5 юни 2015 г.

ПО СЛЕДИТЕ НА ЕДНО ПРЕДАНИЕ

Не малко са примерите от времето на демократичните промени у нас, когато се правят открити опити да се пренаписва историята ни, като се започне от опитите на цели институции в съседни на нашата страна държави, та се стигне до посегателства на по-ниско ниво. Такъв е случаят с премахването на паметната плоча, поставена през 80-те години на ХХ в. от българската страна на граничния връх Коджаеле в Крумовградско, на границата с Гърция. Там през 1984 г. е поставена паметна плоча, свързана с предание за погубването на 40 девойки християнки през  XVII в., по време на помюсюлманчванията в Родопите. Да, времето, когато е поставена плочата, е свързано с комунистическото управление в България, но това не е никакво оправдание, защото става въпрос за данни от едно предание.  Но да се върнем по-назад в историята. Връх Коджаеле ( Ветрен - 1266 м.) е първенецът на планинския рид Мъгленик (до 1942 г. носи име Думанлъ даг), разпрострял се от прохода Маказа на запад, до Ивайловградско на изток, където последните му възвишения стигат до устието на Бяла река, при вливането й в Луда река, в околностите на с. Сив кладенец.  Днес по цялото му протежение преминава гръцко-българската граница, наложена на България през 20-те години на ХХ в., която пресича и връх Коджаеле. Той е граничен за землищата на голямото българоезично мюсюлманско село Хебилево (грц. Хлой), Гюмюрджинско, в южна посока, и на с. Горни Юруци, Крумовградско, в северна посока. Всъщност с. Юруклер (това е старото име на с. Горни Юруци) е напуснато от местното турско алевитско население по време на балканските войни от 1912-1913 г., след което е заселено през първото двадесетилетие на ХХ в. с преселили се по икономически причини българи, изповядващи мюсюлманска религия, от с. Хебилево, Гюмюрджинско.

С планинския първенец в Югоизточните Родопи връх Коджаеле несъмнено са свързани много събития в историята на местното изконно българско население. В западна посока от него преминава древен път от Гюмюрджинско, който навлиза в планината и през Ивайловградско свързва Беломорието с Одринско. И днес местното население го назовава Международнят пат или с по-старото име Арабалъка. Трасето му на места е запазено. В северозападна посока от върха, в землището на с. Горни Юруци, на едно било има останки от стара крепост. В близост до вр. Коджаеле са разположени местностите Попски ливади и Попска чука, намиращи се от българската страна на границата, където все още личат останките от дебелите зидове на някогашен манастир. Запазените топоними дават сведения за християнското минало на краището. Според вариант на споменатото по-горе предание, при завладяването на района от турците манастирът бил разрушен и 40 местни момчета били  изпратени да бъдат обучавани за мюсюлмански проповедници. Но в основния вариант на това предание цифрата 40 е свързана с броя на избитите местни девойки на върха, отказали да се помюсюлманчат. Независимо дали става въпрос за 40 девойки или за 40 младежи, върху които е оказано верско насилие, това е предание, оцеляло във времето, дори след помюсюлманчването на местното българско население. Употребата на числото 40 в преданието се свързва със светите 40 християнски мъченици за вярата (Св. 40 мъченици Севастийски) – римски войници, загинали при гоненията над християните в римската империя през 320 г. (ППБЕС 1992; Pravoslavieto.com). Отбелязването на празника в началото на м. март е част от християнския празнично-обреден календар. А безспорни доказателства за несъмнения български произход на местното население се откриват в  топонимията, ойконимията, антропонимията, в оцелелите до днес местни архаични и самобитни български говори, в материалната и духовна култура, която е обща с тая на останалото българско население в края, изповядващо мюсюлманска и християнска религия.

Факт е и това, че местното българско население, въпреки помюсюлманчванията, утвърждава традицията да се прави курбан на върха. След установяване на новата гръцко-българска граница и преселването на голяма група хебилевци в с. Юруклер (дн. с. Горни Юруци) през първото двадесетилетие на ХХ в., курбанът продължава да се прави, като той е и възможност да се съберат разделените вече от границата близки и роднини. Интересно е, че не се допускало при тия срещи населението от двете страни на границата да се събере на едно място, а двете групи се разполагали в непосредствена близост, от двете страни на граничната бразда, пазени зорко от гръцки и от български граничари. Общуването се извършвало през граничната бразда. В началото на 40-те години на ХХ в., когато България си възвръща административното управление на Западна Тракия, общото провеждане на курбана се възстановява. Хебилевци и горниюрученци свободно общуват. Вдигат се сватби на младоженци от двете села. В тоя период названието на върха Коджаеле е широко разпространено, наред с преданията за четирсетте девойки, убити от турците или за четирсетте момчета християнчета, изпратени да бъдат обучавани за мюсюлмански духовници. Но в употреба е вече и друго негово название - турското Газилер, т.е. победители. С утвърждаването на това название се увековечава паметта за турските победи, свързани със завладяването на края, а също с налагането на исляма там. Все пак и то е свързано в предание с помюсюлманчването на местното българско християнско население. Показателни са данните в книгата на Борис Дерибеев „Ахрида”, според които: „В село Черничево били помохамеданчени само две от махалите. Според преданието помохамеданчването станало на широка поляна в местността Харач еледи. Тези, които не приемали исляма, били отвеждани на връх Газилер (по друго предание на връх Коджаели) и там ги колели и заравяли. Всяка година в деня на клането, четвъртък преди Петдесетница, местните българи-мохамедани се събирали на лобното място, палели свещи и колели курбан. Един от тях обяснил този случай така: „Едно време нас насила ни направили мюсюлмани. Тия, които приели мюсюлманството, ги оставяли живи на тая поляна, а тия, които не се съгласили, ги клали като ярета на тоя камък” (Дерибеев 1986: 254). Така се изяснява и въпросът за правения курбан на върха, както и за повода за провеждането му. Важна е и датировката, която е свързана, макар и косвено, с християнския календар, тъй като е запазен споменът за християнския празник Петдесетница, отбелязван 50 дена след Възкресение Христово.

По данни на краеведа и запален изследвач на историята на с. Черничево, Крумовградско Георги Станков, имало гробове на връх Коджаеле, които били зидани, като тези в средновековното „Дунско гробе” (по старото име на с. Черничево – Дунята), разположено в околностите на селото. Може да се предположи, че в случая става въпрос за  по-стар период от историята на краището.  Негови познати възрастни черничевци му разказали как веднъж, когато правили чеверме в района на върха, към тях се приближил нашенец от близките българоезични села в гръцка територия и в завързалия се разговор им разказал, че на върха имало погребани 40 моми „от вашите”, които някакви войници навремето завлекли, връщайки се от война. Въпреки, че в случая е включен нов елемент, местни български девойки, чиято чест е поругана от войници, вероятно друговерци, отново попадаме на вариант на преданието за 40-те девойки мъченици за вярата.

Според други запазени предания помюсюлманчването в с. Хебилево е станало през 50-те и 60-те години на XVIII в. (около 1750-1760 г.). Брат на дядото по бащина линия на горниюрученския краевед Юри Росенов, живял в съседното с. Ажурен (побългарен вариант на турското название Хаджи Верен, а днешното му гръцко име е Ано Вирсини), Гюмюрджинско, разказвал някога за времето "ага сме биле кауре и сме зяли мюслюманлъкат".

Днес в гръцката част на района, сред населението от околните българоезични мюсюлмански села се е утвърдило преданието, с което се увековечават победителите   (тур. газилер < от gazi араб.-мюс. ’борец за вяра; победител’ – ТБР 1962), установили османската власт и мюсюлманската религия в края. Самият връх се назовава Газилер. Това утвърждаване е свързано и с липсата на българско християнско население там, след унищожението му през 1913 г. (преди в близост са били разположени големите български християнски села Сачанли и Манастир), а и със засилената турцизация на местното българоезично население, което изповядва мюсюлманска религия, провеждана планомерно, главно по религиозна линия, от Турция. Знае се за Пейгамбер (peygamber пер. ’пророк’) Али и кърк, т.е. 40 негови последователи от рода му. Споменава се и за кърк курбан – 40 курбана. Видно е, че и в това предание с легендарен оттенък, свързано с пейгамбер Али, основоположник на алевитството, тъй като в края има българи алевити, изповядващи мюсюлманска религия, отново присъства числото 40. Интересно е, че преданието за мюсюлманските завоеватели победители се е разпространило и сред населението на с. Горни Юруци, Крумовградско, като преданията за насилственото помюсюлманчване на изконното българско християнско население се забравят.

Незнайно кога след налагането на исляма сред местното население  и след настаняването на мюсюлмански проповедници в района е започнало разпространението на преданието за турците победители, в противовес на местното предание за саможертвата на 40 девойки християнки, мъченици за вярата. Знайно е, че в района отсядат и мюсюлмани алевити. Център на разпространението на алевизма е било селището Камберлер, разположено източно от с. Хебилево и североизточно от с. Мехрикос – две големи българоезични мюсюлмански села. В края на ХIХ в. с. Канберлер Юкари е отбелязано като нахийски център към Софулийска каза, отдалечен на 8 ч. път от казалийския център и населен с м.т. (мохамедани турци) (Карайовов 1903: 185).  Както бе споменато, самото с. Юрюклер е било населено  с турци алевити. Административно се е числяло към Ортакьойска каза на Одринския санджак, която е обхващала, по данни от края на ХIX в., 74 села. Отбелязано е с имена Юрюклер-Бааля (горен), отдалечено на 7 ч. път от казалийския център, и Юрюклер-Зиръ (долен) – на 6 ½ ч. път. Към същата каза е включено и с. Дутлу-кьой (дн. с. Черничево, Крумовградско) със 120 семейства православни българи екзархисти и с отдалеченост 9 ½ ч. югозападно от казалийския център (Карайовов 1903: 170).

След настъпването на демократичните промени у нас и с премахването на граничните заграждения по границата с република Гърция, достъпът до района на връх Коджаеле от двете страни на границата е свободен. Това в по-голяма степен важи за гръцката страна. Там през 90-те години на миналия век бяха разположени на метри от граничната бразда гръцки ветрогенератори. Достъпът до тях се осъществява по добре поддържан път с макадамова настилка. И да е имало някакви останки от по-старо време като надгробия и др., при строителните дейности, свързани с инсталирането на внушителните по размер ветрогенератори, навярно те са били унищожени.

В периода от края на миналия и първото десетилетие на новия век фанатизирани мюсюлмани са строшили паметната плоча, поставена от българската страна на формалната днес държавна граница на върха, а скоро след това е била поставена и примитивна плоча от недобре обработен плочест камък с текст на арабски и на турски език. Важно е да се отбележи, че личащите днес няколко гроба с ориентация север - юг, за които се знае, че са на хебилевци, неизвестно кога и как намерили кончината си там, както мястото на българската паметна плоча, а и на новопоставената плоча с арабско- турски надпис, са все от българската страна на границата. Но при липсата на охрана, всеки свободно може да ги посети и да остави „следи” от това свое посещение, както в случая е натрошена българската паметна плоча с кирилски надпис и в близост е поставена друга, с арабско-турски надпис.

Интересно е да се отбележи, че след натрошаването на българската паметна плоча парчетата са били събрани и съхранени от служител на Горското стопанство в гр. Крумовград, но след внезапната му смърт, както често се случва у нас, следите на останките се губят. Можем да сме благодарни на местния дългогодишен служител в поделението на гранични войски Слави Боянов Тенев от с. Горни Юруци, който е запазил една фотография, свързана с поставянето на паметната плоча в началото на 80-те години на ХХ в. Самата паметна плоча е мраморна, с правоъгълна форма, като кирилският текст е разположен на 10 реда. Буквените знаци са вкопани и покрити с черна боя. Разчетеният текст гласи: 40 ДЕВОЙКИ / ДАЛИ / ЖИВОТА СИ / ЗА ДА / ОЦЕЛЕЕ / РОДА / БЪЛГАРСКИ / В КРАЯ НА / XVII ВЕК.

На фотографията, зад току-що поставената паметна плоча са клекнали трима войници граничари, чиито имена не се знаят. Зад тях са подредени от ляво надясно: 1. Слави Боянов Тенев, тогавашен служител в поделението на местната българска гранична застава в района на с. Горни Юруци, Крумовградско; 2. Каню Тюскелиев от с. Чукурите, Крумовградско, бежанец от унищоженото през 1913 г. с. Сачанли, Гюмюрджинско и председател на Тракийското дружество в селото; 4. майор Христо Панайотов - командир на граничната застава "Йордан Георгиев" в с. Горни Юруци, Крумовградско; 6.  Стоян Карагьозов от Крумовград.

Надписът на примитивната плоча от обикновен, не добре обработен камък, оформена като мюсюлманско надгробие, е разположен на 7 реда. Текстът на най-горния ред е с арабска графика, а на следващите – с турска латиница, на турски език. Той гласи¹:
Р. 1: Аллах бакидир – Аллах е вечен
Р. 2: Единствен [той], Само [той] или Единствено [той]
Р. 3, 4, 5: Гроб на достойните (славните) победители (борци за правата вяра)
Р. 6: Se    Не умира или безсмъртен
Р. 7: 1364

С редакцията на преводача надписът добива следния вид:
Единствено Аллах е вечен.
Гроб на безсмъртните славни победители за правата вяра или
Гроб на славните победители за правата вяра. Не умират (безсмъртни са).

Изписаната най-отдолу година 1364 е по мюсюлманското летоброене. Тя съответства на две години, между 1946 и 1948 година. Не може да се определи с точност коя е годината, тъй като не е отбелязан месец, а и няма данни дали е „хиджри” или „руми” година. Не става ясно и каква е връзката на отбелязаната година с обезсмъртяване „подвига на славните победители за правата вяра”. Мнението на преводачката проф. Стоянка Кендерова е, че лицето, написало текста, е смесвало малки с големи букви. Освен това, за да се преведе „Гроб на достойните победители”, подредбата на думите би следвало да е друга, т.е. словоредът не е турски, което означава, че писачът не е от турски произход или не владеее добре турски език.

От всичко написано дотук е видно, че в случая става въпрос за две основни предания, свързани с християнското минало на краището. Според първото предание на върха са убити 40 девойки „кърк къзлар”, отказали да се помюсюлманчат. Негов вариант дава сведения за 40 местни момчета християни, изпратени да бъдат обучавани за мюсюлмански проповедници. Според другото предание на върха се чества паметта на 40 мюсюлмански воини, наложили исляма в района. Но и в двата случая става въпрос за налагането на исляма над местното българско християнско население. Факт е, че днес турското название на върха Газилер се е наложило сред българоезичното мюсюлманско население в гръцка територия. Прекъсната е традицията за правене на курбан на върха. Не е подновено и правенето на общ курбан от еднородното население от двете страни на границата. Такъв  се прави в околностите на с. Хебилево, Гюмюрджинско, но в него не вземат участие жителите на съседните села в българска територия. Все пак горниюрученци посещават големия местен събор в местността Мечкин камень (грц. Хилия), над с. Рушенлар, Димотишко, където се срещат със своите роднини от селото майка - Хебилево. Но на тоя събор, провеждан с активното участие на турската държава, какъвто е случаят и с другия голям мюсюлмански събор  в местността Алан тепе, в Гюмюрджинско, се работи открито за турцизацията на оцелялото до днес местно българоезично население, изповядващо мюсюлманска религия. За съжаление българската държава не прави нищо за проучване и  популяризиране на материалната и духовна култура на това население, която е част от културно-историческото ни наследство, за да не се забравя историята ни. Данните за насилственото помюсюлманчване на местното изконно българско население са факт. Нужно е да се противостои на подмяната на историческата истина.


Унищожаването на българската паметна плоча на вр. Коджаеле и поставянето в близост до мястото и на нова плоча с чуждоезиков текст, възвеличаващ „подвига” на османските завоеватели, поражда още куп въпроси. Редно е да се запитаме кой има право да унищожава български паметници на българска територия и носи ли за това съдебна отговорност?  Трябва да се отговори и на въпроса кой има право да поставя надгробни паметници с чуждоезикови надписи на българска територия, възвеличаващи чужди завоеватели на български земи и не е ли подсъдно това? Несъмнено трябва да се запитаме има ли институции в България, които се занимават с опазване на българското културно-историческо наследство и какъв контрол осъществяват те за опазването на това наследство в отдалечените краища на страната ни?  Нужно е тия институции, ако съществуват, да вземат отношение и да дадат отговор.  Редно е да се възстанови паметната плоча с български надпис в района на връх Коджаеле, за да покажем, че като българи помним своята история.

     

Б Е Л Е Ж К И :

¹ Преводът на текста бе направен от проф. Стоянка Кендерова. Освен това тя направи ценни коментари относно съдържанието на надписа.
                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                            Л И Т Е Р А Т У Р А :

Дерибеев 1986: Дерибеев, Б. Ахрида. Пловдив.
Карайовов 1903: Карайовов, Т. Материали за изучаване Одринския виляет. – Сборниз за народни умотворения и книжнина, кн. 19.
ППБЕС 1992: Полный православный богословскiй енциклопедическiй словарь. Репринтное издание. Москва.
Росенов 2014: Росенов, Ю, Г. Митринов. Село Горни Юруци, Крумовградско – минало и настояще. – Родопи, № 3-4, с. 36-40.
ТБР 1962: Турско-български речник. С.
Pravoslavieto.com: Житие на свети четиридесет мъченици, пострадали в Севастия. - Pravoslavieto.com.


И З О Б Р А Ж Е Н И Я :

Фотография, направена при поставянето на паметната плоча от българската страна на границата през 80-те години на ХХ век

Паметната плоча, поставена от българската страна на границата през 80-те години на ХХ век.

Мястото, където е била поставена българската паметна плоча с кирилски надпис.

Новопоставената паметна плоча с надпис на арабски и турски.

Гробовете на погребаните на върха, от българска страна на границата, хебилевци.

Разровен гроб на връх Коджаеле с ориентация запад – изток.

115 години от рождението на Царя на вицовете - Боян Николов Чинков (1899 – 1979)

Арх. Чинков със семейството си.
Източник: Регионална библиотека - Смолян
През 2014 г. се навършват 115 години от рождението на архитект Боян Чинков, известен още като царят на вицовете¹. Роден е на 10.02.1899 г. в с. Карлуково, Ахъчелебийско (дн. с. Славеино, Смолянско), в семейството на Никола и Шина Чинкови, като шесто дете, от които 5 момчета. Баща му бил абаджия, с дюкян в Гюмюрджина, а в Карлуково имал съоръжения за обработка на вълна (боядисване, чепкане, тъкане на аби за мъжка носия (потури, долами, елеци). Бил заможен. От карлуковските абаджии, той бил водещият по количество произведени аби. Никола Чинков бил общественик в селото. Изучил повечето си деца. От момчетата 4 добили средно или висше образование. Майката Шина била природно интелигентна. Тя е от Киряковския род и е братовчедка на съпругата на среднородопския възрожденски деятел Киряк Бялковски от Устово и майката на Илия Бялковски – Мария Димитрова. На 90-годишна възраст била с добро зрение и четяла художествена литература, дори романи.

Боян Чинков получава основното си образование в с. Карлуково, чието училище, по данни на училищните инспектори на Българската екзархия, е водещо, не само в Ахъчелебийско, а и в Гюмюрджинско като цяло. Гимназия завършва в гр. Гюмюрджина, през 1919 г. Имал желание да продължи образованието си и през 1921 г. заминава за Грац (Австрия), да следва архитектура. На следващата година се прехвърля във Висшето техническо училище в гр. Берлин (Германия), водещо по това време в Европа. Завършва го през 1925 г.

След завършване на образованието си се установява в гр. Пловдив. Изкарва задължителния едногодишен стаж в Окръжното инженерство и от 1926 г. получава удостоверение от Министерството на строежите и архитектурата с право за извършване на частна практика. Има ателие на главната улица на гр. Пловдив, пред входа на което е поставена голяма табела с надпис: „Архитект Боян Чинков от с. Карлуково, Пашмаклийско се установи на частна практика в гр. Пловдив, ул. „Княз Александър” 19, срещу кино „Екселсиор”. Първите му проекти са в Пловдив и в Асеновград. Един от тия първи проекти е за сем. Боеви в Асеновград, които били заможни, а по-късно се оженва за една от дъщерите им. После споделял, че първо взел парите на сем. Боеви, а после – най-сладкото, т.е. дъщерята им.

След голямото земетресение от 1928 г., нанесло много поражения на сгради в Пловдивско и Старозагорско, той ръководи над 50 обекта в Пловдив и по долината на р. Марица. Постепенно разширява дейността си, като има обекти в Карлово, Белово, Пашмакли, Даръдере, Мастанли, Кошукавак и др. Работи по построяването на училища, читалища, музеи, почивни станции, здравни домове, вилни сгради и частни жилища. През 1946 г. проектира голям почивен дом в м. Имарет дере (дн. Хайдушки поляни) на фондация за социални грижи „Д-р Никола Чилов” към химическите заводи в Костинброд, но настъпилите обществени промени осуетяват осъществяването на проекта. Проектира вила „Майстор Манол” в курорта Пампорово, както и къщата на д-р Константин Чилов в с. Славеино, превърната по-късно в къща-музей „Д-р Константин Чилов”. Проектира камбанария в Асеновград, сгради на църква и читалище в Момчилград, сградата на общинското управление в гр. Кърджали и др.

Синът Никола Чинков издава книга за баща си, озаглавена „Архитект Боян Чинков”, (Пловдив 1995, 139 с.). В нея се изнасят данни за 13 проектирани от архитекта сгради в гр. Пловдив и 67 в различни селища, главно в Южна България: Асеновград, Смолян, Кърджали, Момчилград, на Пампорово и др.

Архитект Боян Чинков умира на 31.07.1979 г. в гр. Пловдив, скоро след завръщането си от курортното място Имарет дере, където има наследствен имот и малка вила. На паметната плоча на гроба му в пловдивските гробища пише: „Тук почива царят на вицовете”. 

Известният архитект е още по-известен като съчинител и разпространител на вицове. Трябва да се уточни, че става въпрос за политически вицове и то разпространявани през 50-те и 60-те години на ХХ в., по време на комунистическото управление, когато това строго се е наказвало. За продукцията на интелектуалеца се носят легенди. Едни му приписват създаването на близо 100 вица, други – от 100 до 300, а някои твърдят, че е автор на 500 вица. Държал да се знае, че разказва само свои вицове. За съжаление, във връзка с арестуването му и осъждането му за антидържавна дейност, тефтерите, в които записвал вицовете, изчезват. След излизането от затвора пък било немислимо да възстанови старите тефтери, както и да води нови. Така до нас са достигнали едва двадесетина вица, но те са достатъчни, за да обрисуват картината на времето, в което са създадени, а и да покажат таланта на създателя им. Знайно е, че арх. Чинков не е български дисидент, но с ярката си гражданска позиция в ония трудни антидемократични времена засенчва новоизлюпените около датата 10 ноември в най-новата ни история куп „дисиденти”, за чиято „титанична” борба с комунистическата власт обществото тогава научи.

Ето някои от тия вицове:

1. На Понеделник пазара в Пловдив, в близост до днешния тунел имало мекичарница. Една сутрин арх. Чинков отишъл при мекичаря и го попитал каква е цената на една мекица и горе-долу колко пари изкарва от мекиците на ден. След това му дал назованата сума, като прибавил няколко лева отгоре, но с условие да раздава мекиците на купувачите без пари. И така скоро пред мекичарницата се събрала голяма тълпа от хора, които се борят да се докопат до безплатните мекици. Същевременно органите на реда не спели и скоро пред мекичарницата са озовал един милиционер. Той разбутал тълпата и като стигнал до мекичаря, го попитал защо дава мекиците без пари. Мекичарят отговорил, че един човек му платил и му казал да не взема пари от клиентите. Същевременно посочил и човека, който стоял в другия край на улицата и наблюдавал какво се случва. Милиционерът се отправил към самотния човек, представил му се и го запитал защо е платил на мекичаря да раздава мекиците без пари и да създава смут сред населението. Архитект Чинков го погледнал и казал: „Ех момче, младо си още, животът е пред тебе. А аз съм човек на възраст, днеска ме има, утре ме няма. Сигурно няма да доживея до комунизма, та исках да видя как ще е при него, когато всичко ще бъде безплатно”. 

2. Арх. Чинков твърдял, че през комунизма хората трябвало да носят само обувки с грайфери. Като го питали защо, отговарял, че партийните агитатори обяснявали на хората как тогава всичко щяло да бъде по мед и масло, та според него щяло да бъде много хлъзгаво за придвижване.

3. Имало период в Пловдив, когато хлябът бил с лошо качество. Правели го в един хлебозавод, но бил много черен и корав. Влиза арх. Чинков в магазин за хляб и казва: „Дайте ми един руски козунак”.

4. По време на Карибската криза и изявите на Никита Хрушчов в ООН, където тропал по трибуната с обувка в ръка, арх. Чинков влиза в Халите на гр. Пловдив и на щанда за месо, където имало изложени свински глави, посочва една глава и казва на продавача: „Я ми претеглете тая Хрушчовка, ако обичате”.

5. През 1949 г., малко преди отец Ангел да затвори вечерта църквата „Св. Петка” в Пловдив, влиза арх. Чинков с радиоапарат, окичен отгоре със запалени свещи и казва на свещеника: „Отче нося го да му четеш”. „Какво да му чета? За какво?” – пита отчето. „Чети му, че много лъже, бе отче” – отговорил арх. Чинков.

6. В едно ТКЗС петелът отишъл при председателя и му казал, че иска да напусне. На въпрос защо, отговорил, че се чувства безполезен. По цяла сутрин пеел, за да стават хората за работа, но те не го слушали и се успивали. След него дошло кучето, което също искало да напусне. А мотивацията му била, че то лаело постоянно по крадците, но хората не го слушали и си крадели от стопанството. Накрая при председателя дошъл и бикът, също с молба за напускане. „Ти пък какво искаш?” – попитал учудено председателят, а бикът отвърнал: „В това ТКЗС няма място за два бика и аз трябва да си отида”.

7. Радио Ереван номинирало бащата на Тодор Живков за Нобелова награда по биология. Приносът му бил, че създал говореща тиква.

8. Чушката (доматът), картофът и фасулът кандидатствали за членове на Партията, но и трите кандидатури били отхвърлени. Чушката твърдяла, че е червена и е много вкусна, но й обърнали внимание, че преди да стане червена, била зелена. Кандидатурата на картофа категорично била отхвърлена, тъй като носел „фашистки” имена: „Бинте”, „Фуран”, „Урана” (в случая става въпрос за марки картофено семе – бел. ГМ). Фасулът пък бил отхвърлен, защото издавал държавни и партийни тайни. Но тиквата я приели. Отхвърлените кандидати я попитали как е станало това, а тя отговорила, че като влязла при комисията, вътре били същите тикви като нея и се разбрали.

9. На въпроса кое е най-дългото животно в света, арх. Чинков отговарял - прасето, защото главата му била в София, а задникът – в Москва.

Според някои данни авторът на вицове бил арестуван в края на 1963 г. Процесът срещу него се състоял на 14, 15 и 16.01.1964 г. Преди това прекарал 30 дена в ареста на ДС и 15 дена в Старозагорския затвор. Съдебен състав с председател Богдан Груев и прокурор Андонов изслушват в продължение на 3 дена 37 свидетели, които са слушали вицове от създателя им. Повечето били негови колеги и се опитвали да омаловажат „антидържавния” характер на тия вицове, за да не утежняват и без това тежкото му положение. Въпреки това арх. Чинков бил осъден на 5 години лишаване от свобода с конфискуване на част от имуществото му, по обвинение за разпространяване на политически вицове. Но лежал само 11 месеца. Според други източници в Старозагорския затвор арх. Чинков прекарва времето от 20.11.1963 до 10.09.1964 г. Когато на 11.09. му съобщили, че ще го освободят, той възкликнал със съжаление: „Ех момчета, тъкмо си бях решил жилищния проблем за пет години”, но директорът му се сопнал да внимава какво говори, че ако попадне втори път там, може и да не излезе жив.

А ето част от обвинителната реч на процеса, за да добият по-младите читатели представа за тогавашното време: „Нашата страна уверено крачи по пътя към своето развитие напред. Всяка година растат комините на огромни промишлени комплекси, израстват просторни жилищни блокове, училища, почивни станции. Има обаче отделни хора, които заслепени от дълбока омраза към народната власт, не искат да видят тези постижения. Такъв е архитект Боян Чинков. Той използва някои трудности, които нашият народ среща по пътя на своето социалистическо развитие, за да умаловажава постигнатите успехи и да клевети партийните и държавните ръководители, както и Великата Съветска страна. Под формата на политически вицове Боян Чинков е злословил по адрес на народната власт. За тези си деяния клеветникът справедливо беше призован на подсъдимата скамейка. Състав от градския съд в Пловдив разгледа делото му. Бяха разпитани много свидетели, които потвърдиха обвиненията срещу разпостранителя на вицове, клевети и злословия срещу народната власт. Съдът осъди Боян Чинков на пет години лишаване от свобода и конфискуване на част от имуществото му."

Една част от вицовете на арх. Чинков са свързани с престоя му в затвора:

10. Като арестували разказвача на вицове, милиционерът, който извършил ареста, му предложил да разкаже един виц, за да го пусне. А арх. Чинков остроумно попитал: „От тоя или от по-горния етаж?”

11. След като вече е въдворен в Старозагорския затвор, милиционер надзирател води осъдения арх. Чинков към килията му, а той вървейки възкликнал: „Това е най-щастливият ден в живота ми!”. Защо? – попитал надзирателят, а осъденият отговорил: „Защото доживях да ида на място, където няма опашки!”

12. В затвора арх. Чинков го заболял зъб и бил отведен при зъболекаря. Седнал той на зъболекарския стол и зъболекарят го подканил да си отвори устата, но реакция не последвала. Зъболекарят отново го подканил да си отвори устата и така няколко пъти, но без резултат. Накрая зъболекарят се обърнал към надзирателя да го накара да си отвори устата или да го маха от кабинета му и надзирателят се сопнал на арх. Чинков: „Айде отваряй си устата, да не седиш в килията с болния зъб”, а арх. Чинков отговорил: „А-а, аз веднъж вече си отворих устата и ето докъде я докарах!”

Пак по това време, на изложба със стентабла в центъра на гр. Пловдив, по случай 20 години от създаването на структурите на Народната милиция, едно табло било посветено на „идеологическия клеветник” арх. Чинков. На таблото имало изписани и два вица, разпространявани от него: 

13. По това време имало държавен почин жените среднистки да бъдат изпращани да работят в селското стопанство, за да го развиват по научному. И на въпроса защо няма яйца на пазара, арх. Чинков отговорил, че откакто среднистките отишли в птицефермите по селата, научили кокошките да правят аборти, затова и яйцата се свършили.

14. На въпроса „Коя е най-голямата страна в света?” арх. Чинков отговарял – Съветският съюз, защото сеел в Украйна, пък жънел в Канада. Вицът е създаден във времето на зърнена криза в СССР, след Втората световна война, когато там се внасяло канадско жито.

За предсрочното освобождаване на арх. Чинков от затвора има различни версии. По данни на ген. Сарийчев, тогавашен работник в системата на МВР, след вкарването на арх. Чинков там се обадил Боян Българанов, тогавашен член на Политбюро на ЦК на БКП, който отговарял за административните органи, и споделил, че според френски другари имало в български затвор архитект, вкаран там заради разпространяване на вицове. Разпоредил се да няма такъв случай.

Друга версия е, че лично тогавашният френски президент ген. Де Гол се застъпил за него. Де Гол се обърнал към представители на френските медии, които твърдели, че в страната няма демокрация, като казал, че във Франция на тях им е позволено да го критикуват открито, дори да публикуват карикатури, в които той е изобразен като магаре. Попитал ги какво още искат и дал за пример България, където за един политически виц хвърлят човек в затвора. Други твърдят, че при среща на западноевропейски ръководители в Англия, посветена на правата на човека, френският президент поставя въпроса за осъдения в България за разпространяване на политически вицове архитект. 

Според някои ген. Де Гол поставил въпроса за осъдения за политически вицове български архитект при лична среща с Тодор Живков. На нея той заявил: „Господин Живков, ние с Вас имаме общи колекционерски интереси. Аз колекционирам вицове, а Вие колекционирате разказвачи на вицове”. Т. Живков отговорил, че не знае за такива случаи, но като се върне в България, ще провери. Впоследствие били взети мерки. 

Има и друга версия, според която арх. Чинков членувал в международна организация на архитектите със седалище Париж, заедно със свои някогашни състуденти и колеги от Берлинското техническо училище. След завършването му приятелите продължили да общуват. До неговите колеги достигнали сведения, че е арестуван и съден за разпространяване на политически вицове, поради което те подели инициатива за освобождаването му.

Така или иначе, дошъл моментът да бъде освободен предсрочно от затвора. Както бе отбелязано по-горе, когато от управата на затвора му съобщил вестта, той възкликнал: „Ех момчета, тъкмо си бях решил квартирния въпрос за няколко години напред, и сега нова изненада”. Но директорът на затвора му се сопнал да внимава какво говори, че следващият път ако попадне там, не се знае дали ще излезе.

Несъмнено има и вицове, свързани с периода след освобождаването на арх. Чинков от затвора, макар да са и по-малко.

15. След освобождаването му го среща една съседка и го пита за къде се е забързал, а той отговаря: „Отивам в Ортопедията, да ми гипсират езика, че виждаш ли какво ми се случи заради него…”

16. Веднъж отишъл на зъболекар, че го заболял зъб, но на подканата на зъболекаря да си отвори устата, той посочил задника си, като после обяснил, че са го посъветвали да не си отваря устата, та ако може през задника зъболекарят да си свърши работата.

17. Един ден влязъл в малко квартално магазинче със съдържател арменец. Собственикът го запитал любезно какво ще желае, а арх. Чинков отговорил, че иска да си купи чай. Арменецът продължил в същия тон: „Какъв ще обичате? Имаме руски, грузински, китайски, индийски…” Но арх. Чинков възкликнал: „Стоп, стоп, стоп, какъвто ще да е. С политика вече не се занимавам”.

18. При разговор с Касабов от съседното на Славеино с. Кутела през 70-те години на ХХ век, арх. Чинков споделил, че иска да си купи луканка от 16 лв. за килограм. На въпроса на кутелеца „Чем има ли такава скъпа луканка?”, арх. Чинков уверено отговорил: „Ше има, ще има”.

Арх. Чинков винаги запазвал добрия тон и по никакъв начин не се изтъквал като репресиран след престоя си в затвора. Наскоро след освобождаването му, на ул. „Иван Вазов” в Пловдив случайно го среща тогавашният студент и бъдещ медик проф. Илия Киряков, родом от с. Славеино. На въпроса му „Батьо Бояне, какво правиш?”, получил отговор: „Амужа, малко бях запас”.

Във времето се появяват и анекдоти, свързани с арх. Чинков, които не са негово дело. Така например при прокопаването на тунела за пътна връзка под едно от пловдивските тепета зевзеци шеговито обяснявали, че от едната страна тунелът се прокопавал от ония, които слушали вицовете на арх. Чинков, а от другата копаели разпространителите на тия вицове.

Широко разпространение има и разказът за една друга случка по време на съдебния процес срещу арх. Чинков. Накрая, след като била прочетена осъдителната присъда, дали право на осъдения за последна дума и арх. Чинков разказал следната история. В Швейцария някога живял един много талантлив младеж. Като студент имал свой приятелски кръг и помагал на приятелите си да завършат успешно обучението си, а също им давал ценни житейски съвети, с които да се справят в трудни ситуации. След завършване на висшето си образование състудентите запазили приятелските си връзки. И отново талантливият млад човек помагал с ценни съвети на всичките си приятели. След време приятелите му дозрели до идеята да сформират партия и поканили своя талантлив приятел да се включи. Той заявил, че ще им помага със съвети, но по никакъв начин няма да участва с членство в партията им, защото не иска да се занимава с политика. Но получавайки ценни съвети от приятеля си съпартийците се явили на парламентарни избори и дори ги спечелили. Дошло време да съставят правителство. Отново се насочили към своя незаменим приятел и съветник с цел непременно да го включат в новото правителство. Опитали какво ли не, но не успели да го придумат. Накрая започнали да го уговарят, че неговото участие в правителството е жизненоважно за Швейцария и категорично му заявили, че няма да отстъпят, докато не го накарат да се съгласи. Тогава той възкликнал: „Добре, съгласен съм да участвам, но ако ми дадете министерството на корабоплаването”. С това арх. Чинков завършил своя разказ. Настанала тишина, която продължила доста дълго. По едно време един от съдиите се престрашил и се обадил: ”Е как така министерството на корабоплаването, пък Швейцария няма излаз на море?”. А арх. Чинков отвърнал: „Ами в България като съдят, да не би да има демокрация?” 

В случая не е важно дали наистина това се е случило и арх. Чинков е разказал пред Народния съд въпросната случка с поучителен край. По-важно е, че тя се разпространява и днес, като разнася славата на Царя на вицовете, който и в ония трудни политически времена е успял с помощта на онова неподправено лекарство хуморът да критикува недостатъците на един обществен строй, нетърпящ критика. 




БЕЛЕЖКИ:

¹ Част от разказаните истории и някои данни за животописа на арх. Боян Чинков са заимствани от следните книги: 

Илчевски, Ст. „Не изтръгвайте корените от родното село. Принос към историята на Славеино”. Смолян, 2005.

Карапетков, П. Славеино минало. Пловдив, 1948.

Карапетков, П. Славеино родовете. София, 1996.

Чинков, Н. Архитект Боян Чинков. Пловдив 1995.