ПО СЛЕДИТЕ НА ЕДНО ПРЕДАНИЕ

Не малко са примерите от времето на демократичните промени у нас, когато се правят открити опити да се пренаписва историята ни, като се започне от опитите на цели институции в съседни на нашата страна държави, та се стигне до посегателства на по-ниско ниво. Такъв е случаят с премахването на паметната плоча, поставена през 80-те години на ХХ в. от българската страна на граничния връх Коджаеле в Крумовградско, на границата с Гърция. Там през 1984 г. е поставена паметна плоча, свързана с предание за погубването на 40 девойки християнки през  XVII в., по време на помюсюлманчванията в Родопите. Да, времето, когато е поставена плочата, е свързано с комунистическото управление в България, но това не е никакво оправдание, защото става въпрос за данни от едно предание.  Но да се върнем по-назад в историята. Връх Коджаеле ( Ветрен - 1266 м.) е първенецът на планинския рид Мъгленик (до 1942 г. носи име Думанлъ даг), разпрострял се от прохода Маказа на запад, до Ивайловградско на изток, където последните му възвишения стигат до устието на Бяла река, при вливането й в Луда река, в околностите на с. Сив кладенец.  Днес по цялото му протежение преминава гръцко-българската граница, наложена на България през 20-те години на ХХ в., която пресича и връх Коджаеле. Той е граничен за землищата на голямото българоезично мюсюлманско село Хебилево (грц. Хлой), Гюмюрджинско, в южна посока, и на с. Горни Юруци, Крумовградско, в северна посока. Всъщност с. Юруклер (това е старото име на с. Горни Юруци) е напуснато от местното турско алевитско население по време на балканските войни от 1912-1913 г., след което е заселено през първото двадесетилетие на ХХ в. с преселили се по икономически причини българи, изповядващи мюсюлманска религия, от с. Хебилево, Гюмюрджинско.

С планинския първенец в Югоизточните Родопи връх Коджаеле несъмнено са свързани много събития в историята на местното изконно българско население. В западна посока от него преминава древен път от Гюмюрджинско, който навлиза в планината и през Ивайловградско свързва Беломорието с Одринско. И днес местното население го назовава Международнят пат или с по-старото име Арабалъка. Трасето му на места е запазено. В северозападна посока от върха, в землището на с. Горни Юруци, на едно било има останки от стара крепост. В близост до вр. Коджаеле са разположени местностите Попски ливади и Попска чука, намиращи се от българската страна на границата, където все още личат останките от дебелите зидове на някогашен манастир. Запазените топоними дават сведения за християнското минало на краището. Според вариант на споменатото по-горе предание, при завладяването на района от турците манастирът бил разрушен и 40 местни момчета били  изпратени да бъдат обучавани за мюсюлмански проповедници. Но в основния вариант на това предание цифрата 40 е свързана с броя на избитите местни девойки на върха, отказали да се помюсюлманчат. Независимо дали става въпрос за 40 девойки или за 40 младежи, върху които е оказано верско насилие, това е предание, оцеляло във времето, дори след помюсюлманчването на местното българско население. Употребата на числото 40 в преданието се свързва със светите 40 християнски мъченици за вярата (Св. 40 мъченици Севастийски) – римски войници, загинали при гоненията над християните в римската империя през 320 г. (ППБЕС 1992; Pravoslavieto.com). Отбелязването на празника в началото на м. март е част от християнския празнично-обреден календар. А безспорни доказателства за несъмнения български произход на местното население се откриват в  топонимията, ойконимията, антропонимията, в оцелелите до днес местни архаични и самобитни български говори, в материалната и духовна култура, която е обща с тая на останалото българско население в края, изповядващо мюсюлманска и християнска религия.

Факт е и това, че местното българско население, въпреки помюсюлманчванията, утвърждава традицията да се прави курбан на върха. След установяване на новата гръцко-българска граница и преселването на голяма група хебилевци в с. Юруклер (дн. с. Горни Юруци) през първото двадесетилетие на ХХ в., курбанът продължава да се прави, като той е и възможност да се съберат разделените вече от границата близки и роднини. Интересно е, че не се допускало при тия срещи населението от двете страни на границата да се събере на едно място, а двете групи се разполагали в непосредствена близост, от двете страни на граничната бразда, пазени зорко от гръцки и от български граничари. Общуването се извършвало през граничната бразда. В началото на 40-те години на ХХ в., когато България си възвръща административното управление на Западна Тракия, общото провеждане на курбана се възстановява. Хебилевци и горниюрученци свободно общуват. Вдигат се сватби на младоженци от двете села. В тоя период названието на върха Коджаеле е широко разпространено, наред с преданията за четирсетте девойки, убити от турците или за четирсетте момчета християнчета, изпратени да бъдат обучавани за мюсюлмански духовници. Но в употреба е вече и друго негово название - турското Газилер, т.е. победители. С утвърждаването на това название се увековечава паметта за турските победи, свързани със завладяването на края, а също с налагането на исляма там. Все пак и то е свързано в предание с помюсюлманчването на местното българско християнско население. Показателни са данните в книгата на Борис Дерибеев „Ахрида”, според които: „В село Черничево били помохамеданчени само две от махалите. Според преданието помохамеданчването станало на широка поляна в местността Харач еледи. Тези, които не приемали исляма, били отвеждани на връх Газилер (по друго предание на връх Коджаели) и там ги колели и заравяли. Всяка година в деня на клането, четвъртък преди Петдесетница, местните българи-мохамедани се събирали на лобното място, палели свещи и колели курбан. Един от тях обяснил този случай така: „Едно време нас насила ни направили мюсюлмани. Тия, които приели мюсюлманството, ги оставяли живи на тая поляна, а тия, които не се съгласили, ги клали като ярета на тоя камък” (Дерибеев 1986: 254). Така се изяснява и въпросът за правения курбан на върха, както и за повода за провеждането му. Важна е и датировката, която е свързана, макар и косвено, с християнския календар, тъй като е запазен споменът за християнския празник Петдесетница, отбелязван 50 дена след Възкресение Христово.

По данни на краеведа и запален изследвач на историята на с. Черничево, Крумовградско Георги Станков, имало гробове на връх Коджаеле, които били зидани, като тези в средновековното „Дунско гробе” (по старото име на с. Черничево – Дунята), разположено в околностите на селото. Може да се предположи, че в случая става въпрос за  по-стар период от историята на краището.  Негови познати възрастни черничевци му разказали как веднъж, когато правили чеверме в района на върха, към тях се приближил нашенец от близките българоезични села в гръцка територия и в завързалия се разговор им разказал, че на върха имало погребани 40 моми „от вашите”, които някакви войници навремето завлекли, връщайки се от война. Въпреки, че в случая е включен нов елемент, местни български девойки, чиято чест е поругана от войници, вероятно друговерци, отново попадаме на вариант на преданието за 40-те девойки мъченици за вярата.

Според други запазени предания помюсюлманчването в с. Хебилево е станало през 50-те и 60-те години на XVIII в. (около 1750-1760 г.). Брат на дядото по бащина линия на горниюрученския краевед Юри Росенов, живял в съседното с. Ажурен (побългарен вариант на турското название Хаджи Верен, а днешното му гръцко име е Ано Вирсини), Гюмюрджинско, разказвал някога за времето "ага сме биле кауре и сме зяли мюслюманлъкат".

Днес в гръцката част на района, сред населението от околните българоезични мюсюлмански села се е утвърдило преданието, с което се увековечават победителите   (тур. газилер < от gazi араб.-мюс. ’борец за вяра; победител’ – ТБР 1962), установили османската власт и мюсюлманската религия в края. Самият връх се назовава Газилер. Това утвърждаване е свързано и с липсата на българско християнско население там, след унищожението му през 1913 г. (преди в близост са били разположени големите български християнски села Сачанли и Манастир), а и със засилената турцизация на местното българоезично население, което изповядва мюсюлманска религия, провеждана планомерно, главно по религиозна линия, от Турция. Знае се за Пейгамбер (peygamber пер. ’пророк’) Али и кърк, т.е. 40 негови последователи от рода му. Споменава се и за кърк курбан – 40 курбана. Видно е, че и в това предание с легендарен оттенък, свързано с пейгамбер Али, основоположник на алевитството, тъй като в края има българи алевити, изповядващи мюсюлманска религия, отново присъства числото 40. Интересно е, че преданието за мюсюлманските завоеватели победители се е разпространило и сред населението на с. Горни Юруци, Крумовградско, като преданията за насилственото помюсюлманчване на изконното българско християнско население се забравят.

Незнайно кога след налагането на исляма сред местното население  и след настаняването на мюсюлмански проповедници в района е започнало разпространението на преданието за турците победители, в противовес на местното предание за саможертвата на 40 девойки християнки, мъченици за вярата. Знайно е, че в района отсядат и мюсюлмани алевити. Център на разпространението на алевизма е било селището Камберлер, разположено източно от с. Хебилево и североизточно от с. Мехрикос – две големи българоезични мюсюлмански села. В края на ХIХ в. с. Канберлер Юкари е отбелязано като нахийски център към Софулийска каза, отдалечен на 8 ч. път от казалийския център и населен с м.т. (мохамедани турци) (Карайовов 1903: 185).  Както бе споменато, самото с. Юрюклер е било населено  с турци алевити. Административно се е числяло към Ортакьойска каза на Одринския санджак, която е обхващала, по данни от края на ХIX в., 74 села. Отбелязано е с имена Юрюклер-Бааля (горен), отдалечено на 7 ч. път от казалийския център, и Юрюклер-Зиръ (долен) – на 6 ½ ч. път. Към същата каза е включено и с. Дутлу-кьой (дн. с. Черничево, Крумовградско) със 120 семейства православни българи екзархисти и с отдалеченост 9 ½ ч. югозападно от казалийския център (Карайовов 1903: 170).

След настъпването на демократичните промени у нас и с премахването на граничните заграждения по границата с република Гърция, достъпът до района на връх Коджаеле от двете страни на границата е свободен. Това в по-голяма степен важи за гръцката страна. Там през 90-те години на миналия век бяха разположени на метри от граничната бразда гръцки ветрогенератори. Достъпът до тях се осъществява по добре поддържан път с макадамова настилка. И да е имало някакви останки от по-старо време като надгробия и др., при строителните дейности, свързани с инсталирането на внушителните по размер ветрогенератори, навярно те са били унищожени.

В периода от края на миналия и първото десетилетие на новия век фанатизирани мюсюлмани са строшили паметната плоча, поставена от българската страна на формалната днес държавна граница на върха, а скоро след това е била поставена и примитивна плоча от недобре обработен плочест камък с текст на арабски и на турски език. Важно е да се отбележи, че личащите днес няколко гроба с ориентация север - юг, за които се знае, че са на хебилевци, неизвестно кога и как намерили кончината си там, както мястото на българската паметна плоча, а и на новопоставената плоча с арабско- турски надпис, са все от българската страна на границата. Но при липсата на охрана, всеки свободно може да ги посети и да остави „следи” от това свое посещение, както в случая е натрошена българската паметна плоча с кирилски надпис и в близост е поставена друга, с арабско-турски надпис.

Интересно е да се отбележи, че след натрошаването на българската паметна плоча парчетата са били събрани и съхранени от служител на Горското стопанство в гр. Крумовград, но след внезапната му смърт, както често се случва у нас, следите на останките се губят. Можем да сме благодарни на местния дългогодишен служител в поделението на гранични войски Слави Боянов Тенев от с. Горни Юруци, който е запазил една фотография, свързана с поставянето на паметната плоча в началото на 80-те години на ХХ в. Самата паметна плоча е мраморна, с правоъгълна форма, като кирилският текст е разположен на 10 реда. Буквените знаци са вкопани и покрити с черна боя. Разчетеният текст гласи: 40 ДЕВОЙКИ / ДАЛИ / ЖИВОТА СИ / ЗА ДА / ОЦЕЛЕЕ / РОДА / БЪЛГАРСКИ / В КРАЯ НА / XVII ВЕК.

На фотографията, зад току-що поставената паметна плоча са клекнали трима войници граничари, чиито имена не се знаят. Зад тях са подредени от ляво надясно: 1. Слави Боянов Тенев, тогавашен служител в поделението на местната българска гранична застава в района на с. Горни Юруци, Крумовградско; 2. Каню Тюскелиев от с. Чукурите, Крумовградско, бежанец от унищоженото през 1913 г. с. Сачанли, Гюмюрджинско и председател на Тракийското дружество в селото; 4. майор Христо Панайотов - командир на граничната застава "Йордан Георгиев" в с. Горни Юруци, Крумовградско; 6.  Стоян Карагьозов от Крумовград.

Надписът на примитивната плоча от обикновен, не добре обработен камък, оформена като мюсюлманско надгробие, е разположен на 7 реда. Текстът на най-горния ред е с арабска графика, а на следващите – с турска латиница, на турски език. Той гласи¹:

Р. 1: Аллах бакидир – Аллах е вечен

Р. 2: Единствен [той], Само [той] или Единствено [той]

Р. 3, 4, 5: Гроб на достойните (славните) победители (борци за правата вяра)

Р. 6: Se    Не умира или безсмъртен

Р. 7: 1364

С редакцията на преводача надписът добива следния вид:

Единствено Аллах е вечен.

Гроб на безсмъртните славни победители за правата вяра или

Гроб на славните победители за правата вяра. Не умират (безсмъртни са).

Изписаната най-отдолу година 1364 е по мюсюлманското летоброене. Тя съответства на две години, между 1946 и 1948 година. Не може да се определи с точност коя е годината, тъй като не е отбелязан месец, а и няма данни дали е „хиджри” или „руми” година. Не става ясно и каква е връзката на отбелязаната година с обезсмъртяване „подвига на славните победители за правата вяра”. Мнението на преводачката проф. Стоянка Кендерова е, че лицето, написало текста, е смесвало малки с големи букви. Освен това, за да се преведе „Гроб на достойните победители”, подредбата на думите би следвало да е друга, т.е. словоредът не е турски, което означава, че писачът не е от турски произход или не владеее добре турски език.

От всичко написано дотук е видно, че в случая става въпрос за две основни предания, свързани с християнското минало на краището. Според първото предание на върха са убити 40 девойки „кърк къзлар”, отказали да се помюсюлманчат. Негов вариант дава сведения за 40 местни момчета християни, изпратени да бъдат обучавани за мюсюлмански проповедници. Според другото предание на върха се чества паметта на 40 мюсюлмански воини, наложили исляма в района. Но и в двата случая става въпрос за налагането на исляма над местното българско християнско население. Факт е, че днес турското название на върха Газилер се е наложило сред българоезичното мюсюлманско население в гръцка територия. Прекъсната е традицията за правене на курбан на върха. Не е подновено и правенето на общ курбан от еднородното население от двете страни на границата. Такъв  се прави в околностите на с. Хебилево, Гюмюрджинско, но в него не вземат участие жителите на съседните села в българска територия. Все пак горниюрученци посещават големия местен събор в местността Мечкин камень (грц. Хилия), над с. Рушенлар, Димотишко, където се срещат със своите роднини от селото майка - Хебилево. Но на тоя събор, провеждан с активното участие на турската държава, какъвто е случаят и с другия голям мюсюлмански събор  в местността Алан тепе, в Гюмюрджинско, се работи открито за турцизацията на оцелялото до днес местно българоезично население, изповядващо мюсюлманска религия. За съжаление българската държава не прави нищо за проучване и  популяризиране на материалната и духовна култура на това население, която е част от културно-историческото ни наследство, за да не се забравя историята ни. Данните за насилственото помюсюлманчване на местното изконно българско население са факт. Нужно е да се противостои на подмяната на историческата истина.

Унищожаването на българската паметна плоча на вр. Коджаеле и поставянето в близост до мястото и на нова плоча с чуждоезиков текст, възвеличаващ „подвига” на османските завоеватели, поражда още куп въпроси. Редно е да се запитаме кой има право да унищожава български паметници на българска територия и носи ли за това съдебна отговорност?  Трябва да се отговори и на въпроса кой има право да поставя надгробни паметници с чуждоезикови надписи на българска територия, възвеличаващи чужди завоеватели на български земи и не е ли подсъдно това? Несъмнено трябва да се запитаме има ли институции в България, които се занимават с опазване на българското културно-историческо наследство и какъв контрол осъществяват те за опазването на това наследство в отдалечените краища на страната ни?  Нужно е тия институции, ако съществуват, да вземат отношение и да дадат отговор.  Редно е да се възстанови паметната плоча с български надпис в района на връх Коджаеле, за да покажем, че като българи помним своята история.

     

Б Е Л Е Ж К И :

¹ Преводът на текста бе направен от проф. Стоянка Кендерова. Освен това тя направи ценни коментари относно съдържанието на надписа.

                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                            Л И Т Е Р А Т У Р А :

Дерибеев 1986: Дерибеев, Б. Ахрида. Пловдив.

Карайовов 1903: Карайовов, Т. Материали за изучаване Одринския виляет. – Сборниз за народни умотворения и книжнина, кн. 19.

ППБЕС 1992: Полный православный богословскiй енциклопедическiй словарь. Репринтное издание. Москва.

Росенов 2014: Росенов, Ю, Г. Митринов. Село Горни Юруци, Крумовградско – минало и настояще. – Родопи, № 3-4, с. 36-40.

ТБР 1962: Турско-български речник. С.

Pravoslavieto.com: Житие на свети четиридесет мъченици, пострадали в Севастия. - Pravoslavieto.com.

И З О Б Р А Ж Е Н И Я :

Фотография, направена при поставянето на паметната плоча от българската страна на границата през 80-те години на ХХ век

Паметната плоча, поставена от българската страна на границата през 80-те години на ХХ век.

Мястото, където е била поставена българската паметна плоча с кирилски надпис.

Новопоставената паметна плоча с надпис на арабски и турски.

Гробовете на погребаните на върха, от българска страна на границата, хебилевци.

Разровен гроб на връх Коджаеле с ориентация запад – изток.

115 години от рождението на Царя на вицовете - Боян Николов Чинков (1899 – 1979)

Арх. Чинков със семейството си.
Източник: Регионална библиотека - Смолян. 

През 2014 г. се навършват 115 години от рождението на архитект Боян Чинков, известен още като царят на вицовете¹. Роден е на 10.02.1899 г. в с. Карлуково, Ахъчелебийско (дн. с. Славеино, Смолянско), в семейството на Никола и Шина Чинкови, като шесто дете, от които 5 момчета. Баща му бил абаджия, с дюкян в Гюмюрджина, а в Карлуково имал съоръжения за обработка на вълна (боядисване, чепкане, тъкане на аби за мъжка носия (потури, долами, елеци). Бил заможен. От карлуковските абаджии, той бил водещият по количество произведени аби. Никола Чинков бил общественик в селото. Изучил повечето си деца. От момчетата 4 добили средно или висше образование. Майката Шина била природно интелигентна. Тя е от Киряковския род и е братовчедка на съпругата на среднородопския възрожденски деятел Киряк Бялковски от Устово и майката на Илия Бялковски – Мария Димитрова. На 90-годишна възраст била с добро зрение и четяла художествена литература, дори романи.

Боян Чинков получава основното си образование в с. Карлуково, чието училище, по данни на училищните инспектори на Българската екзархия, е водещо, не само в Ахъчелебийско, а и в Гюмюрджинско като цяло. Гимназия завършва в гр. Гюмюрджина, през 1919 г. Имал желание да продължи образованието си и през 1921 г. заминава за Грац (Австрия), да следва архитектура. На следващата година се прехвърля във Висшето техническо училище в гр. Берлин (Германия), водещо по това време в Европа. Завършва го през 1925 г.

След завършване на образованието си се установява в гр. Пловдив. Изкарва задължителния едногодишен стаж в Окръжното инженерство и от 1926 г. получава удостоверение от Министерството на строежите и архитектурата с право за извършване на частна практика. Има ателие на главната улица на гр. Пловдив, пред входа на което е поставена голяма табела с надпис: „Архитект Боян Чинков от с. Карлуково, Пашмаклийско се установи на частна практика в гр. Пловдив, ул. „Княз Александър” 19, срещу кино „Екселсиор”. Първите му проекти са в Пловдив и в Асеновград. Един от тия първи проекти е за сем. Боеви в Асеновград, които били заможни, а по-късно се оженва за една от дъщерите им. После споделял, че първо взел парите на сем. Боеви, а после – най-сладкото, т.е. дъщерята им.

След голямото земетресение от 1928 г., нанесло много поражения на сгради в Пловдивско и Старозагорско, той ръководи над 50 обекта в Пловдив и по долината на р. Марица. Постепенно разширява дейността си, като има обекти в Карлово, Белово, Пашмакли, Даръдере, Мастанли, Кошукавак и др. Работи по построяването на училища, читалища, музеи, почивни станции, здравни домове, вилни сгради и частни жилища. През 1946 г. проектира голям почивен дом в м. Имарет дере (дн. Хайдушки поляни) на фондация за социални грижи „Д-р Никола Чилов” към химическите заводи в Костинброд, но настъпилите обществени промени осуетяват осъществяването на проекта. Проектира вила „Майстор Манол” в курорта Пампорово, както и къщата на д-р Константин Чилов в с. Славеино, превърната по-късно в къща-музей „Д-р Константин Чилов”. Проектира камбанария в Асеновград, сгради на църква и читалище в Момчилград, сградата на общинското управление в гр. Кърджали и др.

Синът Никола Чинков издава книга за баща си, озаглавена „Архитект Боян Чинков”, (Пловдив 1995, 139 с.). В нея се изнасят данни за 13 проектирани от архитекта сгради в гр. Пловдив и 67 в различни селища, главно в Южна България: Асеновград, Смолян, Кърджали, Момчилград, на Пампорово и др.

Архитект Боян Чинков умира на 31.07.1979 г. в гр. Пловдив, скоро след завръщането си от курортното място Имарет дере, където има наследствен имот и малка вила. На паметната плоча на гроба му в пловдивските гробища пише: „Тук почива царят на вицовете”. 

Известният архитект е още по-известен като съчинител и разпространител на вицове. Трябва да се уточни, че става въпрос за политически вицове и то разпространявани през 50-те и 60-те години на ХХ в., по време на комунистическото управление, когато това строго се е наказвало. За продукцията на интелектуалеца се носят легенди. Едни му приписват създаването на близо 100 вица, други – от 100 до 300, а някои твърдят, че е автор на 500 вица. Държал да се знае, че разказва само свои вицове. За съжаление, във връзка с арестуването му и осъждането му за антидържавна дейност, тефтерите, в които записвал вицовете, изчезват. След излизането от затвора пък било немислимо да възстанови старите тефтери, както и да води нови. Така до нас са достигнали едва двадесетина вица, но те са достатъчни, за да обрисуват картината на времето, в което са създадени, а и да покажат таланта на създателя им. Знайно е, че арх. Чинков не е български дисидент, но с ярката си гражданска позиция в ония трудни антидемократични времена засенчва новоизлюпените около датата 10 ноември в най-новата ни история куп „дисиденти”, за чиято „титанична” борба с комунистическата власт обществото тогава научи.

Ето някои от тия вицове:

1. На Понеделник пазара в Пловдив, в близост до днешния тунел имало мекичарница. Една сутрин арх. Чинков отишъл при мекичаря и го попитал каква е цената на една мекица и горе-долу колко пари изкарва от мекиците на ден. След това му дал назованата сума, като прибавил няколко лева отгоре, но с условие да раздава мекиците на купувачите без пари. И така скоро пред мекичарницата се събрала голяма тълпа от хора, които се борят да се докопат до безплатните мекици. Същевременно органите на реда не спели и скоро пред мекичарницата са озовал един милиционер. Той разбутал тълпата и като стигнал до мекичаря, го попитал защо дава мекиците без пари. Мекичарят отговорил, че един човек му платил и му казал да не взема пари от клиентите. Същевременно посочил и човека, който стоял в другия край на улицата и наблюдавал какво се случва. Милиционерът се отправил към самотния човек, представил му се и го запитал защо е платил на мекичаря да раздава мекиците без пари и да създава смут сред населението. Архитект Чинков го погледнал и казал: „Ех момче, младо си още, животът е пред тебе. А аз съм човек на възраст, днеска ме има, утре ме няма. Сигурно няма да доживея до комунизма, та исках да видя как ще е при него, когато всичко ще бъде безплатно”. 

2. Арх. Чинков твърдял, че през комунизма хората трябвало да носят само обувки с грайфери. Като го питали защо, отговарял, че партийните агитатори обяснявали на хората как тогава всичко щяло да бъде по мед и масло, та според него щяло да бъде много хлъзгаво за придвижване.

3. Имало период в Пловдив, когато хлябът бил с лошо качество. Правели го в един хлебозавод, но бил много черен и корав. Влиза арх. Чинков в магазин за хляб и казва: „Дайте ми един руски козунак”.

4. По време на Карибската криза и изявите на Никита Хрушчов в ООН, където тропал по трибуната с обувка в ръка, арх. Чинков влиза в Халите на гр. Пловдив и на щанда за месо, където имало изложени свински глави, посочва една глава и казва на продавача: „Я ми претеглете тая Хрушчовка, ако обичате”.

5. През 1949 г., малко преди отец Ангел да затвори вечерта църквата „Св. Петка” в Пловдив, влиза арх. Чинков с радиоапарат, окичен отгоре със запалени свещи и казва на свещеника: „Отче нося го да му четеш”. „Какво да му чета? За какво?” – пита отчето. „Чети му, че много лъже, бе отче” – отговорил арх. Чинков.

6. В едно ТКЗС петелът отишъл при председателя и му казал, че иска да напусне. На въпрос защо, отговорил, че се чувства безполезен. По цяла сутрин пеел, за да стават хората за работа, но те не го слушали и се успивали. След него дошло кучето, което също искало да напусне. А мотивацията му била, че то лаело постоянно по крадците, но хората не го слушали и си крадели от стопанството. Накрая при председателя дошъл и бикът, също с молба за напускане. „Ти пък какво искаш?” – попитал учудено председателят, а бикът отвърнал: „В това ТКЗС няма място за два бика и аз трябва да си отида”.

7. Радио Ереван номинирало бащата на Тодор Живков за Нобелова награда по биология. Приносът му бил, че създал говореща тиква.

8. Чушката (доматът), картофът и фасулът кандидатствали за членове на Партията, но и трите кандидатури били отхвърлени. Чушката твърдяла, че е червена и е много вкусна, но й обърнали внимание, че преди да стане червена, била зелена. Кандидатурата на картофа категорично била отхвърлена, тъй като носел „фашистки” имена: „Бинте”, „Фуран”, „Урана” (в случая става въпрос за марки картофено семе – бел. ГМ). Фасулът пък бил отхвърлен, защото издавал държавни и партийни тайни. Но тиквата я приели. Отхвърлените кандидати я попитали как е станало това, а тя отговорила, че като влязла при комисията, вътре били същите тикви като нея и се разбрали.

9. На въпроса кое е най-дългото животно в света, арх. Чинков отговарял - прасето, защото главата му била в София, а задникът – в Москва.

Според някои данни авторът на вицове бил арестуван в края на 1963 г. Процесът срещу него се състоял на 14, 15 и 16.01.1964 г. Преди това прекарал 30 дена в ареста на ДС и 15 дена в Старозагорския затвор. Съдебен състав с председател Богдан Груев и прокурор Андонов изслушват в продължение на 3 дена 37 свидетели, които са слушали вицове от създателя им. Повечето били негови колеги и се опитвали да омаловажат „антидържавния” характер на тия вицове, за да не утежняват и без това тежкото му положение. Въпреки това арх. Чинков бил осъден на 5 години лишаване от свобода с конфискуване на част от имуществото му, по обвинение за разпространяване на политически вицове. Но лежал само 11 месеца. Според други източници в Старозагорския затвор арх. Чинков прекарва времето от 20.11.1963 до 10.09.1964 г. Когато на 11.09. му съобщили, че ще го освободят, той възкликнал със съжаление: „Ех момчета, тъкмо си бях решил жилищния проблем за пет години”, но директорът му се сопнал да внимава какво говори, че ако попадне втори път там, може и да не излезе жив.

А ето част от обвинителната реч на процеса, за да добият по-младите читатели представа за тогавашното време: „Нашата страна уверено крачи по пътя към своето развитие напред. Всяка година растат комините на огромни промишлени комплекси, израстват просторни жилищни блокове, училища, почивни станции. Има обаче отделни хора, които заслепени от дълбока омраза към народната власт, не искат да видят тези постижения. Такъв е архитект Боян Чинков. Той използва някои трудности, които нашият народ среща по пътя на своето социалистическо развитие, за да умаловажава постигнатите успехи и да клевети партийните и държавните ръководители, както и Великата Съветска страна. Под формата на политически вицове Боян Чинков е злословил по адрес на народната власт. За тези си деяния клеветникът справедливо беше призован на подсъдимата скамейка. Състав от градския съд в Пловдив разгледа делото му. Бяха разпитани много свидетели, които потвърдиха обвиненията срещу разпостранителя на вицове, клевети и злословия срещу народната власт. Съдът осъди Боян Чинков на пет години лишаване от свобода и конфискуване на част от имуществото му."

Една част от вицовете на арх. Чинков са свързани с престоя му в затвора:

10. Като арестували разказвача на вицове, милиционерът, който извършил ареста, му предложил да разкаже един виц, за да го пусне. А арх. Чинков остроумно попитал: „От тоя или от по-горния етаж?”

11. След като вече е въдворен в Старозагорския затвор, милиционер надзирател води осъдения арх. Чинков към килията му, а той вървейки възкликнал: „Това е най-щастливият ден в живота ми!”. Защо? – попитал надзирателят, а осъденият отговорил: „Защото доживях да ида на място, където няма опашки!”

12. В затвора арх. Чинков го заболял зъб и бил отведен при зъболекаря. Седнал той на зъболекарския стол и зъболекарят го подканил да си отвори устата, но реакция не последвала. Зъболекарят отново го подканил да си отвори устата и така няколко пъти, но без резултат. Накрая зъболекарят се обърнал към надзирателя да го накара да си отвори устата или да го маха от кабинета му и надзирателят се сопнал на арх. Чинков: „Айде отваряй си устата, да не седиш в килията с болния зъб”, а арх. Чинков отговорил: „А-а, аз веднъж вече си отворих устата и ето докъде я докарах!”

Пак по това време, на изложба със стентабла в центъра на гр. Пловдив, по случай 20 години от създаването на структурите на Народната милиция, едно табло било посветено на „идеологическия клеветник” арх. Чинков. На таблото имало изписани и два вица, разпространявани от него: 

13. По това време имало държавен почин жените среднистки да бъдат изпращани да работят в селското стопанство, за да го развиват по научному. И на въпроса защо няма яйца на пазара, арх. Чинков отговорил, че откакто среднистките отишли в птицефермите по селата, научили кокошките да правят аборти, затова и яйцата се свършили.

14. На въпроса „Коя е най-голямата страна в света?” арх. Чинков отговарял – Съветският съюз, защото сеел в Украйна, пък жънел в Канада. Вицът е създаден във времето на зърнена криза в СССР, след Втората световна война, когато там се внасяло канадско жито.

За предсрочното освобождаване на арх. Чинков от затвора има различни версии. По данни на ген. Сарийчев, тогавашен работник в системата на МВР, след вкарването на арх. Чинков там се обадил Боян Българанов, тогавашен член на Политбюро на ЦК на БКП, който отговарял за административните органи, и споделил, че според френски другари имало в български затвор архитект, вкаран там заради разпространяване на вицове. Разпоредил се да няма такъв случай.

Друга версия е, че лично тогавашният френски президент ген. Де Гол се застъпил за него. Де Гол се обърнал към представители на френските медии, които твърдели, че в страната няма демокрация, като казал, че във Франция на тях им е позволено да го критикуват открито, дори да публикуват карикатури, в които той е изобразен като магаре. Попитал ги какво още искат и дал за пример България, където за един политически виц хвърлят човек в затвора. Други твърдят, че при среща на западноевропейски ръководители в Англия, посветена на правата на човека, френският президент поставя въпроса за осъдения в България за разпространяване на политически вицове архитект. 

Според някои ген. Де Гол поставил въпроса за осъдения за политически вицове български архитект при лична среща с Тодор Живков. На нея той заявил: „Господин Живков, ние с Вас имаме общи колекционерски интереси. Аз колекционирам вицове, а Вие колекционирате разказвачи на вицове”. Т. Живков отговорил, че не знае за такива случаи, но като се върне в България, ще провери. Впоследствие били взети мерки. 

Има и друга версия, според която арх. Чинков членувал в международна организация на архитектите със седалище Париж, заедно със свои някогашни състуденти и колеги от Берлинското техническо училище. След завършването му приятелите продължили да общуват. До неговите колеги достигнали сведения, че е арестуван и съден за разпространяване на политически вицове, поради което те подели инициатива за освобождаването му.

Така или иначе, дошъл моментът да бъде освободен предсрочно от затвора. Както бе отбелязано по-горе, когато от управата на затвора му съобщил вестта, той възкликнал: „Ех момчета, тъкмо си бях решил квартирния въпрос за няколко години напред, и сега нова изненада”. Но директорът на затвора му се сопнал да внимава какво говори, че следващият път ако попадне там, не се знае дали ще излезе.

Несъмнено има и вицове, свързани с периода след освобождаването на арх. Чинков от затвора, макар да са и по-малко.

15. След освобождаването му го среща една съседка и го пита за къде се е забързал, а той отговаря: „Отивам в Ортопедията, да ми гипсират езика, че виждаш ли какво ми се случи заради него…”

16. Веднъж отишъл на зъболекар, че го заболял зъб, но на подканата на зъболекаря да си отвори устата, той посочил задника си, като после обяснил, че са го посъветвали да не си отваря устата, та ако може през задника зъболекарят да си свърши работата.

17. Един ден влязъл в малко квартално магазинче със съдържател арменец. Собственикът го запитал любезно какво ще желае, а арх. Чинков отговорил, че иска да си купи чай. Арменецът продължил в същия тон: „Какъв ще обичате? Имаме руски, грузински, китайски, индийски…” Но арх. Чинков възкликнал: „Стоп, стоп, стоп, какъвто ще да е. С политика вече не се занимавам”.

18. При разговор с Касабов от съседното на Славеино с. Кутела през 70-те години на ХХ век, арх. Чинков споделил, че иска да си купи луканка от 16 лв. за килограм. На въпроса на кутелеца „Чем има ли такава скъпа луканка?”, арх. Чинков уверено отговорил: „Ше има, ще има”.

Арх. Чинков винаги запазвал добрия тон и по никакъв начин не се изтъквал като репресиран след престоя си в затвора. Наскоро след освобождаването му, на ул. „Иван Вазов” в Пловдив случайно го среща тогавашният студент и бъдещ медик проф. Илия Киряков, родом от с. Славеино. На въпроса му „Батьо Бояне, какво правиш?”, получил отговор: „Амужа, малко бях запас”.

Във времето се появяват и анекдоти, свързани с арх. Чинков, които не са негово дело. Така например при прокопаването на тунела за пътна връзка под едно от пловдивските тепета зевзеци шеговито обяснявали, че от едната страна тунелът се прокопавал от ония, които слушали вицовете на арх. Чинков, а от другата копаели разпространителите на тия вицове.

Широко разпространение има и разказът за една друга случка по време на съдебния процес срещу арх. Чинков. Накрая, след като била прочетена осъдителната присъда, дали право на осъдения за последна дума и арх. Чинков разказал следната история. В Швейцария някога живял един много талантлив младеж. Като студент имал свой приятелски кръг и помагал на приятелите си да завършат успешно обучението си, а също им давал ценни житейски съвети, с които да се справят в трудни ситуации. След завършване на висшето си образование състудентите запазили приятелските си връзки. И отново талантливият млад човек помагал с ценни съвети на всичките си приятели. След време приятелите му дозрели до идеята да сформират партия и поканили своя талантлив приятел да се включи. Той заявил, че ще им помага със съвети, но по никакъв начин няма да участва с членство в партията им, защото не иска да се занимава с политика. Но получавайки ценни съвети от приятеля си съпартийците се явили на парламентарни избори и дори ги спечелили. Дошло време да съставят правителство. Отново се насочили към своя незаменим приятел и съветник с цел непременно да го включат в новото правителство. Опитали какво ли не, но не успели да го придумат. Накрая започнали да го уговарят, че неговото участие в правителството е жизненоважно за Швейцария и категорично му заявили, че няма да отстъпят, докато не го накарат да се съгласи. Тогава той възкликнал: „Добре, съгласен съм да участвам, но ако ми дадете министерството на корабоплаването”. С това арх. Чинков завършил своя разказ. Настанала тишина, която продължила доста дълго. По едно време един от съдиите се престрашил и се обадил: ”Е как така министерството на корабоплаването, пък Швейцария няма излаз на море?”. А арх. Чинков отвърнал: „Ами в България като съдят, да не би да има демокрация?” 

В случая не е важно дали наистина това се е случило и арх. Чинков е разказал пред Народния съд въпросната случка с поучителен край. По-важно е, че тя се разпространява и днес, като разнася славата на Царя на вицовете, който и в ония трудни политически времена е успял с помощта на онова неподправено лекарство хуморът да критикува недостатъците на един обществен строй, нетърпящ критика. 

БЕЛЕЖКИ:

¹ Част от разказаните истории и някои данни за животописа на арх. Боян Чинков са заимствани от следните книги: 

Илчевски, Ст. „Не изтръгвайте корените от родното село. Принос към историята на Славеино”. Смолян, 2005.

Карапетков, П. Славеино минало. Пловдив, 1948.

Карапетков, П. Славеино родовете. София, 1996.

Чинков, Н. Архитект Боян Чинков. Пловдив 1995.

Размисли за един юбилей… (по случай 25-годишнината на "Златоградски вестник")

Размисли за един юбилей…

Доц. Георги  МИТРИНОВ

25 години са не малка част от един човешки живот.

А когато става въпрос за живота на един вестник, то си е събитие.

Поясни ли се, че това е вестник, издаван в България, и то в новите времена, в периода след падането на комунистическото управление, свързан с трудния български преход към нещо, до което май още не сме се докоснали истински, това си е геройство.

Когато се изясни, че става въпрос за регионален вестник и то от Родопите, вече направо си е чудо…

Единственият регионален вестник в Родопите, издаван в малко градче, който има такова дълголетие и успешно продължава съществуването си – „Златоградски вестник” – ето го истинското чудо.

А чудото е свързано и с това, че вестникът има своя ясна позиция, да бъде опозиция и по-точно коректив на официалната власт, на силните на деня.

Навярно някой ще възрази, че едва ли това е чак чудо.

Да, но когато отстояваш гражданска позиция в едно малко градче, в което всички се познават по име, че и по физиономия, това вече си е чудо. А главният герой в това чудо е Ефим Ушев.

През какво ли не мина той с тая своя рожба - „Златоградски вестник”.

Изпокара се със сума хора, беше физически нападан, съден (но неосъждан), охулван, но устоя и продължава да върви напред.

Лошо е да си трън в пета. Не е добре и за тръна. Но именно тоя трън - „Златоградски вестник”, показа нещо ново, нещо несрещано досега в полупатриархалните общества на малките български градчета, оцеляващи все още някак, някъде из „дълбоката провинция”, напук на несвършващата българска криза.

Демократичното гражданско общество се гради с открито заявена гражданска позиция, а не с усвоеното до съвършенство от българина през вековете на чуждо „присъствие” (защото сме случили и на присъствие) мърморене под сурдинка, което го оставя някъде там, в удобното блато на тихия рахатлък, където никому не се набива на очи и отървава кожата. А освен трибуна за споделяне на злободневни теми, вестникът стана част от културния живот на Златоград.

На неговите страници се публикуват литературни творби, краеведчески материали, данни за културни и исторически събития, за знакови годишнини, за личности, свързани с края, с планината, и за такива с общобългарско значение.

Важно място заема темата за нашите събратя в Южните Родопи - на практика тематичният му обхват включва целия обществено-политически живот на района. Сякаш бе вчера онова време, от началото на 90-те години на миналия век, когато съдбата отново ни събра с доскорошния ми състудент от университета Ефим Ушев. Всеки бе поел по своя път - аз да се занимавам с краеведческа дейност, а Ефим?

Той вече беше преминал през редакциите на вестници в Смолян и в Рудозем, беше се поочукал във вестникарството и бе стигнал до идеята да прави вестник в родния си град. И една публикация в неговия вестник ни събра - случайно попаднах на статия на местния краевед бай Васил Манолов, за новооткрит възрожденски ръкопис в града и това ме заинтригува. Оказа се, че ръкописът е много ценен, защото е най-старият открит досега възрожденски писмен паметник от Среднородопието.

Оказа се също, че имам и трибуна за изява на страниците на „Златоградски вестник”.

И аз не закъснях да се възползвам - първата ми публикация на страниците му е от 1991 г. И се заредиха през годините нови публикации… Дано да са били интересни на читателите.

По груби сметки се насъбраха близо 50 публикации, свързани с историята, етнографията, фолклора на Златоградско, и над 20, посветени на езикови теми, главно на особености на местните говори, както и за езика на възрожденски епиграфските паметници от Златоград.

Не мога да не спомена и рубриката за публикуване на диалектни текстове, писани на кирилица, както и с гръцка графика, за да могат да четат на кирилица българоезичните родопчани в Ксантийско, която започнахме от 2010 г. и която, кога по-силно, кога по-слабо, върви. Та горе-долу към стотина публикации се събират.

Надявам се това да не се приеме за хвалба, но от близо 25 години съм свързан с тоя вестник и го чувствам като нещо много близко. Това ми помага да съм си в моите Родопи, които физически преди доста време съм напуснал, но в мислите си – не. Навярно подобен е случаят и с активното сътрудничество на изявения местен краевед бай Величко Пачилов. Несъмнено има и други. Нека има. Дай боже да се множат.

А аз се чувствам свързан силно с тоя вестник, далеч не само по приятелска и съидейническа линия с главния редактор, с когото се е случвало да имаме и разминавания, че сме си два остри камъка.

Приемам го като своя отговорност. Пожелавам на вестникаря Ефим Ушев и на неговата рожба „Златоградски вестник”, още по-дълго дълголетие, та на кръглата 50-годишнина, живот и здраве, да разгърнем пак книгата със спомените.

Дано да има пак какво да прочетем в нея…

(Бр. 1/2015 на „Златоградски вестник”)

Къде се намира Западна Тракия?

Във времето на демократичните промени се нароиха множество средства за масово осведомяване, както вестници и списания, така и телевизии и радиостанции. Всички тe имат свои новинарски рубрики, в които е отделено място и за синоптична прогноза.  От известно време в някои синоптични прогнози, публикувани в ежедневници или излъчени в новинарски емисии на радиостанции, се употребява название Западна Тракия за западните краища на Горнотракийската низина. Наблюденията са от емисиите на радио Дарик и от рубриките на други радиостанции, както и от интернет сайтове. На 26.08.2011 г. при представяне на прогнозата за времето през деня водещият на новините по радио Дарик в 8.30 ч. спомена географска част от България Западна Тракия. Явно имаше предвид западната част на Горнотракийската низина, защото Западна Тракия е географска област в Беломорието, заключена между долните течения на реките Места от запад и Марица от Изток, а на север граничеща с южните родопски склонове. На 27.08.2011 г. в новинарската рубрика на радиото в 19.00 ч. отново бе спомената Западна Тракия, както и в новинарската емисия на 28.08.2011 г. в 8.30 ч.  В друга новинарска емисия на 01.11.2011 г. от 15.00 ч. се спомена че: „Увеличение на облачността ще има в Източна България, Дунавската Равнина и Западна Тракия”. За съжаление неправомерната употреба на географски термин Западна Тракия за западните краища на Горнотракийската низина продължава и през 2012 г. Така в новинарските емисии на радио Дарик  от 14.30, 16.00, 18.00 ч. на 03.09.2012 г. бе отбелязвано: „През нощта ще е ясно, над източните райони и Западна Тракия облачно”.

   

Такава употреба се открива и в рубриките на радио България, като в понеделник, 03.09.2012 г., в 18:30 ч. се споменава в синоптичната прогноза за 04.09.2012 г.: „Времето ще е предимно слънчево. В ранните сутрешни часове над източните райони от страната и в Западна Тракия ще се образува инверсионна облачност, която до обяд ще намалее…”

Свой принос има и tvoetoradio.com, в чиято рубрика Локални новини е дадена прогноза за 20.02.2012 г.: „В понеделник на много места в Дунавската равнина и Западна Тракия ще има мъгла или ниска слоеста облачност…”

Подобна употреба се открива и в други интернет сайтове. Това особено важи за новинарската рубрика  „Новини” от www.24chasa.bg. В синоптичната прогноза за 06.09.2012 г. пише: „… над източните райони от страната и в Западна Тракия, където ... Такава е прогнозата за времето на НИМХ към БАН…” ( www. 24chasa. bg/ Article. asp?ArticleId=1520444 - 64k). Названието се използва и в интернет страница radar.bg: „До обяд слънчево, после дъжд и гръмотевици - 2012-05-08 - radar ...; …8 май 2012 ... е обявен в централните райони на Северна България, Западна Тракия, ... Такава е прогнозата на Националния институт по метеорология…” (radar.bg/bg/2012-05 08/article/1069017_ %D0%94%D 0%BE_ %D0%BE%D ... - 79k).

    

На страницата на Vesti.bg, в рубрика Синоптици пише: „…12 Дек 2010... в Рило-родопската област и Западна Тракия, съобщи НИМХ. ... Вижте подробна прогноза за времето у нас и по света на сайта ...” (www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=3470811 - 76k).

В друга прогноза за времето от 13.25 ч. на 28.07.2011 г., качена в интернет на Vremeto.bg, под заглавие „Започва захлаждане, на запад с валежи” четем: „Вали на места и в Рило-Родопската област и Западна Тракия”; „...над отделни райони на северозападна България и централната част на Дунавската равнина, Тракийската низина” (vremeto.bg/view_article.php?article_id=4043 - 30k).  Отново в интернет на Vremeto.bg - рубрика на Дарик нюз, може да се открие текст на прогноза от 15.50 ч. на 20.07.2011 г., в който е написано: „Над Северозападна България, западната част на Стара планина и Западна Тракия се развиват мощни купесто-дъждовни облаци...”.

Употребата е засвидетелствана и на страницата на sever.bg: „Пътна обстановка за 4 септември - Статии - sever.bg… 4 септ. 2012 ... Днес времето ще е предимно слънчево. Сутрешната инверсионна облачност в източните райони и Западна Тракия до обяд ще…”. Това важи и за www.kaldata.com: „Времето - днес , утре ... и какво ! - Страница 7 - Празни приказки ... 30 ян. 2012 ... Страница 7 от 14 - Времето - днес , утре ... и какво! ... ще има значителна облачност, в Западна Тракия ще бъде и мъгливо. (www.kaldata.com/forums/topic/186375-%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%BC ... - 199k).

Неправилната употреба на названието се среща и в сайта Vnews (Варна нюз), в прогнозата за времето на 20.02.2012 г.: „Днес на много места в Дунавската равнина и Западна Тракия ще има мъгла или ниска слоеста облачност. В останалите райони ще бъде предимно слънчево, но около обяд от югозапад ще започне увеличение на облачността, първоначално висока и средна…”. Открива се и в рубриката за прогноза на времето на econ.bg с допълнение Деловият портал от 23.01.2010 г., в 12.30 ч., под заглавие „Източна България блокирана от сняг и студ”. В текста четем: „В Югозападна България  и Западна Тракия температурите ще са по-високи...”; „... В Западна Тракия и Югозападна България температурите ще са по-високи”. (portuvai.bg fitwell.bg peika.bg econ.bg biznews.bg stat.bg sever.bg get.bg).  Засвидетелствана е и в сайта Dnes.bg Новини, в прогнозата за 08.05.2012 г. под заглавие „Ще вали, ще трещи. БАН спусна "жълт код" | Dnes.bg Новини”: „…8 май 2012... Повече гръмотевици и обилни валежи очакват синоптиците днес. Заради потенциална опасност метеоролозите обявиха код "жълто" в централните райони на Северна България, Западна Тракия, Родопската област, във високите полета на Западна България и в Софийска област.

Използването на название Западна Тракия за западните краища на Горнотракийската низина в прогнозата за времето се налага и чрез повтарянето на един и същ пасаж от текст на предишна прогноза. Така на новинарската рубрика в интернет „Новини от 24chasa.bg” постоянно се изписва текст „... и в Западна Тракия, където ще се образува инверсионна облачност…”. Той е отбелязан на дати: 13.01., 05.02., 18.02., 11.04., 20.05., 24.06, 28.06., 12.08., 16.08., 25.08., 01.10., 03.10., 03.11., 05.11., 16.11., 23.11.2011 г.; 05. 01., 15.01., 26.01., 23.03., 16.07., 24.08., 02.09., 08.09., 09.09.2012 г. В случая са прегледани от 1 до последната 35 страница включително, със синоптични прогнози.

Не прави изключение и новинарската рубрика на агенция Фокус от 11.00 ч. на 21.11. 2011 г., където е публикуван следният текст: „Днес в Югозападна България и Западна Тракия ще бъде предимно слънчево. В останалата част от страната преди обяд ще бъде мъгливо или с ниска слоеста облачност. Такава е прогнозата за времето на НИМХ към БАН съобщи за агенция Фокус" дежурният синоптик Мартин Иванов”. Прибавени са и ключови думи: БАН, време, НИМХ, ноември, прогноза, слънчево, температури.   Употребата на новосъздадения термин се открива и в синоптична прогноза от 13.30 ч. на 24.01.2010 г. на в. „Новинар”, също в интернет. В нея четем: „По-високи ще са дневните температури в Югозападна България и Западна Тракия, между минус 3 и плюс 2”. 

Интересно е, че употребата на новото географско название продължава да се разширява, като навлиза и в телевизионните новинарски емисии. Така на 08.12.2012 г. в новинарската емисия на БНТ Канал 1 в 23.30 ч.  при съобщаване на прогнозата за времето бе споменато че: „…в Северна България и Западна Тракия ще вали дъжд…”. В новинарската емисия на ТВ 7 от 11.01.2013 г., в 23.00 ч., при съобщаване на прогнозата за времето през следващия ден, бе споменато: „По-студено ще е около Видин и в Западна Тракия…”. В прогнозата за времето на новинарската емисия от 23.00 ч. на същата телевизия от 16.02.2013 г. отново бе споменато: …в Дунавската равнина и Западна Тракия…”.  Същевременно продължава употребата на названието и в новинарските емисии на радио Дарик. Така в емисията в 8.30 ч. на 09.12.2012 г., при съобщаване прогнозата за времето бе казано: „…в по-голямата част на Северна България и Западна Тракия ще вали сняг…”.

От всички тия данни става ясно, че се прави опит да се наложи употребата на название Западна Тракия за западните краища на Горнотракийската низина при обявяване на синоптичните прогнози в новинарски емисии на отделни радиостанции, както и на печатни издания. Видно е, че неправилната употреба се открива и в интернет сайтове. Но в българския обществено-политически живот се е утвърдила употребата на название Западна Тракия за територията между долните течения на р. Марица на изток и р. Места на запад, а на север южните родопски склонове, още повече, че на два пъти през ХХ в. областта е попадала в границите на българската държава. Названието на областта е възприето и в Гърция – Δυτικη Тρακια Дитики Тракиа, и в Турция – Batı Trakiya Батъ Тракия. Название Западна Тракия се употребява в българската историческа наука, както и в турската и гръцката, за означаване на посочената част от Балканския полуостров. Освен това то е използвано и в междудържавни договори, уреждащи присъединяването на областта към определена държава в края на Междусъюзническата война от 1913 г., на Първата световна война от 1919 г. и на Втората световна война от 1945 г. Утвърдило се е в българската историческа и етнографска наука и се употребява в ред изследвания като: „Западна Тракия и договорът за мир в Ньой” (С., 1920) на Ан. Иширков; "Западнотракийските българи в своето културно-историческо минало, с особен поглед към тяхното политико-революционно движение" на Хр. Караманджуков (С., 1934); „Принос към изучаване на българските говори в Източна и Западна Тракия”. – Тракийски сборник, 1935, № 6 на Ст. Младенов; „Обезбългаряването на Западна Тракия” (С., 1940) на Ан. Разбойников; „Народностният лик на Западна Тракия. Исторически и етнографски проучвания” (Бургас 1942) на Г. Попаянов; „Западна или Беломорска Тракия” (С., 1946) на Ив. Батаклиев; „Българските говори в Западна (Беломорска) и Източна (Одринска) Тракия” (С., 1991) на Т. Бояджиев и др.

Интересно е да се види кое кара българските синоптици да употребяват термин Западна Тракия за назоваване на западните краища на Горнотракийската низина. Може би неправилната употреба на географското название в отделни интернет сайтове? Така например в bgglobe.net/bg/regions/read/zapadna-trakiya - 138k може да се прочете „Западна Тракия. Районът на Западната Горнотракийска низина се отличава с равнинен релеф и по-гъста населеност. Основните възможности за туризъм тук са свързани с богатото културно-историческо наследство. Основният културен и регионален център е Пловдив... Западна Горнотракийска низина се характеризира и с наличието на минерални извори. По известен балнеолечебен курорт е град Костенец…”. В тоя уж географски материал са смесени незнайно защо двете понятия: Западна Горнотракийска низина и Западна Тракия. Навярно част от синоптиците ни в нароилите се множество средства за масово осведомяване черпят данни и от такива материали, което обаче е неправилно, предвид утвърдената в българската географска наука терминология за назоваване на Горнотракийската низина и на нейните части. Интересно е, че не е вкаран в употреба и „термин” Източна Тракия за източните краища на Горнотракийската низина. Така например в рубрика за прогноза на времето по радио Дарик в 9.00 ч. на 11.03.2014 г. специалистът Любомир Кържилов спомена: Дунавската равнина, Източна Тракия…”

Но нека видим каква терминология е утвърдена в българската географска наука. Позоваваме се на данните в изследването „География на България. Физическа география. Социално-икономическа география”. С., 2002, дело на учените от Географския институт при БАН (География 2002). В раздел „Досегашни физико-географски регионализации на България. Исторически преглед” (с. 384-387) са обхванати всички по-важни изследвания по темата. В тях се използват термини: Тракийско-Странджанска област с Горнотракийска подобласт (Мишев, Вапцаров, Данева 1989; Петров 1980, 1997) и Краищенско-Тунджанска (преходна) зона с област Горнотракийска низина (Иванов, Георгиев, Стойчев, Петров 1968), но и: Средногорско-Тракийска (преходна) област с Тракийско-Средногорска подобласт (Гълъбов 1966); Средногорско-Тракийска (преходна) област с Тракийско-Среднотунджанска подобласт (Гълъбов, Михайлов, Тишков, Зяпков 1975). За съжаление в приложената накрая на изданието библиография посочените в скоби индекси не се откриват, поради което не са включени в библиографията на настоящата статия. Видно е, че в някои класификации е избегнато уточняващо название Горнотракийска с по-общото Тракийска. Но в това сравнително най-ново академично изследване по география на България се утвърждава понятие Горнотракийска област като част от таксономичната система на регионалните единици в България (с. 408-409).

В друго по-старо академично издание на „География на България” от 1989 г. се употребяват термини Тракийско-Странджанска област с Горнотракийска подобласт, която включва Тополнишко-Хисарски район и Пазарджишко-Пловдивски район (География 1989: 6; 138, 142). В още по-стара публикация от 1966 г., плод на съвместна разработка между Географския институт на БАН и  Института по география на АНСССР, се определя, че „В морфографско отношение Тракийската низина се разделя на две части – Западна (Пазарджишко-Пловдивско поле) и Източна (Старозагорско поле)”, които се разделят от Чирпанския праг (География 1966: 137).

Видно е, че в нито едно от посочените изследвания не се употребява термин Западна Тракия за западните краища на Горнотракийската низина. Би трябвало с това да се съобразяват и синоптиците при изготвяне на своите прогнози за времето, които се разпространяват в средствата за масово осведомяване и утвърждават употребата на географска терминология. Неудачен е опитът да се въведе употребата на названието на утвърдена вече историко-географска област от южните части на Балканския полуостров за географска част от днешната територия на република България. Още повече, че  название Западна Тракия е свързано с историята на България и със съдбата на изконното българското население там, особено през първата половина на ХХ в., когато то е подложено на унищожение. Показателни са данните от Уикипедия, свободната енциклопедия, с които би трябвало да са запознати изготвящите прогнозата за времето в интернет сайтовете синоптици. А там пише, че: „Беломорска Тракия или Западна Тракия (на гръцки: Θράκη, Траки или Δυτική Θράκη, Дитики Траки или Ελληνική Θράκη, Елиники Траки, турски: Batı Trakya, Батъ Тракя или Yunanistan Trakya, Юнанистан Тракя) е историко-географска област понастоящем в Гърция, част от гръцката административната област Източна Македония и Тракия… Западна Тракия е тази част от Тракия, която е разположена между Места на запад, Марица на изток и първите склонове на Родопите на север. Днес към Западна Тракия принадлежат три гръцки административни окръга (нома): Еврос (Έβρος), Ксанти (Ξάνθη) и Родопи (Ροδόπη). Западната граница на ном Ксанти леко се разминава с традиционната западна граница на Западна Тракия. Към Западна Тракия принадлежи и егейският остров Самотраки, част от ном Еврос. Приблизителната площ на Западна Тракия е 8 578 км², а населението ѝ - 368 993 (2005). Най-голям град в областта е Комотини (Гюмюрджина) с население от 63 774 души (2001)”.

Л И Т Е Р А Т У Р А:

География 1966: География на България. Първи том. Физическа география. С.

География 1989: География на България. Физикогеографско и социално-икономическо райониране. С.

География 2002: География на България. Физическа география. Социално-икономическа география. С.

Ковачев 1987: Ковачев, Н. Българска ономастика. С.

Защо айрян, а не мътеница или бърканица?

Като дете, през 60-те и 70-те години на миналия век в града, в който живеех, пиех айрян. Щом отидех при баба си, на село, в Средните Родопи, през ваканциите се отдавах на пиене на превъзходна резлива бърканица. Дори активно участвах в направата й, като бърках млякото с буталка (чурилка) в тесен продълговат дървен съд (бурилка), после събирах несръчно с дървена лъжица дребните частици масло (крупки), които баба ми накрая умело оформяше на топка. След това я изваждаше с лъжицата от избърканото мляко, в което тя плуваше. Когато се случваше да отида при другата си баба в Пловдивско, там пък пиех мътеница. Още тогава освен разликата във вкуса на купешкото и домашното млечно питие, както и във вкуса на двете домашни разновидности, ми правеше впечатление и разнообразието в названията за едно и също нещо. Мина време. По стечение на обстоятелствата се установих да живея в голям град. Бабите ми вече не са между живите, лека им пръст, и за тяхната бърканица и мътеница мога само с благоговение да си спомням. Запаметил съм и двете названия, но днес пия вече само айрян, който някак пред очите ми, за съвсем кратко време се превърна в айран. За съжаление, от времето на моето детство до днес все тъй се шири в разговорния ни език употребата на чуждици от рода на название айрян. Сменяха се правителства, смени се дори общественият строй, но контролът върху надписите на стоките в магазините все така си го няма, а и да го има, не е ефективен. 

Днес, във времето на глобалното настъпление на английския език, нещата са поставени на съвсем друго ниво. Едно време се изписваше на лист менюто в работническия стол, в ресторанта, в закусвалнята или сладкарницата. Сега всичко се приготвя със специални машини, включително и надписите. Едва ли някой провежда маркетингово проучване кое име на стоката ще се хареса на клиентите. Вече сигурно е по-важно колко дълъг ще е надписът и какво ще му е графичното оформление. 

Но кого го е еня дали се пие айрян или мътеница в България? - ще каже някой. А би трябвало да ни е еня. Да започнем от това, че сега е в ход подмяна на утвърдената българизирана форма айрян с чисто турската айран. За някои сигурно това е маловажно, още повече, че на много места в Източна България живеят компактно турци, които назовават млечната напитка на родния си турски език ayran. Освен това нали българските фирми се борят да излязат на европейския пазар, а там разни мътеници не вървят. Всичко е айран. Да, но това е извън границите на България. А тук? Тук цари пълна бъркотия в изписването на продукта или образно казано е „пълна мътеница”. Пък че немалко работи в европейския съюз са си един „чист айрян”, тепърва ще установяваме.

Вероятно фирмите, които изписват на своите опаковки айран (по турски образец), а не айрян, както го изговаря най-често българинът, не са подложени на контрол относно надписите, за да се подменя побългарената форма айрян с турската айран. Някои от тия фирми дори са чужди. Установяването им на нашия пазар сигурно е било обвързано с много финансови и технологични изисквания, но езикови кой ще тръгне да предявява, като нямаме регламентирана държавна политика по тоя въпрос? Такава е например фирма „Данон”. На нейните пластмасови опаковки пише единствено само айран. Но такъв е надписът и на опаковките на българските фирми „Маркели”, „My Day”, „МИЛККОМ”, „Бор Чвор”, „Мегле”, „Родопея”, „Родопчанка”, „Темко”, „Роса”, „Бомакс” и др. Интересен е случаят с фирма „Лактима” ЕАД от гр. Велико Търново, чиито продукти в пластмасови кофички са отбелязани с название айран, а тия в пластмасови шишета – с графичен вариант айрян. Подобна е ситуацията и с фирма „Родопчанка” със седалище с. Бял извор, Ардинско, която предлага на пазара своя продукция „Айран Родопчанка”. Освен това приготвя два вида млечна напитка: „Айрян Черни връх” и „Айрян Слънчев вкус” от свои млечни продукти за фирма „Гавра” ЕООД, гр. Стрелча. Дори по външния край на капачката на кофичките с напитката многократно е изписано последователно название айрян, като се образува цяла непрекъсната ивица. И в двата случая не може да се разбере логиката на разнообразието в употребата на фонетичните варианти айрян / айран.

На пластмасовите кофички на фирми „Пършевица”, „Алпина”, Дея”, „Верея” и др. пише само айрян.

Новото изписване на млечния продукт – айран си пробива бързо път в големите магазинни вериги. Бе направено проучване на магазини от тия вериги, разположени на територията на жк „Младост” в гр. София. Така в магазин „Фантастико” навсякъде по етикетите пише айран, независимо дали на кофичките не е предпочетен облик айрян. В магазин „Кауфланд” също е предпочитан етикет с изписан вариант айран. Дори на разфасовките на фирми „Верея” и „Дея” пише айрян, но на етикета е изписано айран.

В магазин „Хит” господства етикет с надпис айран. Единствено на табелката на фирма „Верея” коректно е изписан вариант айрян, както и на пластмасовите кофички.

В магазин „БИЛЛА” млечната напитка е изписана на етикетите в облик айран, както и на разфасовките на фирмите производителки „Роса”, „Данон”, „My Day”.

В магазин от веригата „Про маркет” на табелката за единствената продавана там млечна напитка, която е на фирма „Данон”, е изписано айран.

Интересна е картината в магазин „Карфур”, на чийто щандове се предлагат голямо количество млечни продукти, поради което е налице голямо разнообразие при надписите на етикети и на разфасовките, предлагани за купуване. В едни случаи и на етикета, и на кофичките или пластмасовите шишета пише айран: „Мегле Айран” (етикет и разфасофка); „Айран Конуш” (етикет) – „Конуш Айран” (разфасовка); „Айран натурален ЕЛБИ” (етикет) – „ЕлБи Айран” (разфасовка); „Данон Айран” (етикет и разфасовки за 1 л, 0.500 мл и 290 мл); „Айран Балкан” (етикет и разфасовки за 1 л, 0.490 мл и 0.290 мл). В други случаи на етикета пише айран, а на разфасовката – айрян: „Айран Верея” 300 г. (етикет) – „Верея” (за пиене) айрян” (разфасовка); „Айран Балкан Кайсия” (етикет) – „Айрян Балкан” (разфасовка); „Айран Балкан Ягода” (етикет) – „Айрян Балкан” (разфасовка). Открива се непоследователност при изписване върху етикета на продукта на фирма „Балкан”, като в едни случаи е предпочетен облик айран, а в други – айрян. В отделни случаи на етикета е отбелязано айрян, а на разфасовката – айран: „Айрян 330 мл Май Дей” (етикет) – „Айран,  за пиене, My Day” (разфасовка). В единичен случай и на етикета, и на разфасовката пише айрян: „Млеч. кис. напитка айрян БМК” 500 (етикет) – „Айрян БМК”  (разфасовка).

В супермаркет „Европа” също е налице различие между написаното на етикетите и на разфасовките. Така на етикета за млечната напитка на фирма „Верея” е изписано „Айран Верея”, а на разфасовката – „Айрян Верея”. Фрапиращи са различията на етикетите за различните разфасовки с млечна напитка на фирма „Данон”, като на етикета за 1 кг (?) млечна напитка е изписано „Айрян Данон”, а на етикетите за разфасовки от 0.500 и 0.290 мл – „Айран Данон”. На разфасовките навсякъде пише айран.

Различията са факт и на щандовете на супермаркет „Макс” („Геа Макс”). На етикетите за продуктите на фирми „Кенар”, „Данон” и „Роса” е отбелязано съответно: „Макс Айран със сол Кенар”, „Макс Айран Данон” и „Макс Айран Роса”, като продуктът на фирма „Роса” бе изчерпан и не можа да се види какво пише на разфасовката. На останалите две разфасовки се чете: „Айран Кенар”, „Айран Danone”. Но на етикета за продукта на фирма „Темко” пише „Айрян Темко”, докато върху разфасовката личи надпис „Темко айран”.

В супермаркет „СВА” се предлагат „Айран Кенар” и „Айран Данон”, като изписването на разфасовките и етикетите е еднакво. Тук пък се открива разнообразие при изписване на млечен продукт „Активиа”. На едни етикети е изписано „Активиа фреш”, а на други – „Активия фреш”! 

Вече облик айран се изписва дори на големи рекламни табла по магистралите. Така на магистрала Е5, в района между градовете Пазарджик и Пловдив, в посока към последния, през м. юли, 2011 г. на едно рекламно табло се забелязваше надпис с едри букви „Айран Балкан”. Фирма „Лактима” ЕАД направи дори рекламен клип, излъчван в най-гледаното време по БТВ. На тоя клип по мелодията на песента „Кайман” на Искрен Пецов, певецът припяваше „Айрян, айрян...”, докато на екрана се показваше кофичка с надпис „Айран”. Какво по-добро доказателство за преобладаващия изговор на чуждицата в разговорния ни език?

Прави впечатление, че българската фирма с небългарско име „My Day”, базирана в гр. София, кв. Илиянци, е най-крайна във възприемането на чуждите названия. Нейното кисело мляко на всички разфасовки се изписва yogurt – название, характерно за книжовния турския език, а мътеницата – айран. Може би ръководството на фирмата предполага, че така по-лесно продукцията й ще намери пазар в други европейски страни, сякаш не е най-важен самият предлаган продукт, но кому са нужни тия чужди названия на разфасовките за българския пазар?

Все пак да видим доколко изписването на облик айран е единствено своеволие на българските млекопреработвателни фирми. В „Речник на чуждите думи в българския език” от 1978 г. с автори Ал. Милев, Б. Николов, Й. Братков са дадени двата графични варианта – айран и айрян със значение ’разредено с вода кисело мляко; мътеница’. В по-нов речник на чуждите думи от 1982 г. с автори С. Бояджиев, Ел. Машалова, К. Костов, отново се откриват двата облика: айрян, айран със сходно значение ’кисело мляко, разбито с вода; мътеница’. В „Речник на чуждите думи в български” от 1995 г., с автори Ст. Буров и П. Пехливанова са отбелязани в две отделни речникови статии графични варианти айран и айрян, като в първата речникова статия е изписано значение ’кисело мляко, разбито със студена вода за пиене’, а след вариант айрян е споменато, че „Като нормативна се налага формата айран”, без да са изтъкнати доводи в подкрепа на твърдението. В „Енциклопедичен речник на чуждите думи в българския език” на издателство МАГ – 77 от 1996 г., дело на авторски колектив с отговорен редактор П. Нушев, са изписани и двата облика със значение ’мътеница, кисело мляко, разбито с вода’. В друг „Речник на чуждите думи в български” от 1997 г. с автор Ив. Габеров е предпочетен облик айран със значение ’разбито кисело мляко, разредено с вода, обикновено посолено’. В края на речниковата статия е добавено: Друга форма: айрян.

Редно е да видим как е отбелязана чуждицата в академичния многотомен речник на съвременния български книжовен език (РСБКЕ). В т. 1, (А-Б, С., 1977) е изписан облик айран със значение ’питие от разбито и разредено с вода кисело мляко; мътеница’, като е даден цитат от творбата на К. Константинов „Път през годините” с употребата му в контекст, а накрая е добавен и турският облик ayran. Автор на речниковата статия е А. Иванова. В речникова статия бърканица² от същия том се открива значение ’мътеница, айрян’. Автор на статията е М. Коспартова.

В т.9 (М, С., 1998) на същия речник, в речникова статия мътеница са отбелязани значения: 1. ’кисело мляко, разбито с вода; айрян’; 2. ’мляко, на което е извлечено, избито маслото; бито мляко’; 3. ’мътно питие или мътна течност’. Автор на речниковата статия е В. Кювлиева-Мишайкова, която се явява и главен редактор на тома, наред с М. Чоролеева.

Накрая трябва да се спомене и „Речник на чуждите думи за всички” на издателство „Наука и изкуство” (С., 2007) с автор Е. Пернишка, в който е включен облик айран със значение ’напитка от разредено с вода кисело мляко; мътеница’. Трябва да се отбележи, че авторката е участвала в работата по написване на многотомния „Речник на българския книжовен език”.

От всички тия данни се налага мнението, че донякъде става въпрос за лични предпочитания на автора на речниковата статия кой вариант на думата ще употреби, като никъде не се изтъкват аргументи защо е предпочетен той. Показателни са цитираните по-горе данни от многотомния „Речник на съвременния български книжовен език”. Това разнообразие води и до куриози като тоя, учителка по български език и литература да приема за грешка употребата на облик айрян в писмена работа на свой ученик и да препоръчва употребата на правилната форма айран, позовавайки се на РСБКЕ! 

Но да видим какво е разпространението на фонетичните варианти в българското диалектно землище. По данни от картотеката на диалектния речник на българския език, съхранявана в Секцията по диалектология и лингвистична география към Института за български език, фонетичен вариант айран е засвидетелстван в говорите на следните селища: Дълбоки, Старозагорско; Кортен, Новозагорско; Лиляк, Търговищко; Скравена, Ботевградско; Братушково, Софийско; Русаля, Търновско; гр. Ямбол. Интерес представлява и название айранджии на група българи мохамедани в Западните Родопи (Чепино), които според предание приели исляма с условие да си пият айряна (мътеницата / бърканицата) през рамазанските пости, та и в края на ХІХ в. названието в Чепинско е било разпространено (Попконстантинов 1891: 214).

Фонетичен вариант айрян се среща в говорите на селищата: Марковча, Шуменско; Патрешко, Троянско; Казанлъшко; Батак, Пещерско; Ченге, Провадийско; Голям дол, Чирпанско; Смолница, Добричко; Владиславовци, Сливнишко; Лешница, Плевенско; Свищов; Шумен. Според данните, които са непълни, фонетичен вариант айрян е с по-широко разпространение в българското езиково землище.

От приведените до тук факти става ясно, че териториалното разпространение в българските говори на двата фонетични варианта не е съществен критерий при определянето на предпочитания за съвременния български книжовен език фонетичен вариант. От това следва, че трябва да се предпочете побългарената форма айрян вместо характерната за съвременния турски език форма айран, което значи, че и на кирилските надписи на разфасовките с млечната напитка, както и на етикетите в магазините в България трябва да се изписва облик айрян, ако бъде предпочетена употребата на чуждицата, разбира се.

Но с това далеч не се изчерпва темата за употребата на турцизма айрян в българския език, при наличието на хубавите български диалектни названия мътеница и бърканица. Както видяхме, навсякъде или почти навсякъде в речниците турцизъм айрян се пояснява и с българското съответствие мътеница, дори в турско-български речници: аyran ’мътеница, айран’  (Турско-български речник. С., 1962); аyran ’мътеница’ (Турско-български речник с автори Г. Класов и С. Гавазов, без указани дата и място на издаване), както и в етимологичния речник на българския език: айран, айрян диал. ’мътеница’ – от тур. ayran (БЕР 1971). А в „Българско-турски речник” (С., 1992, Второ фототипно издание) с автори Г. Класов и С. Николов българската дума мътеница е с турско съответствие ayran!

Според данни от „Български етимологичен речник” (БЕР 1995) название мътеница с фонетични варианти и значения: ’остатък от мляко, на което е взето маслото’; ’кисело мляко, разбито с вода’; ’мътна течност’; ’смесено кисело и обезмаслено прясно мляко’ е разпространено в говорите на: (Румянцево, Луковитско), мътейница (Кичевско), матеница (Падеж, Благоевградско; Банско), ’айрян’ (Стрелча, Панагюрско, Бобошево, Кюстендилско), ’кисело мляко със суроватка’ (СЗ), ’бито мляко от смесено прясно и кисело’ (Смолско, Пирдопско), мồтеница (Ракитово, Велинградско). – Срв. срхр. диал. мутеница също. Трябва да се прибавят и облици: мъщеница диал. ’мътеница’, мъшченица (Охрид), мащеница (Прилеп), машченица (Прилеп) – Произв.: мъщеничка умал. (Геров) – Срхр. диал. мученица (Тимок – Лутница).

По данни от цитирания по-горе архив на диалектния речник към Секцията за диалектология и лингвистична география в Института за български език названието е разпространено още в говорите на селищата: Долно Левски, Панагюрско; Копривщица, Искрец, Бърложница, Софийско; Радилово, Пещерско; Костандово, Велинградско; Еленско; Пиринския край. Думата е с широко разпространение в българските говори от Северозападна и Югозападна България, от Вардарска Македония, както и в говори в Северозападните Родопи, Панагюрско, Пирдопско, Луковитско. Ако се прибавят сведения за разпространението на название мътан с фонетични варианти и със сходни значения, ареалът се разширява, като обхваща и говорите в Среднородопието и Източните Родопи, в Солунско, Котленско, Дряновско, Севлиевско, Чирпанско, Старозагорско: мътан ’обезмаслено мляко’ (Гостилица, Дряновско), ’водата, която се отделя при биене на масло от кисело мляко’ (Жеравна, Котленско), матан ’мътеница’ (Висока, Сухо, Солунско), ’подсирено прясно овче мляко, бито продължително време, докато се отдели маслото’ (Смолянско; Ардинско; Асеновградско; Девинско; Долен, Момчилградско; Тихомир, Крумовградско), ’млякото след избиване на маслото’ (Ряховците, Севлиевско; Гостилица, Дряновско), ’неварено прясно мляко, оставено в каца със специална мая’ (Проглед, Чепеларско), ’айрян’ (Меричлери, Чирпанско; Кирилово, Калояновец, Старозагорско), матан ’продукт от мляко’ (Средни Родопи), матана ’млечен продукт’ (Средни Родопи). – Произв. матаница ’бито квасено мляко на мандрата’ (Корово, Велинградско; Родопите).

Широкото разпространение на название мътеница в българските говори, както и употребата му в разговорния език са предпоставки да се работи за навлизането му в книжовния език, още повече че се открива и в говори от Софийско, които оказват влияние върху развитието на книжовната езикова норма. Тук трябва да се поучим и от създателите на регионалната писмена норма в република Македония, където облик матеница е заменил турцизма айрян, като в електронния македонско-български речник  е изписано българско съответствие айран. Освен това турцизмът не се употребява в гръцкия книжовен език, където е предпочитано название от домашен произход ξινόγαλα, ξινόγαλо 1. ’кисело мляко’, 2. ’суроватка от кисело мляко’; ’мътеница’ и βоυτυρόγαλα ’суроватка’ (ГБР 2004). В сръбския език се употребява название млаћеница. Интересни са данните от многотомния речник на сръбско-хърватския книжовен и народен език, т. 13 (РСХКНЕ 1988),  в който се откриват данни за разпространението на българската дума мутеница в говори от Пирот и Пиротско, което още веднъж показва принадлежността на местните говори към българската езикова територия. В румънски език съответствието на мътеницата е lapte bǎtut (по данни от електронния българско-румънски речник), а в албанския език – dhallë (БАР 1959). Това показва, че от балканските езици само в българския книжовен език се употребява все още турцизъм айран / айрян, което дава тема за размисъл.

Не по-малко хубаво е названието от домашен произход бърканица, което е с широко разпространение в родопските говори: барканица ж. 1. ’подсирено бъркано прясно мляко’ (Тихомир, Крумовградско), 2. ’бъркано обезмаслено кисело мляко’ (Смолянско, Ардинско, Маданско, Асеновградско). Като се има предвид, че в Родопите има утвърдени вече млекопреработвателни фирми като „Родопея”, „Родопчанка”, „Свети Илия” и др., които предлагат на българския пазар и въпросната млечна напитка, защо да не се употребява това название от тях? Дори употребата на регионализма бърканица ще добави още един щрих към екзотичното, автентичното, характерно за най-обширната българска планина.

Тези бележки за употребата на название айрян / айран в съвременния български книжовен език целят да се заостри вниманието на българската общественост върху борбата срещу чуждиците в езика ни. Утвърждаването в книжовната ни норма на думи от домашен произход за назоваване на характерни за бита на българина традиционни реалии, каквато е въпросната млечна напитка, ще способства да се утвърждава автентичното, самобитното в езика ни, което ни представя пред света.

ЛИТЕРАТУРА:

БАР 1959: Българско-албански речник. С.

БЕР 1971: Български етимологичен речник, т. 1, А-З; С; т. 4, минго² – падам, С., 1995.

ГБР 2004: Гръцко-български речник. С.

Попконстантинов 1891:  Попконстантинов, Хр. Народни обичаи от Чепино. – Сборник за народни умотворения, № 5.

РСБКЕ: Речник на съвременния български книжовен език, т. 1, А-Б, С., 1977; т. 9, М, 1998.

РСХКНЕ 1988: Речник српскохрватског књижевног и народног језика. Књ. 13. Моире – наклапуша. Београд.

Стойчев 1965: Стойчев, Т. Родопски речник, Ч. 1, Българска диалектология. Проучвания и материали. С., кн. 2.

Стойчев 1970: Стойчев, Т. Родопски речник, Ч. 2 (Първо допълнение), Българска диалектология. Проучвания и материали. С., кн. 5.