастило и хартия. Ужким имаме вътрешна граница с Гърция в рамките на европейския съюз, ама гърците мерят с друг аршин гостите си, пък били те и от България. И сигурно има защо.
Потегляме към Свиленград, където спираме на една крайпътна бензиностанция да си налеем вода. Препращат ни към стара тоалетна на някакво крайпътно заведение за хранене, бивш ресторант от социалистическо време, сякаш за да ни върнат в родната действителност. Вътре на една маса са седнали няколко жени и двама мъже и водят вял разговор под светлината на анемични крушки, висящи самотно на дълги отвесни жици. Наливаме вода, зареждаме и газ в резервоара на колата. После поемаме напред по тъмния път, изпълнени с грижливо съхранени впечатления – нашето безценно богатство.
Сп. Родопи, 2008 г.
