2 юни 2018 г.

ГЕОРГИ МИТРИНОВ. ОТГОВОРИ

Настоящият документ съдържа два отговора на публикации на Иван Илиев, свързани с Георги Митринов. Първият отговор бе предоставен в редакцията на сп. „Българска реч”, където се появи и материалът на Ив. Илиев и М. Михайлов с критики към проучателската дейност на Митринов (Илиев 2016: 3: 82-98). Озаглавен бе „Из дебрите на източнородопските и южнородопските диалекти” (Българска реч 2017: № 3:  135-145). Тъй като Илиев публикува втория си критичен материал за Г. Митринов в електронен вариант, потърпевшият публикува наред с втория си отговор и първия, също в електронен вариант, за да могат интересуващите се да добият по-пълна представа за аргументите на двамата автори в разгорелия се между тях спор и да преценят кой е прав и кой крив.

Важно е да се отбележи, че и двата материала на Ив. Илиев са критични по отношение научната продукция на Г. Митринов, но във втория материал той си позволява да дава определения за творческите възможности на последния, както и за публикациите му. Ето някои цитати:
„Съдбата е отредила на изследователя със скромен краеведски потенциал, който гледа, но не вижда, и слуша, без да чува, а освен това постоянно забравя къде какво е писал и вечно си противоречи, да работи в представителната институция, която се занимава с въпросите на българския език. Ако бях директор на ИБЕ, не бих се гордял с този факт. Редно е и редакторите на списания, особено на „Родопи” сериозно да се замислят, когато приемат статии на въпросния учен, дали не се злепоставят, като ги публикуват” (Илиев 2018: 39);
„Изданието на сборника, който според издателя му (Митринов 2000: 59) е ръкописна книга с обем 170 страници, обаче съдържа само част от текста, няколко страници речник и никакъв езиков анализ, ако не броим споменаването на такива „важни” диалектни особености като наличието на редукция и тройно членуване в паметника. Останалото, от с. 63 до края, са фототипни приложения. Казано накратко, даже не наполовина свършена работа – нещо типично за този учен” (Илиев 2018: 4);
„Георги Атанасов Митринов е роден през 1958 г. в село Славеино (или Карлуково – ако изхождаме от гледната точка на самия него – вж. по-долу), Смолянско. Трябва да отбележа, че от същото село е и доктор Ружа Маринска, автор на две много стойностни изследвания върху родопските говори (Маринска 1991; Маринска 2008). Тя безспорно е много по-добър лингвист от Митринов и автор на много по-качествена научна продукция от него, но по конюнктурни съображения работи като учителка в град Пловдив. Може би точно заради такива като Г. Митринов” (Илиев 2018: 3);
„Както се вижда, научната продукция на Георги Атанасов Митринов, означена като „монографии”, не предлага почти нищо оригинално, което да е резултат от продължителен собствен труд и анализ. Същото се отнася и за многобройните му статии, в които той обикновено засяга определена тема и никога не я довършва” (Илиев 2018: 6).
„Ако от тези неверни и преиначени обвинения лъха не толкова обида, колкото липса на академична етика (друг въпрос е как езиковедски неподготвен, както ще се види по-нататък човек, може да отправя такива смехотворни обвинения към много по-добър в професионално отношение от него колега) [тук Илиев има предвид себе си като много по-добре подготвен - бел. Г.М.], не така стои въпросът със следващите критично-обидни цитати, от които четящите ги сами могат да си правят изводи” (Илиев 2018: 7).

                Освен наличието на такива пасажи в Иван-Илиевия текст, е налице тенденциозно цитиране от негова страна там, а и на други места, с което се прави опит да се преиначи написаното от Г. Митринов. Изказват се и неистини, с които се представя в невярна светлина изследователската дейност на Г. Митринов. Това са част от фактите, които дават повод на последния да публикува своите отговори на отправените критики, за да се види доколко критиките са основателни.



ПЪРВИ ОТГОВОР

ИЗ ДЕБРИТЕ НА ЮЖНОРОДОПСКАТА И ИЗТОЧНОРОДОПСКАТА ДИАЛЕКТОЛОГИЯ

  
Summary: The publication presents data about the characteristic peculiarities of the South Rhodopean and East Rhodopean Bulgarian dialects. It studies attempts to make classification and differentiation of  East Rhodopean dialects. It also presents answers to critics of G. Mitrinov’s publications.

Key words:  dialectology, South Rhodopean and East Rhodopean Bulgarian dialects

В бр. 3 на сп. „Българска реч” от 2016 г. бе публикувана статия на Ив. Илиев и М. Михайлов със заглавие „Говорът на село Главки, Ксантийско (фонетични особености)”. В първата част на публикацията, озаглавена „Говорната ситуация в българомохамеданските села в Североизточна Гърция и досегашните опити за изследването й”, авторите правят опит за критичен преглед на досегашни публикации по темата. На с. 82 е отбелязано, че според изследователката на девесилския ô-/о- говор в Крумовградско (сякаш има и друг вид девесилски говор!) Р. Маринска, към последния трябва да се отнесе и говорът на с. Като Вирсини (Козвиран, Кезрен, Кезерен, Кьозерен), Комотинско. На следващата страница е продължено: „Цитираният автор (Митринов 2014: 76) твърди, че съществуват и само о-говори в Саракини (Саранджина), Кардамос (Гердима), както и споменатото по-горе Вирсини (Кезерен) – всичките в Комотинско. Тук по отношение на Вирсини неговата информация се разминава не само с тази на Маринска, но той и сам си противоречи, защото по-горе се видя, че селището е отнесено от него към а-говорите, А на друго място (Митринов 2015: 54) същият изследовател пише, че следи от о-говор (!) има в причисляваните тук от него към о-говора селища Кардамос (Гердеме) и Саракини (Саранджина). Всъщност, въпросът за отношението между ô - и о-говорите вероятно стои като в девесилския говор, където под ударение има ô, а извън него – о, както показва нецитираната от Митринов Маринска (Маринска 1991: 30-35). И последната вероятно е права, като казва, че говорът на Вирсини е същият като девесилския” (Илиев 2016: 83).

В случая недоброто познаване на района е изиграло лоша шега на авторите. В цитираната публикация от 2014 г. Митринов е изписал само селищни имена Саранджина, Гердима, Кезерен, без гръцки съответствия, а селищно име Кезерен е без посочени варианти, изброени по-горе от Илиев и Михайлов, по публикацията на Р. Маринска. Село Кезерен от турско Кез Виран е с гръцко име Кими. Разположено е непосредствено до българо-гръцката граница и е доста отдалечено на север от с. Коз Виран с гръцко име Като Вирсини, което е с а-говор. Отделно авторите споменават и гръцко название Вирсини на с. Кезерен, което също не е вярно, защото селищно име Вирсини, отбелязвано в гръцките карти и справочници още като Ано Вирсини, е със старо име Хаджи Верен, изговаряно от местното население и в облик Ажурен, също с а-говор. В селата Хаджи Верен с народно име Ажурен (Ано Вирсини, Вирсини) и Мусаджик (Миртиски) с народно име Мусову, покрай основно употребяван застъпник а на старобългарските задни носов и еров вокал, се открива и спорадична употреба, по-скоро като идиолектна особеност, на застъпник о, който е по-различен от обикновено о, но в никакъв случай няма характеристиката на среднородопското широко о (ô). Досега събраният теренен материал с изговор на вокала не дава възможност да се правят категорични изводи за изговора му в различни позиции. Грешката започва от публикацията на Р. Маринска, изброила две селищни имена с куп техни варианти, и недобре осведомените специалисти по южнородопските говори са се хванали за нея. По същество няма как Маринска да е имала надеждна информация във времето, когато е провеждала проучванията си, през 80-те години на ХХ в., в Крумовградско и е направила своята публикация. Тогава беше невъзможно да се посещават Южните Родопи, в гръцка територия. А сега, когато е възможно, Илиев и Михайлов вместо да провеждат теренни проучвания, се ровят в отдавна публикувани материали. Може би защото е по-лесно. От написаното дотук следва да се обобщи, че селищни имена Кезерен и Коз Виран са на отделни, отдалечени едно от друго българоезични села в Гюмюрджинско, чиито говори според застъпниците на старобългарските носови и ерови вокали са различни. Отделно пък гръцки селищни имена Вирсини, Ано Вирсини и Като Вирсини са на различни българоезични селища в същия доста обширен район.

На с. 84 в цитираната статия за говора на с. Главки отново е подхваната темата за непоследователност в публикациите на Г. Митринов, като вече е изписано селищно име Ано Вирсини, но с неправилно отбелязаното старо име на селото Хаджи Вирен вм. Хаджи Верен. Между другото един от съавторите и в други свои публикации допуска подобна грешка с употреба на несъществуваща редукция е > и в местния родопски говор, в случая при изговора на селищното име. Може би това е остатък от родния му неродопски говор. Ето и цитата: „Според Митринов, смесен ô-/о-/а-говор в Комотинско, по топонимични данни, освен в Ано вирсини (Хаджи Вирен), се открива и в Миртиски (Мусаджик) (Митринов 2015: 56) – тук за пореден път има разминаване в информацията на изследователя, защото по-горе говорът на Миртиски бе отнесен само към а-говорите от него” (Илиев 2016: 84). Но за да се изясни кой какво е написал, ето какво пише във въпросната публикация на Г. Митринов: „Следи от застъпник ô- (о-) се откриват в говорите на селата Мусаджик и Хаджи Верен, в които е по-широка употребата на застъпник а. В случая може да става въпрос за влияние на съседните ô- (о-) говори в западна посока. А може би говорите на двете села са били преди ô- (о-) говори, попаднали впоследствие под силното влияние на съседните а-говори”. (Митринов 2015: 56). Интересно как авторите приемат израза „следи от застъпник…” за наличие едва ли не на характерна особеност в говора. Те допускат и друга грешка, като споменават за позоваване на топонимични данни, което Митринов не прави. Той събира и топонимични материали, но основно проучва местните говори и цитираните примери в случая са от диалектите, а не от топонимията на отделните селища.

Интерес представлява бележката на авторите или поне на единия от тях, че в с. Органи (Хеметли), Гюмюрджинско, по негови лични наблюдения, отделни лица изпускали по някоя българска дума и по-скоро се престрували, че не знаят „диалектен български”. В случая би трябвало той да включи оскъдните си данни, за да се види колко е диалектен и колко български изговорът и въобще има ли го. Още патриарх Кирил пише за това село, по данни от 40-те години на ХХ в.: „Село Хеметлий е напълно потурчено, но имената на местностите са български. Населението говори смесен турско-български език” (Кирил 1960: 91). А близо 70 години по-късно картината е доста променена. Сега вече общуване на смесен турско-български език не се открива. Дори когато чуят употреба на родопски диалект в речта на събеседника си, местните жители демонстративно продължават да общуват само на турски с него.

Във въпросната статия на Илиев и Михайлов, на с. 83 е направен опит да се опишат селата с ô - (о-)  и а-говори в Ксантийско. Материалът така е поднесен, все едно става въпрос за класификация, направена от тях, но се добавят и данни от публикации на Г. Митринов: „Към ô- (о-) говорите в Ксантийско (вж. и Митринов 2014: 74-75) следователно се отнасят тези на следните села: Сатре (Синиково), Мики (Мустафчево), Еранос (Отманери)… Аратос (Караолан)…” (Илиев 2016: 83). Тук те показват очевидно непознаване на описвания район, тъй като няма село Караолан, особено пък с гръцко име Аратос. Както пише патриарх Кирил, а това приема и Митринов в цитираните библиографии, има планински район Караолан (Караулан), който включва повече от 10 пръснати махали и една от тези махали носи гръцко име Антиро, но не Аратос. Това е махала Ихтиар или Ихтяр! В публикациите на Митринов не се споменава село Караолан с гръцко име Аратос.

Подобна грешка е допусната и при отбелязване имената на села в гръцка територия, южно от района на Златоград, по публикация на Г. Митринов, в която обаче той дава само старите селищни имена: „Гласна ы не е характерна за ъ-говорите на селата Демерджик, Лъджата, Менково, Жуванци, Сареля, Угурли, спадащи към групата на златоградския говор” (Митринов 2014: 75). Илиев и Михайлов са изписали в публикацията си и гръцките имена на селищата, като в списъка се откриват названия Сатро (Сареля) (Илиев 2016: 96). Тук трябва да се поясни, че гръцкото име на с. Сареля, със старо турско име Саръ яр, е Кидарис! Гръцко селищно име Сатро няма. Ако са имали предвид ойконим Сатрес, то това е гръцкото име на с. Синиково, доста отдалечено на югоизток от с. Сареля.

При изброяване на селата с а-говори в Гюмюрджинско авторите споделят: „…Монастирион (Манастир), Кехрос (Мехрикос) – последното, наред с Хамило (Сливовица), освен а-, познава и ъ-застъпници в топонимията, както отбелязва Митринов. Според него в Комотинско следи от а-говор има в топонимията на Нимфея (Яникево, Еникьой) – вече изцяло турцизирано, наред с Митикас (Аралък борун), Органи (Хеметли) и др. (Митринов 2015: 54)” (Илиев 2016: 83). Тук е пропуснато да се отбележи, че Митринов се позовава на данните в изследването на патриарх Кирил, що се касае за села в Козлукьойска и Хеметлийска община. Но ето какво точно пише в цитираната му на с. 54 публикация: „В топонимичните данни от с. Яникево – Еникьой, Козлукьойска община, се откриват следи от а-говор (Вàлковица, Вàлчова нива, Гàрцко, Чàрквата). Следи от ô-говор пък има в топонимията от селата Гердеме (Бôрце, Гòрбово, Дангалоавица, Длего бôрце, Лôките, Ялуцки пôть) и Саранджина, Хеметлийска община (Бôрдо) (Кирил 1960: 95-96; 100-101)”. Данните за говорите на селата Мехрикос и Сливовица са чак на с. 57 във въпросната статия. Но там въобще не се споменава за топонимия: „Все пак трябва да се отбележи, че за говорите на селата Мехрикос и Сливовица, както и на някои околни махали в източните краища на района, е характерно наличието и на застъпник ъ, особеност на тракийските говори на някогашните съседни големи български християнски села Манастир, в югозападна посока, и Съчанли, Гюмюрджинско, в югоизточна посока (Бояджиев 1991: 111). Може да се предположи, че в случая става въпрос за влияние на съседните ъ-говори.” (Митринов 2015: 57).

Следващата грешка, която Илиев и Михайлов откриват в публикации на Г. Митринов е, че той „причислява” говора на с. Дрангово към златоградския говор „само по ъ-рефлекса”: „На свой ред Митринов (Митринов 2008а: 86) също греши, като причислява към златоградския говор, само по ъ-рефлекса и този на Дрангово, Кърджалийско, в който не се отбелязва тройно членуване (вж. Илиев, Георгиева 2015б), подобно на (черниченско)-авренския говор (Маринска 1991: 19)…”. А ето какво пише във въпросната публикация на Г. Митринов: „Ъ-диалектът на с. Дрангово, Момчилградско, разположено на изток от Златоградско, също би могъл да се включи в границите на златоградския говор, макар за него да са характерни особености, свързващи го с говорите в Момчилградско. Това в известен смисъл важи и за диалекта на с. Кушла, което се е роило от южнородопското село Угурли, Ксантийско през 20-те години на ХХ в., при прокарване на новата гръцко-българска граница…” (с. 86). Както е видно, тук въобще не става въпрос за отбелязани конкретни диалектни особености! Но дали предположението на Митринов е грешка?

Интерес представлява включената от двамата автори териториална диалектна единица (черниченско)-авренски говор, по цитата на Маринска. На друго място, в друга съавторска публикация на Илиев пък е изписано авренско-черничевски говор, отново по цитат на Маринска (Илиев 2015: 74). Терминът е употребен и в самостоятелна публикация на Илиев, посветена на източнородопските говори (Илиев 2017). И тъй като няма коментари към понятието, не става ясно съавторът в двете публикации и самостоятелен автор в третата Илиев прави ли разлика между двата термина и смята ли, че правилно са употребени те, тъй като селата Черничино и Черничево, Крумовградско са доста отдалечени едно от друго, както и от с. Аврен, а са и с различни говори. Важно е да се отбележи, че досега няма данни някой изследовател да е приел в употреба въпросния термин. На практика такава териториална диалектна единица няма. Трите села са доста отдалечени едно от друго, а и имат различия в говорите.

В публикацията на Илиев и Георгиева за говора на с. Дрангово е отбелязано, че той не е типичен родопски говор (Илиев 2015: 73). Доводите са, че не се открива тройно членуване при имената. Но тройно членуване няма и в други родопски говори, които все пак са родопски, например в чепинския говор (Стойков 1993: 135-139). Тук би трябвало авторите да изяснят що е то типичен родопски говор, при наличието на такова голямо диалектно разнообразие в Родопите. А що се отнася до тази характерна особеност на част от родопските говори, в написаното от Илиев и Георгиева се натъкваме на странен факт. Те възприемат наличието на тройно членуване в публикувани песенни фолклорни материали по говора на с. Дрангово за „псевдообразци на дранговския говор, почерпани от „дранговския” фолклор” (Илиев 2015: 74). Но това не им пречи в същата статия да цитират употреба на частица што в други песенни фолклорни материали от Дрангово (Илиев 2015: 75)! Нужно е да им се припомни, че песенните фолклорни материали са ценен източник на данни за по-старо състояние на местния говор. Такива данни се откриват например в песенни фолклорни материали от с. Припек, Джебелско (Митринов 1998: 23-24). Освен това в подобни материали по говора на с. Дрангово, публикувани през 30-те години на ХХ в., се срещат следи от тройно членуване при имената: „…да не тътъм каловьено / да не берам срамовьено…”; „…Бьелено лице да вейне / черните очи да плачат…” (Стоин 1934: 259, 270). Разбира се, има и примери без тройно членуване, но следите от него показват, че то е било характерно за местния говор на някакъв по-ранен етап в развитието му. А колкото до отбелязани нехарактерни за говора особености от записвачите на фолклорни текстове, знайно е, че те не са диалектолози и трябва внимателно да се анализират въпросните текстове.

Според авторите на статията за говора на с. Дрангово, в него битува въпросителна частица што и не се употребява типичното въпросително местоимение кинà с фонетични и морфологични варианти. Но дали това е старо явление и колко старо е? През 80-те години на ХХ в. местните осведомители от по-отдалечените от средищната махала на селото многобройни махали твърдяха, че употреба на частица што е характерна най-вече за говора на тази средищна махала. Тогава все още се откриваше и спорадична употреба на тройно членуване при имената, главно като идиолектна особеност. В говора на днешното с. Яковица, стара махала на с. Дрангово, наличието на въпросително местоимение кинà е факт. Доколко то е остатък от старо състояние на говора или пък се е появило под влияние на съседните родопски говори в района на средищното с. Кирково (Илиев 2015: 74), е спорен въпрос. Посочените особености като наличие на преглас е > и; ’а > е, засилена употреба на въпросителна частица што вместо въпросително местоимение кинà, наличие на остатъци от гласна ы са характерни и за други родопски говори. Срещат се и в говорите на околните родопски селища. Но и според историческите данни няма как говорът на с. Дрангово да не е родопски по тип. За авторите историята на селото започва от 1965 г. – най-ранната дата, свързана с историята му, отбелязана в публикацията им. А селището е съществувало още през XVII в., наред с Даръ дере (дн. гр. Златоград), Узундере (дн. гр. Неделино), Ак пънар (дн. с. Бял извор, Ардинско) и др. През целия дълъг период на съществуването му неговото население е общувало с еднородно българоезично население от околните българоезични села в днешно Златоградско, Момчилградско и Ксантийско. Административно е спадало към Даръдеренска каза, т.е. към османска административна единица с център Даръдере (дн. гр. Златоград). Не е периферен говор, за да не е типичен родопски, ако е подложен на влияние от съседни тракийски говори например.

Що се касае до проучване историята на селищата, чиито говори изследват Илиев и Михайлов, те подхождат към описанието й така, сякаш от тях започва родопската диалектология. В една по-раншна своя публикация Ив. Илиев критикуваше тогавашния доцент Вл. Жобов - един от най-добрите съвременни познавачи на българското диалектно землище -, че не бил описал в своя статия наличието на помаци в с. Малево, Хасковско. Но на въпроса ми дали знае историята на селото и кога са се заселили тези помаци там, Илиев не можа да отговори нищо. А според данните от 80-те години на ХХ в. говорната и етнографска картина в с. Малево е била доста по-различна от днешната. Несериозни са данните на Илиев за историята на с. Дарец, Крумовградско в друга негова публикация, според които „Не е известно кога българите се настаняват в него, но през 1844 г. там вече е имало построена църква (Михайлова 1996: 157- 159)” (Илиев 2016а: 202). А това село е съществувало като християнско още през XVII в. Ако краеведката М. Михайлова, чието изследване използва в публикацията си Илиев, не е могла да открие данни, чудно е защо той не е потърсил такива. И тъй като авторът твърди в други свои публикации, че е обиколил много голяма част от селищата в Източните Родопи, а и не само там, интересно как не е открил изселените жители на с. Дарец, което попада под водите на язовир Студен кладенец, та да запише особеностите на говора му от негови носители, а не да се доверява безрезервно на ръкопис, дело на краевед, добър етнограф, но не и диалектолог, каквато е М. Михайлова. В една от последните си публикации, посветена на източнородопските говори, Илиев неколкократно споменава за говора на с. Студена, Ардинско, като обогатява родопската диалектология със сведения за нови, открити от него села в района, до които не се е добрал никой изследовател досега! (Илиев 2017). Дано сподели къде се намира това загадъчно село, та и други да могат да проучат говора му.

От своя страна съавторът му М. Михайлов включва сред българоезичните села в Източните Родопи и с. Чорбаджийско, Момчилградско, изписвано от него в облик Чорбаджицко! (Михайлов 2012: 210). В изследването на Ел. Николова за тройното членуване при имената в родопските говори се открива същата грешка, като на приложената карта за разпространението на тройното членуване в родопските говори е отбелязано с. Чорбаджийско (Каневска-Николова 2006). Кой кого е подвел, не е ясно, а и не е важно. Но трябва добре да се проучи историята на това турскоезично село и ако се посочва български говор там, да се отбелязва коректно от къде са преселени носителите му, пък и кога е станало преселването. А такива средищни села има и други в Източните Родопи. По този въпрос може да се направи цяло отделно изследване. Но ще е добре Михайлов сам, задълбочено, на място да прави проучванията си, а не да събира сведения от втора ръка и то от неспециалисти, какъвто е случаят със с. Аврен, Крумовградско.

Буди недоумение една бележка на с. 85 в публикацията на Илиев и Михайлов за говора на с. Главки, от която научаваме: „За разлика от други автори (Бояджиев, Митринов, Антонова-Василева и т.н.) смятаме за по-подходящо селищата в Гърция да се дават с официалните им имена, защото обратното силно затруднява лингвистите, които не се занимават пряко с изследване на българските диалекти в тази област, и би им спестило излишно време за подобни справки” (Илиев 2016: 96). Това звучи несериозно. А какво им пречи на българските изследователи да употребяват успоредно старото и новото гръцко име? Или като се уговори всичко в уводната част, по-нататък всеки читател, дори да не е тесен специалист, ще знае за кое селище става въпрос. Нали целта на тези проучвания е да бъде показан българският характер на езика, на обичаите на местното българоезично население. Защо тогава да не се употребява неговото старо име, особено пък това от български произход, ако има такова? На старите имена на проучваното селище с днешно гръцко име Главки - Гьокчебунар, Салища (пропуснали са Салинища) - авторите са отделили точно един ред в публикацията си (Илиев 2016: 85). На други места пък отбелязват само гръцкото и старото турско име на селището, сякаш гръцки или турски изследователи са писали материала: „…и изследваното от нас село Главки (Гьокче бунар)” (Илиев 2016: 83). Нито дума не е спомената за българското по произход име Салища (Салинища)! Би трябвало те да са се запознали основно с важното помагало „Упътване за проучване лексиката на местен говор” на Ст. Стойков и М. Младенов (Стойков 1971). В него има раздели, посветени на събиране сведения за селището и за говора (с. 20-22). Несъмнено е важно данните за историята на селището, за стари негови имена, за характерна топонимия, ойконимия, антропонимия да се включат в изследването, което ще го обогати. Но при събрания оскъден материал от теренните проучвания на говора на с. Главки, който е цитиран в публикацията им, едва ли Илиев и Михайлов имат достатъчно данни за историята на селото и за неговите имена. Тук е налице и един парадокс. Съавторите употребяват небългарски имена на селища и райони в Гърция, с цел да улеснят чуждите изследвачи. Имената обаче са трудни за възприемане от тях. Например вместо Гюмюрджинско изписват Комотинско, по български образец. А според административното деление в Гърция районът на Гюмюрджинско се отбелязва като ном Родопи!

Но да продължим с критиките към публикациите на Г. Митринов. На с. 96 в своята статия Илиев и Михайлов отбелязват поредно противоречие, открито от тях в негова публикация: „Ученият обаче допуска една неточност, като казва (Митринов 2014: 75), че за а-говорите, като този на Орео (Исьорен), Кикнос (Садновица) и Емонио (Вълканово), Ксантийско, не е характерно наличие на ы. С това той си противоречи, защото пак там (Митринов 2014: 76) споменава, че гласната ы била характерна за говора на Стрижба, Кирковско, който е а-говор (БДА 1964). На друго място (Митринов 1991: 116) обяснява, че ы се среща в говорите в Кирковско, половината от които според същия автор (вж. и Илиев, Георгиева 2014; Илиев, Георгиева 2015а; Илиев, Георгиева 2016) са а-говори, а другата половина – ъ-говори)” (Илиев 2016: 96). В случая няма никакво противоречие, защото за а-говорите в Ксантийско не е характерна употребата на гласна ы, но за а-говора на с. Стрижба, Крумовградско, а не както те са го отбелязали Кирковско, е характерна. Трябва да се държи сметка за старото административно деление, възприето в БДА, а и в изследванията на учени от по-старото поколение. Още повече, че в днешно време административното деление често се променя. Това важи и за говорите на селата в района на с. Кирково, Момчилградско. Характерната гласна не се открива и в а-говорите от района на с. Жълтуша, Ардинско. А има а-говори и в други части на Родопите, които също са без наличие на гласна ы: говорът на с. Дорково, Велинградско (Стойков 1993: 137), на с. Бачково, Асеновградско и др. (Стойков 1968: 229-243). Или в случая наличие на застъпник а на старобългарските носови и ерови вокали не е във връзка с наличието на гласна ы!

Редно е да се спомене и за един укор, отправен към Г. Митринов в статията на Илиев и Михайлов на с. 83, който гласи: … същият автор, рядко цитиращ други български автори освен Кабасанов и себе си…” (Илиев 2016: 83). Тук няма смисъл да се представят данни, а всеки читател може да види справочния апарат към статиите на Митринов, за да прецени доколко това е вярно.

Накрая не може да се подмине тенденциозността при цитирането на примери, извадени от контекста на написаното от Г. Митринов. В своя скорошна публикация Ив. Илиев пише: „Стойчев (1965) и Антонова- Василева, Митринов (2011) не обръщат внимание на съюза пàк. Митринов (2011: 129) дори по отношение на речника на Теохаридис казва, че непознаването на особеностите на българския език от него е довело до допускане на груби грешки – при съюза πακ (пак) наред със значенията ’пак’, ’отново’, има и значение на съюз ’пък’ (!?). Ето един от въпросните примери, направо в кирилска транслитерация: Врит ходиха на мечит, пак (= пàк – б. м. – Ив. Ил.) йа не. Този най-показателен пример е от с. 428 на помашко- гръцкия речник на Теохаридис. И в него изобщо няма груба грешка, както впрочем личи и от самия контекст – това изречение не би могло да се обясни с друго значение, освен с ’всички ходиха на джамия, но аз не (ходих)’¨” (Илиев 2017). Но да видим какво е написал Митринов: „Непознаването на особеностите на българския език е довело до допускане на груби грешки при оформяне на отделни речникови статии. Така например в речникова статия πακ пак са отбелязани три значения на наречие пак: = 1. επίσης пак, отново’ (Σε βόρβε πακ ούτρε. Се вòрве пак утре); 2. ξανά ’пак’ (Νιστό ντα τα βίντβαμ πακ. Ни стò да та видвам пак); 3. πάλι ’пак, отново’ (Мπουγιουν πακ νιχοντιχ να μετσˇίτ. Буг’ун пак ни хòдих на мечит). Наред с тях се откриват и три значения на съюз пък: = 1. αλλά но, обаче’ (Гια σε ντόιντα πακ νιζνάεμ. Йа се дòйда пак ни знàйем); 2. ενώ макар че’ (Вριτ χόντιχα να μετσˇίτ πακ για νε. Врит хòдиха на мечит пак йа нè); 3. όμος но, обаче’ ” (Митринов 2011: 129). От цитирането на Илиев става ясно, че или не е разбрал написаното от Митринов, или тенденциозно се опитва да преиначава фактите. Но като се прочете и продължението на цитата, става ясно, че най-вероятно е искал да покаже познаване на материята, да се види, че и той използва гръцки източници, което не е лошо, стига да не е на чужд гръб. А ето какво гласи продължението: „Твърдението ми не може да бъде оспорено и от факта, че Кокас (2004б: 103) дава като съответствие на pak в изречението от Главки, Ксантийско, гръцкото εάν πάλι (= pak ko): Kotróna móma beendìsa / tìye she mu dadéme / Pak ko si mane beendìsa /mane she mu dademe. Тук pak (= пàк) просто е в значение ’и’.” (Илиев 2017). Но както и да се погледне въпросното цитиране, налице е грубо преиначаване на фактите, което би трябвало да е недопустимо за учен, уважаващ труда на своите колеги. Още повече, че е преподавател във филиал на ВУЗ. Все пак това да го оставим на съвестта на Илиев.

А тенденциозността е налице и в друга една критика към Г. Митринов в статията на Илиев и Михайлов?. На с. 85 е написано: „От наличието на някои от изброените материали – обемните речници на Теохаридис (Теохаридис 1996а); Теохаридис 1996б) и базирания в интернет кратък речник на Кокас, озаглавен Pomak Dictionary (Кокас), се възползва отново Митринов (Митринов 2007а; Митринов 2007в; Митринов 2011), който изцяло, само въз основа на тях, прави кратко описание на основните черти на говора на Мики (Мустафчево) и едно по-обемно изследване на особеностите на говорите в целия южнородопски регион” (Илиев 2016: 85). Тук прави впечатление употребата на глагол възползвам се. В българските тълковни речници, дори в тези, качени на електронен носител, глаголът е отбелязан с две значения: 1. ’извличам полза, облага’; 2. ’използвам, употребявам’ (OnlineRechnik.com; Български тълковен речник - http://www.t-rechnik.info/home/search). Нужно е да се припомни на авторите на въпросната статия, че науката е поле за изява, за съревнование, в търсене на научната истина. Но това съревнование има своя етика. И ако Митринов тенденциозно е откраднал някакви данни от някого или пък се е възползвал за сметка на друг изследовател, това трябва да се подкрепи с факти. А това, че е попаднал на въпросните публикации и е писал за тях свои критични материали, да се определя от някого като възползване, е направо некоректно. Митринов смята, че всеки български диалектолог, попаднал на такива материали, пренаписващи българската езикова история, би трябвало да отстоява своята българска позиция, да покаже своето отношение към написаното в тях.

Не бива да се подминава и факта, че дори в цитирането двамата автори показват невежество. Обемните речници на гръцкия изследоветел Теохаридис са два: помашко-гръцки и гръцко-помашки, а в цитираната от тях библиография (Теохаридис1996а) е посочена граматиката на помашкия език на Теохаридис: Γραμματικη της πομακικης γλωσσας. Θεσσαλονικη 1996 (Илиев 2016: 98), въпреки че в цитата се споменава за речници, а не за граматики.

Целта на настоящата публикация е да се даде отговор на отправени критики към статии на Г. Митринов, въпреки че има доста какво да се критикува в публикациите на Илиев и Михайлов. Тук не може да се подминат някои по-фрапиращи примери. В публикация за говора на с. Дарец, Крумовградско Ив. Илиев вкарва в употреба термини хасковизми и нехасковизми; родопизми и неродопизми, съчанлийски елементи (Илиев 2016а: 211, 216), каквито никой запознат с родопските и с тракийските говори изследовател не би си позволил да употребява. От написаното научаваме, че наличието на частица за бъдеще време зъ в говора на с. Дарец, Крумовградско е хасковизъм”, наличието на тройно членуване при имената в част от родопските говори е „родопизъм”, а на тройна показателна система при имената – „неродопизъм”; наличието на местоименна форма не ’нас’, ’ни’ за 1 л., мн. ч. е „съчанлийски елемент”, а защо не „съчанлизъм”? Така и не се разбира смисълът на изложеното авторово мнение за характера на говора на с. Дарец: „…въпросният смесен характер ясно личи при противопоставянето на „родопизми” и „неродопизми” (липса на тройно членуване, но наличие на тройна показателноместоименна система)” (с. 216). Ако се приеме, че „родопизъм” е тройното членуване при имената, няма как „тройната показателноместоименна система” да е „неродопизъм”, след като тройната показателна система при местоименията е характерна за родопските говори! В справочния материал към въпросната статия са посочени и други куп авторови публикации по темата, дори на английски език, в които кой знае какви още приносни моменти могат да се открият. Тук не се цитират немалко подобни примери от монографичното изследване в съавторство за говора на с. Припек, Джебелско (Тончева 2016), на които може да се посвети отделна статия.

В последната си публикация, свързана с темата за източнородопските говори, Илиев употребява термин малкоардински говори, включващ върбинския, вишневския, гълъбовския, давидковския, загражденския и редица други, както споделя, които били в процес на проучване (Илиев 2017). Само по себе си това е абсурдно. По поречието на р. Малка Арда има ô-, ъ- и Ӆ- говори. Ако са „малкоарденски”, дали са източнородопски говорите на селата Славейно, Петково, Малка Арда, Виево и Кутела Смолянско? Няма как говорите на селата Давидково и Загражден например, наричани тук давидковски и загражденски, да са малкоарденски, след като селата са разположени в поречието на Давидковска река. Същото важи за говора на с. Върбина, Маданско, разположено по поречието на р. Арда. С незнанието си в областта на географията Илиев подвежда и съавторите си. Така в изследването за говора на с. Припек, Джебелско може да се прочете следното: „…по отношение на селищата в Златоградско като характерна също се посочва форма ни ’им’, докато за тези по поречието на река Малка Арда (Давидково, Вълчан дол, Загражден) се дава форма ми, което ще рече, че в припешкия говор тя е заемка от малкоардинските говори”! (Тончева 2016: 46). Между другото съавторът му М. Михайлов в своя дисертационен труд, озаглавен „Златоградският говор”, включи в границите на златоградския говор диалектите на селата Лещак и дори на Оряховец в района на с. Баните, погрешно посочено от него в района на Мадан: „От селищата, включени в том III на БДА, към златоградския говор категорично могат да се причислят пунктовете № 4661 и № 4651, които днес са малките селища Лещак и Оряховец в района на Мадан” (Михайлов 2006: 10), което също е абсурдно. Но в следващия си труд „Източни родопски говори”, в раздела за обхват, граници и деление  на източнородопските говори, въобще не се спира на границите на източнородопската говорна област (Михайлов 2012: 13-16). Хубаво ще е двамата да обсъдят вижданията си, та да уточнят границите на източнородопските говори в западна посока. Защото в публикациите им никакви солидни критерии за разграничаване на източнородопските говори и говорите в Среднородопието не се представят. Не е представена надеждна типологична характеристика на говорите в тази част на Родопите, след което вече да се прокарват граници. Напротив, отбелязват се някои по-ярки особености на говорите, според които се прави опит те да бъдат обособени и разграничавани. Но както е видно, това не води до разрешаване на проблема.

Тук трябва да се отбележи и недообмислената употреба в публикациите на Илиев на термин за говора на отделно селище дранговски, припешки, дарешки и др., успоредно с понятие за териториален говор като златоградски, смолянски или кирковски говор. Така не се разграничават двете понятия: название на говора на отделно селище и название на териториален говор, особено когато е налице успоредната им употреба. Впрочем съавторът му Михайлов в други свои публикации използва термин „говор на с. Припек” например (Михайлов 2012: 98, 99, 103 и др.) и като цяло се стреми да назовава така говорите на отделни села, което е по-прегледно.

Накрая трябва да се обобщи, че е похвално изследователи да проучват усърдно дадена диалектна територия, която не е била изследвана подробно досега. Това запълва една празнина в изследванията по темата. Но е хубаво ентусиастите да имат реална представа за ролята си в тези проучвания, за времето, в което те се правят, и да се отнасят с нужния респект към техните предшественици, които в доста по-различни условия са правили своите проучвания. Приносното в публикациите им други ще го оценяват, може би след време. Важно да се знае, че не всякога количествените измерения са равни на качествените. И когато Ив. Илиев заявява на всеослушание, че е извършил огромна работа по събиране на материал от изследвания район и че на практика не било останало непосетено от него селище там (Илиев 2017), което сигурно е така, трябва да знае, че и други са го правили, много преди него, но не тръбят за това в частни разговори, че и в свои публикации. Що се отнася до публикациите, трябва да се държи сметка за стойностното и приносното в тях. Но на тази тема може да се посвети отделен материал.
  

ЛИТЕРАТУРА
   
Бояджиев 1991: Бояджиев, Т. Българските говори в Западна (Беломорска) и Източна (Одринска) Тракия. С.
Илиев 2015: Илиев, Ив., Георгиева, М. Една фонетична особеност на родопския дранговски говор. – В: Сб. Лингвистиката: история, предизвикателства, перспективи. Сборник в чест на 80-годишнината на проф. Иван Кочев. Благоевград.
Илиев 2016: Илиев, Ив., М. Михайлов. Говорът на село Главки, Ксантийско (фонетични особености). – Българска реч, 2016, № 3.
Илиев 2016а: Илиев, Ив. Морфологични и синтактични особености на дарешкия говор в Източните Родопи. – В: Филологически проучвания на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Т. 35. с. 201-217.
Илиев 2017: Илиев, Ив. За някои общи особености на източнородопските български говори. – Дзяло е-списание в областта на хуманитаристиката Х-ХХI в. год. V, 2017, брой 9; ISSN 1314-9067 http://www.abcdar.com.
Каневска-Николова 2006: Каневска-Николова, Е. Тройното членуване в родопските говори. Смолян.
Кирил 1960: Кирил патриарх. Българомохамедански селища в Южни Родопи. Топонимно етнографско и историческо изследване. С. 1960.
Маринска 1991: Маринска, Р. Девесилският говор. Фонетика и морфология. С. (дисертация).
Митринов 1998: Митринов, Г. За недоразуменията при тълкуване на някои диалектни особености. – Българска реч, 1998, № 1: 23-24.
Митринов 2014: Митринов, Г. Следи от гласна ы в южнородопските български говори (Ксантийско). – Български език, 2015, № 1: 74-82.
Митринов 2015: Митринов, Г. Южнородопските български говори в Гюмюрджинско (фонетични особености). – Българска реч, № 3: 54-60.
Михайлов 2006: Михайлов, М. Златоградският говор. Автореферат на дисертация за присъждане на образователната и научна степен „доктор”. С.
Михайлов 2012: Михайлов, М. Източни родопски говори. Фонетика и фонология. Смолян.
Стоин 1934: Стоин В. Родопски пясни, нотирани и записани от Васил Стоин. – В: СбНУК, кн. 39, 1934.
Стойков 1968: Стойков, Ст. Към вокалната типология на родопските говори. – Славистичен сборник. С., 1968: 229-243.
Стойков 1971: Стойков, Ст., М. Младенов. Упътване за проучване лексиката на местен говор. С., 1971. Издат. на БАН.
Стойков 1993: Стойков, Ст. Българска диалектология (под редакцията на М. Сл. Младенов). С.
Тончева 2016: Тончева, Хр., И. Илиев. Говорът на село Припек, Джебелско. Пловдив.



  
ВТОРИ ОТГОВОР

Наскоро се появи в електронния сайт https://www.academia.edu публикация на доц. Иван Илиев в обем от 51 страници, посветена на „личността и делото на Георги Митринов”, както гласи част от заглавието. Пълното заглавие е „За личността и делото на доцент Георги Митринов (по повод на две негови публикации)”. В публикацията преобладава обидният тон, отправени са критики към Г. Митринов като учен и към неговата научна продукция. С тенденциозно подбрани цитати от няколко негови публикации той е представен като посредствен учен и злостен критикар на трудовете на по-кадърни от него колеги. Направени са намеци за това колко недостоен учен е Георги Митринов и как по-достойни от него създават стойностна научна продукция, пък той пребивава в БАН, без да има заслуги за това. Не смятам за необходимо да се оправдавам пред Ив. Илиев за всички тия нападки, но в случая съм принуден да отговоря, за да се види каква е истината. В своята публикация Илиев споделя, че съм го заплашил да пиша след нейната поява. Не разбирам защо приема за заплаха споделеното от мен, че ще напиша отговор като единствен начин да отговоря на критиките му, които се оказват на места доста тенденциозни и злостни. Прочитайки обемния му текст, у мен се затвърди мнението, че е нужно да напиша отговор, тъй като освен че засяга моята репутация на учен, засяга и научния институт, в който работя – Институтът да български език към БАН, който е един от водещите институти в направление Хуманитаристика.

В началото трябва да направя няколко уговорки. В първия си отговор написах, че Илиев, като преподавател във филиал на Висше учебно заведение, цитира тенденциозно мои публикации. От това той се е засегнал, особено от споменатото, че работи във филиал на ВУЗ. В случая съм написал истината, но не съм вложил никакъв негативизъм в това. Моята научна кариера започна от филиала на ПУ „Паисий Хилендарски” в гр. Кърджали. Отнасям се с нужното уважение и респект към учебното заведение и към преподавателите, които работят в него. Във филиалите на Пловдивския университет работят добре подготвени специалисти, което е видно и от кариерното им развитие. Никой не може да отрече например, че проф. д.ф.н. Елена Николова – Каневска, която работи във филиала в гр. Смолян, е много добър специалист в своята област. А такива има и други.

В началото на Иван-Илиевото изложение се твърди, че откакто съм се запознал с неговите творчески и изследователски намерения, които бил споделил с мен, съм се настроил против него и съм търсил начин „да му натрия носа”, което пък съм направил аматьорски. В това няма нищо вярно. Ние едва няколко пъти сме разменяли по няколко думи при срещи на научни форуми или пък в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”. Но той сам се опровергава в това си твърдение, като на друго място в същия материал твърди, че първото мое споменаване на негова творческа изява е статията ми в сп. „Българска реч” от 2016 г., а дотогава нищо никъде не съм писал по негов адрес, както и за творчеството му (Илиев 2018: 6). Освен това в тия кратки общувания съм се стремял да му помагам с каквото мога. Насочих го да изследва говорите в Момчилградско, които не са проучени; насочих го към архива на Бонка Тихова в ТДА гр. Кърджали – изследователка на българоезичните села в Момчилградско, в района на с. Кирково; запознах го с изследователя на българоезичните мюсюлмани в Турция Георги Зеленгора; свързах го с представители на редакцията на сп. „Българска реч”, където след това публикува материала си с критики към мои публикации. Така че нямам лично отношение към доц. Иван Илиев, но съм посочил негови пропуски в изучаването на източнородопските български говори, каквито пропуски би могъл да има всеки, включително и аз, защото да изследваш диалект е сложна и трудоемка работа. Понякога след много хвърлени усилия се оказва, че си пропуснал да опишеш важни особености и т.н.

Държа да отбележа също, че в отговора си на публикации на Ив. Илиев с критики към мен, съм отправял критики, свързани с проучването на източнородопските  и южнородопските български говори, но не съм писал неверни неща, не съм критикувал тенденциозно и преиначавайки фактите. Също не съм се занимавал с житейската съдба и с творческото развитие, както и с поетическите изяви на доц. Иван Илиев, защото смятам, че това е извън етиката на научните спорове, водени между учени, доколкото тоя спор е такъв. За съжаление, тенденциозността е факт в публикациите на Илиев. В увода на своя обемен материал, посветен на Георги Митринов, той споделя, че повод за написването му са две обидни за него публикации на последния, а след първата последвало и лицемерно извинение. Пише, че е поискал публично да му се извиня на страниците на сп. „Българска реч” и като съм отказал, се е заел да напише материала. Тук трябва да споделя, че са странни критериите му за справедливост. Според него аз трябва да му се извиня, че съм написал отговор на негови критики към мен, които са неверни!

Всъщност фактите са следните. В своята публикация „Има ли български говори в Момчилградско?” (сп. Българска реч, 2017, № 4, с. 119-128) отбелязвам по повод електронната карта на българските говори: „…Неточности има и при наличните записи с образци от различни български говори. Незнайно защо предоставеният от сътрудника доц. Иван Илиев, преподавател в кърджалийския филиал на ПУ „Паисий Хилендарски”, аудио материал от говора на с. Падина, Ардинско е включен. От една страна говорът спада към жълтушенската диалектна група, но само с част от махалите си. Неслучайно говорът на това село не е разгледан в Българския диалектен атлас, Т. 1, Югоизточна България, тъй като говорите на съставните му махали Кадийце, Ажийце и Бойчова ряка са а-говори по застъпниците на старобългарските задни носови и ерови вокали, какъвто е говорът на съседните села Жълтуша, Еньовче, Седларци и съставните им махали. Но говорът на най-голямата махала на селото – Мукмулийце е ъ-говор! От друга страна буди недоумение включването на аудио материал от говора на с. Падина, Ардинско и поради факта, че на това място в картата няма означение за териториална диалектна единица. Тогава би било уместно там да се отбележи наличието на жълтушенски говор, който има свои отлики от съседните български говори в Маданско и Ардинско. Тук трябва да се отбележи, че възприетият от съставителите на картата почин разни изследователи, неизвестно с колко добра подготовка, да изпращат аудио материали от различни български говори за включване в електронния вариант (Кочева 2014: 13), крие своите рискове. Показателен е случаят с доц. Илиев, който и в други свои публикации показва недобро познаване на източнородопските български говори”.

След публикацията последва писмовна връзка, инициирана от Илиев, с цел да му се извиня. Въпреки че не съм написал лъжа, нито клевета, за да се извинявам, реших да се извиня, като споделих с него, че в края на краищата може да съм прав, но не бива да раздавам аз оценки за научното ниво на други изследователи. Последваха две публикации на Илиев с неаргументирани добре и необосновани критики по адрес на мои публикации. Написах отговор и го предоставих в редакцията на сп. „Българска реч”, където бе публикувана едната негова критична статия, която е в съавторство (Илиев 2016). Последва нова писмовна връзка, отново инициирана от Илиев, по повод на това, че съм бил публикувал критичния си материал в сборник с доклади от проведена в СУ „Св. Климент Охридски” научна конференция в памет на проф. Петър Илчев (Илиев 2018: 7). В конференцията аз не съм взел участие. Спазвайки принципите си да не давам материали за публикуване в сборник с доклади от научна конференция, в която не съм участвал, не съм предоставял статията си там, което ми вменява Илиев. Още повече, че конференцията бе посветена на делото и изследванията на един старобългарист, а моят материал е на диалектоложка тема и няма общо с тематиката на конференцията. Освен това е отговор на критики и като такъв не бива да се включва в сборник с доклади от научна конференция. А статията ми бе публикувана на страниците на сп. „Българска реч”.

В началото на публикацията на Илиев е разгледана част от биографията ми, като се акцентува на това как съм се установил в БАН и какви са „заслугите” ми за това. Авторът Илиев недвусмислено намеква, че нямам заслуги да съм в БАН, докато по-кадърни от мен изследователи не са успели да осъществят мечтата си да работят там. Налага се да започна от самото начало. През 1986 г., след проведен конкурс в ПУ „Паисий Хилендарски”, бях назначен на работа като н.с. в Проблемна научно-изследователска лаборатория (ПНИЛ) за проучване родопското говорно богатство със седалище филиалът на ПУ – „ УИ Любен Каравелов” гр. Кърджали. Ръководител на научното звено бе ст.н.с. Максим Сл. Младенов. За периода от 1986 до 1991 г. бе поставено началото на създаване на картотека на родопските говори. Бе изработена пълна библиография на всичко публикувано до 80-те години на ХХ в. на езикови теми за Родопите (ойконимия, оронимия, антропонимия, топонимия, диалектология). Бе изготвен и речник на диалектна лексика от Родопите, включена в публикации и ръкописи от архивни фондове, въз основа на споменатата библиография. През 1991 г. дейността на звеното бе закрита. През тоя период работих върху свои изследвания, които останаха непубликувани, но ги пазя в личния си архив:

1. Библиография на публикувани диалектни материали от Родопите и Беломорска (Западна) Тракия, за периода от 50-те години на ХІХ век до началото на 1987 година. 1988, 219 с. (машинопис - личен архив). За изготвянето й бяха прегледани налични публикации по темата, а също архивните фондове на териториалните архиви в гр. Смолян, Кърджали, Пловдив, Пазарджик, Благоевград. Също така бяха прегледани фондовете на справочните каталози в отделите Краезнание към окръжните библиотеки в Смолян, Кърджали, Пловдив, Хасково, Благоевград.

2. Речник на диалектна лексика от родопските говори, публикувана в периодични издания. Ч. 1. От 50-те години на ХІХ до 20-те години на ХХ век. 1992, 379 с. (машинопис - личен архив).
3. Речник на диалектна лексика от родопските говори, публикувана в периодични издания. Ч. 2. От 20-те години до 70-те години на ХХ век. 1996, 200 с. (ръкопис – личен архив).

От 1991 до 2003 г. бях принуден да изкарвам прехраната на семейството си с работа като строителен работник, продавач на сергия, охранител, преподавател в частно училище и др. Не се срамувам да го заявя и не го крия. Споделих го даже в писмовна връзка с Ив. Илиев, както му писах, за да е наясно и да не пише неистини по тоя въпрос. Относно написаното в биографичните ми данни за периода – свободна практика – Илиев изказва мнение, че съм го завоалирал. Но не смятам че е така. През цялото това време (над 10 години) продължавах да вземам участие в научни конференции, а и да публикувам материали, доколкото ми позволяваха възможностите. Тогава завърших някои от трудовете, започнати по-рано. Тогава открих и Златоградския сборник – най-ранният запазен възрожденски писмен паметник от Среднородопието. Започнах проучването му. Тъй че на практика не съм се откъсвал от научната работа, а въпреки обективните реалности, намирах време и за нея. Да, пропуснах възможността за кариерно развитие, специализации и т.н. Но не се оплаквам, такъв ми е бил късметът.

На следващо място Илиев изказва съмнения относно публикуваната книга „Златоградски сборник. Писмен възрожденски паметник от средата на XIX век (1852 г.) и фототипно приложение”, появила се на бял свят през 2000 г., като в библиографията ми на сайта на Института за български език бил махнат „компроматът” Писмен възрожденски паметник от средата на XIX век (1852 г.) и фототипно приложение. (София, 2000 г.). В случая по технически причини  е бил отбелязан непълен вариант на заглавието. Не става ясно защо втората част на заглавието да е компромат, като в нея е упоменато, че е приложено и фототипно издание. Заслугата за издаване на текста на писмения паметник с кратък коментар бе на моя приятел от Златоград, журналистът Ефим Ушев, който осигури финансиране на изданието. Идеята бе не да се публикуват мои разработки, а нормализираният текст, което да даде възможност и на други изследователи да проучват писмения паметник. Относно самото издание Илиев изказва куп неистини. Според него: „Изданието на сборника, който според издателя му (Митринов 2000: 59) е ръкописна книга с обем 170 страници, обаче съдържа само част от текста, няколко страници речник и никакъв езиков анализ, ако не броим споменаването на такива „важни” диалектни особености като наличието на редукция и тройно членуване в паметника. Останалото, от с. 63 до края, са фототипни приложения. Казано накратко, даже не наполовина свършена работа – нещо типично за този учен” (Илиев 2018: 4). Тук веднага трябва да се отбележи, че за да твърди това, Илиев трябва основно да е проучил научната продукция на Г. Митринов и да даде конкретни примери за недобросъвестно свършена работа. За целта е нужно и да посочи какви са критериите му за цялостно завършена работа. Иначе това е клевета. А от горния цитат може да се заключи, че той въобще не се е запознал подробно с въпросното издание. На с. 59 е публикувано интервю с Георги Митринов, проведено от Ефим Ушев и встъпителната част на това интервю не е текст на Митринов. В уводната част (с. 3) е отбелязано, че писменият паметник се състои от 95 листа (9 х 14 см). Така че данните за обем от 170 страници на писмения паметник не са негова констатация. Още повече, че в палеографията е прието да се отбелязват листове, а не страници при пагинацията на ръкописните документи. Самото издание включва Увод (с. 3-11); нормализиран текст на писмения паметник (с. 12-51); речник (с. 52-58), в началото на който е отбелязано, че от изготвения пълен речник на лексиката, употребена в Златоградски сборник, са включени някои диалектни думи, особено чуждици (гърцизми и турцизми), а също лексика, характерна за книжовния български език от средата на XIX век, които не се срещат в съвременния български книжовен език. Представена е и описана графичната система, използвана от създателите на писмения паметник (с. 10). Включено е интервю на журналиста и краевед Ефим Ушев с Георги Митринов (с. 59-62) и накрая следва фототипно издание на писмения паметник (с. 1-175). Изданието не съдържа „част от текста” (в случая става въпрос за текстове), както пише Илиев, а на практика целия текст, без отделни страници, на които е изписан само гръцки текст, а не български текст с гръцки букви. Изключение прави текстът на л. 68б от Писмовника. Според Илиев работата по подготовката и издаването на писмения паметник била даже не наполовина свършена – „нещо типично за този учен”. Тук трябва да му се припомни, че проучването на писмените паметници и издаването на текстовете им са две колкото свързани, толкова и отделни неща. Не е задължително при издаването на писмения паметник (с негов нормализиран текст или с фототипно приложение) да се публикува обемна езиковедска разработка върху текста, още повече ако такава ще се публикува по-късно. Така например изданието на Троянския дамаскин, с отговорен редактор проф. Кирил Мирчев, което е с обем от 397 страници, включва уводна част от 10 страници (Иванова 1967). Разбира се, освен нормализирания текст е публикуван пълен речник на лексиката (с. 247–394), но в случая с издаването на Златоградски сборник нямаше такава възможност по причини, независещи от изследователя на писмения паметник. Подобно е изданието на Райковския дамаскин, чиято уводна част включва 10 страници (с. 225-235) (Стоянов 1972: 225-307). Публикацията е дело на големия български палеограф Маньо Стоянов. А палеографията, както се знае, най-общо е историко-филологическа приложна наука за старото писмо, която се занимава с разчитането, датирането и описанието на особеностите на ръкописите, както и с личността и историческото значение на писачите. Който не се е занимавал с разчитането на текстовете на писмени паметници и с нормализацията им, той не знае колко трудоемка и специфична работа е това. Относно увода на изданието на Златоградски сборник трябва да се спомене, че в него са включени всички налични данни по онова време за тематиката на текстовете, за датировката на писмения паметник, за авторството. Важно е да се отбележи, че писменият паметник е без аналог сред двуезичните възрожденски гръцко-български сборници по нашите земи, така че няма база за съпоставка с подобни текстове.

А на ироничната бележка на Илиев относно мой отговор в публикуваното интервю, че писменият документ „дава достоен отговор на панелинистките гръцки домогвания”, от което следва негово заключение „явно е объркал времето и мястото, в което живее” (Илиев 2018: 4), бих го посъветвал да прочете повече по въпроса, като се запознае с книгите „Портрет на гръцкото духовенство и на коварните му дела против българите в Родопите” (С. М. Родопски. Пловдив 1887); „Спомени за страшната пролет в Ахъчелеби 1976 година” (Хр. Попконстантинов. Пловдив 1884 г.); да надзърне в многобройните документи в архивните фондове, свързани с Възраждането в южните краища на българското етническо землище, за титаничните борби на среднородопските българи християни срещу гърцизма и тогава да заключава дали съм объркал времето и мястото. Тук, а и на други места по-нататък, Илиев показва непознаване на фактите и на съответната литература по темата. А обидните му квалификации по отношение работата на Г. Митринов върху писмения паметник Златоградски сборник оставям без коментар!

Както бе отбелязано по-горе, Ив. Илиев изказва мнение, че: „Както се вижда, научната продукция на Георги Атанасов Митринов, означена като „монографии”, не предлага почти нищо оригинално, което да е резултат от продължителен собствен труд и анализ. Същото се отнася и за многобройните му статии, в които той обикновено засяга определена тема и никога не я довършва” (Илиев 2018: 6). Но да видим това твърдение доколко отговаря на истината. Дисертационният труд на Георги Митринов носи заглавие „Златоградски сборник – среднородопски възрожденски паметник от средата на XIX век”. Рецензенти на труда са проф. д-р Стефан Смядовски и доц. д-р Пеньо Пенев. Научен консултант е проф. д-р Боряна Велчева. Изследването е с обем от 307 с. и включва раздели: Увод (с. 1-11), Графични и правописни особености (с. 12-29), Фонетика (с. 57-89), Морфология (с. 90-205), Синтаксис (с. 206-249), Лексика (с. 250-297), Заключение (с. 298-307). Той успешно бе защитен. За съжаление, изследването остана непубликувано, поради липса на финансови средства.

Относно научната продукция на Георги Митринов трябва да се отбележи, че като работещ в Секцията за история на българския език той не се занимава основно с диалектоложки изследвания. Освен участието му в секционните научни проекти, проучва среднородопските български възрожденски писмени паметници, както и възрожденското църковно-историческо наследство в Родопите и Беломорието. Още с прекратяване на работата му в ПНИЛ със седалище филиалът на ПУ „Паисий Хилендарски” в гр. Кърджали, работата му по системното проучване на родопското говорно богатство на практика бе прекъсната. По-късно, покрай основната му дейност в Секцията за история на българския език, бе подновено, доколкото имаше такава възможност, изследването на родопските говори. В текста на Илиев многократно се споменава, че Митринов не прави теренни проучвания, а публикациите му са плод на работа върху писмени извори, натяква се, че няма публикувано цялостно изследване на родопски говор, а и за голям период от време не е проучил основно отделни родопски говори. За липсата на монографични издания Илиев не е прав. Относно писмовния спор за говора на с. Падина, Ардинско, споделих с него, че имам завършено проучване на говорите в района на с. Жълтуша, Ардинско, но и то остана непубликувано. Имам и публикации за особености на отделни родопски говори. Факт е, че в Речника на българските говори в Южните Родопи, Драмско и Сярско има включен лексикален материал от 57 българоезични села в Ксантийско, Гюмюрджинско и Димотишко. Всички тия села лично съм посетил и съм направил на място записи. Немалка част от селищата съм посещавал неколкократно. Във въпросния речник е вкарана една малка част от записаната лексика. И тия критики ми се отправят от изследовател, публикувал едва няколко материала в съавторство за говора на едно единствено село в Ксантийско! А защо аз нямам публикации, посветени на отделен говор? Имам публикации, посветени на отделни говорни особености. Бих могъл за говорите на всичките 57 села да публикувам материали, но не смятам, че събраният от мен материал е достатъчен и изчерпателен. За разлика от други изследователи, държа да имам обилен илюстративен материал, за да се захвана да описвам особеностите на отделен териториален говор. Илиев например обявява наличието на ы за характерна особеност на говора на с. Припек, Джебелско по данни само от речта на жени  осведомителки и то родени след 1949 г. (Илиев 2014: 249). Посочените примери са малко и не са характерни за речта на мъжете от различни поколения в селото. Това, както е видно, важи и за речта на възрастните жени. От друга страна за речта на мъжете от различни поколения е характерна фонетичната замяна е > и! В такъв случай може ли със сигурност да се твърди, че това е архаична особеност на местния говор, незасвидетелствана в проучвания на други изследователи? Още повече, че тая особеност не е характерна за говорите на околните села, като изключим отделни примери с „изолирани употреби”, както ги е нарекъл Илиев, от говорите на с. Върлино и с. Оградна, но главно в речта на омъжени в Припек жени. За първия говор са дадени 2 примера, а за втория – двукратна употреба на облик цàрывица (Илиев 2016: 23)! Не знам кой диалектолог би приел изводите от наличието на тия примери за сериозни и надеждни.

Но да се върнем към работата ми в Секцията за история на българския език към Института за български език. Плод на тая работа е изследването ми „Употребата на гръцко писмо в среднородопската възрожденска писмена традиция (графични особености)” (132 с.) - завършена планова задача през 2008 г., като трудът е приет за печат, но не е публикуван, поради липса на финансови средства. Депозиран е в ЦНТБ с БИКП под № 8/2010). През 2014 г. бе завършено проучването ми „Българското църковно-историческо наследство в Беломорието” (116 с. без илюстративния материал – множество фотографии), също прието за печат, но непубликувано досега, поради липса на финансови средства.

През 2005 г. бе публикувана книгата „Родопско книжовно наследство. Райковски дамаскин (ново пълно издание на текстовете в същинската част на сборника)”. (Варна. 275 с.). Проучването на писмения паметник и нормализацията на текста бяха извършени от Георги Митринов, по материали от Старопечатния отдел на НБКМ, където се съхранява микрофилмово копие на писмения паметник, и от Народна библиотека „Иван Вазов” в Пловдив, където се съхранява оригиналният текст. Бе направена съпоставка с нормализирания вариант на текста, дело на М. Стоянов, като бяха отстранени неточности. В края е публикуван речник (с. 256-274). Финансирането на изданието бе осигурено от историка Хр. Гиневски, който се включи с предговор.

Изследването „Южнородопските български говори в Ксантийско и Гюмюрджинско (по данни от Помашко-гръцки речник на Петрос Теохаридис – Солун, 1996)” (София, 2011, 276 с.) се наложи да бъде преиздадено, след като първият тираж бе изчерпан. В него на основата на ексцерпиран обемен по количество материал от речника на Теохаридис (700 страници), са представени фонетични, морфологични и лексикални особености на южнородопските български говори. Направена е съпоставка с особеностите на родопските говори в българска територия, по данни от теренни проучвания и от публикувани изследвания.

„Речник на българските говори в Южните Родопи, Драмско и Сярско” (София, 2011, 372 с.) включва диалектен материал от над 50 селища в Ксантийско, Гюмюрджинско, Димотишко, събран при теренни проучвания от Г. Митринов. И това е една малка част от всичко събрано.

Като цяло научната продукция на доц. Георги Митринов към първата половина на 2018 г. включва над 200 публикации от които над 100 с научен характер, публикувани в научни списания, някои от които реферирани, като: „Български език”, „Българска реч”, „Език и литература”, „Македонски преглед”, „Известия на Института за български език”. Има участие с доклади в над 50 национални и международни научни конференции.

А ето какво пише Илиев за научното ниво на Митринов:
„Георги Атанасов Митринов е роден през 1958 г. в село Славеино (или Карлуково – ако изхождаме от гледната точка на самия него – вж. по-долу), Смолянско. Трябва да отбележа, че от същото село е и доктор Ружа Маринска, автор на две много стойностни изследвания върху родопските говори (Маринска 1991; Маринска 2008). Тя безспорно е много по-добър лингвист от Митринов и автор на много по-качествена научна продукция от него, но по конюнктурни съображения работи като учителка в град Пловдив. Може би точно заради такива като Г. Митринов” (Илиев 2018: 3). Познавам лично изследователката Ружа Маринска. Присъствах на защитата на докторската й дисертация, която бе оценена високо от учени специалисти. като доц. Стайко Кабасанов, проф. Максим Сл. Младенов, проф. Иван Кочев. Въпреки стойностните публикации и несъмнените й качества на добър познавач и изследовател на родопските говори, тя не успя да продължи научната си кариера, от което, смея да твърдя, загуби българската диалектоложка наука. Илиев има право на своя преценка за това чии изследвания са по-стойностни и кой според неговите разбирания е добър учен изследовател и кой не, но не може да вменява вина някому, без да има конкретни факти. Ако не може да докаже това си предположение, той клевети!

Текстът на Ив. Илиев е изпъстрен с тенденциозно подбрани цитати от няколко публикации на Г. Митринов. Докато в предишните си статии използваше модела „Митринов греши…”, в последната публикация се набляга на некадърността и посредствеността на Г. Митринов. Не смятам да отговарям на всички тия нападки, на които имам свои отговори, защото ще трябва да напиша цяла монография, но ще се спра на някои от тях, чрез които Илиев се опитва да преиначи фактите, само и само да не признае, че е сбъркал. За сметка на това преследва основната си цел, да злепостави Г. Митринов. Налице са даже случаи, в които Илиев се е заел да преиначава това, което вече е написал и публикувал, за да докаже правотата си, което според мен е недопустимо за един учен. Показателен е примерът с един негов цитат от първата му критична публикация към Митринов. След като му бе отговорено и му бе показано, че не познава селищната мрежа на българоезичните села в Южните Родопи, във втората му критична статия изведнъж се появява следният текст: „Да обсъдим критиката на Митринов (2017: 135-136) към Ружа Маринска относно информацията за използването на девесилския говор в села от другата страна на българско-гръцката граница: „Грешката започва от публикацията на Р. Маринска, изброила две селищни имена с куп техни варианти, и недобре осведомените специалисти по южнородопските говори са се хванали за нея. По същество няма как Маринска да е имала надеждна информация във времето, когато е провеждала проучванията си, през 80-те години на XX век в Крумовградско и е направила своята публикация” (човекът даже не прави разлика между дисертация и публикация!). Ето какво всъщност е писала Маринска (Маринска1991: 1) по този въпрос в дисертацията си за изключително важния девесилски говор, която Митринов не е чел: „Към общността на девесилските села трябва да се отнесе и с. Кезерен (Кезрен, Кьозрен), което днес е в територията на Гърция, непосредствено близо до Девесилово. По предание Кезерен е основано от девесилски родове, които и досега са запазили своя говор, облекло, обичаи. съществуват родствени връзки между Кезерен и девесилските села, а до средата на 40-те години някои ниви и пасища са ползвани като общи с Девесилово”. А ето какво е писал по повод на трансграничното общуване и информационно осведомяване по други поводи самият Митринов, който явно разполага с мрежа от информатори от двете страни на българско-гръцката граница, но отрича възможността то да е съществувало (Митринов 1991б: 119): „по сведения на информатори, които поддържат връзка (става въпрос за същата 1991 година!) с българското мюсюлманско население от селищата по южните склонове на Родопите в Гюмюрджинско, днес в пределите на Гърция, това явление (разложен назализъм) е характерно и за говорите в с. Гердима, разположено срещу с. Егрек, Крумовградско, и селата Баладжа, Куиндере, Текедере, разположени от южната страна на Гюмюрджински Карлък срещу селата в Момчилградско”. Ако този откъс не ви се струва достатъчен, ето още един, за който вече стана въпрос (Митринов 2007а: 101): „Но всеки жител на Златоград знае, че в селата Лъджа и Менково, на юг от днешната граница, се говори както в Златоград” (Илиев 2018: 19-20).

Преди да продължа с цитатите трябва да благодаря на Илиев за прозрението, че имам „мрежа от информатори от двете страни на българско-гръцката граница”. Така той сам се опровергава в текста си по-нататък, че нямам данни за местните говори, а пиша „статийки” само по речниците на Теохаридис! А сега да видим какво пише в публикацията на Г. Митринов: „На с. 82 е отбелязано, че според изследователката на девесилския ô-/о- говор в Крумовградско (сякаш има и друг вид девесилски говор!) Р. Маринска, към последния трябва да се отнесе и говорът на с. Като Вирсини (Козвиран, Кезрен, Кезерен, Кьозерен), Комотинско. На следващата страница е продължено: „Цитираният автор (Митринов 2014: 76) твърди, че съществуват и само о-говори в Саракини (Саранджина), Кардамос (Гердима), както и споменатото по-горе Вирсини (Кезерен) – всичките в Комотинско. Тук по отношение на Вирсини неговата информация се разминава не само с тази на Маринска, но той и сам си противоречи, защото по-горе се видя, че селището е отнесено от него към а-говорите, А на друго място (Митринов 2015: 54) същият изследовател пише, че следи от о-говор (!) има в причисляваните тук от него към о-говора селища Кардамос (Гердеме) и Саракини (Саранджина). Всъщност, въпросът за отношението между ô - и о-говорите вероятно стои като в девесилския говор, където под ударение има ô, а извън него – о, както показва нецитираната от Митринов Маринска (Маринска 1991: 30-35). И последната вероятно е права, като казва, че говорът на Вирсини е същият като девесилския” (Илиев 2016: 83). В случая недоброто познаване на района е изиграло лоша шега на авторите. В цитираната публикация от 2014 г. Митринов е изписал само селищни имена Саранджина, Гердима, Кезерен, без гръцки съответствия, а селищно име Кезерен е без посочени варианти, изброени по-горе от Илиев и Михайлов, по публикацията на Р. Маринска. Село Кезерен от турско Кез Виран е с гръцко име Кими. Разположено е непосредствено до българо-гръцката граница и е доста отдалечено на север от с. Коз Виран с гръцко име Като Вирсини, което е с а-говор. Отделно авторите споменават и гръцко название Вирсини на с. Кезерен, което също не е вярно, защото селищно име Вирсини, отбелязвано в гръцките карти и справочници още като Ано Вирсини, е със старо име Хаджи Верен, изговаряно от местното население и в облик Ажурен, също с а-говор”.
              
От тоя въздълъг цитат става ясно, че веднъж объркал селищните названия от незнание, Илиев вместо да си замълчи, решава да обърне работата с цитирането като критика от страна на Митринов срещу Маринска. И за тоя, който не е чел първата публикация, се оказва, че Митринов критикува Маринска, а не Илиев, който не знае имената на селата, но държи да ги отбелязва с гръцките им имена! На всичко отгоре става ясно, че точно Илиев е прибавил грешните гръцки названия на с. Кезерен, като ги е приписал на Маринска. Ето и подвеждащия текст: „Изследователката на девесилския о- / ô- говор в Крумовградско, Р. Маринска (Маринска 1991: 1), смята, че към последния трябва да се отнесе и говорът на с. Като Вирсини (Козвиран, Кезрен, Кезерен, Кьозерен), Комотинско” (с. 82). Тук коментарът е излишен! А опитът на Илиев да изкара заключенията на Митринов като критика към Маринска е несъстоятелен и поради това, че наистина през 80-те години на ХХ в. нямаше как някой български учен да знае от първа ръка какво е състоянието на българските селища и техните говори в гръцка територия. За сведение на Илиев, доста по-късно съм обходил целия район и то не еднократно. Посещавал съм с. Кезерен и имам записи от говора му.
              
Цитираният по-горе откъс от втората Иван-Илиева публикация по мой адрес открива още една неистина по отношение на моите изследвания: „А ето какво е писал по повод на трансграничното общуване и информационно осведомяване по други поводи самият Митринов, който явно разполага с мрежа от информатори от двете страни на българско-гръцката граница, но отрича възможността то да е съществувало (Митринов 1991б: 119)…”. От въпросния текст става ясно, че отричам възможността за трансгранично общуване и информационно осведомяване. Това твърдение показва, че Илиев въобще не е наясно със ситуацията по българо-гръцката граница до демократичните промени у нас. През периода от 40-те до 80-те години на ХХ в., по време на комунистическото управление в България, границата бе строго охранявана. Всякакви връзки между българоезичното население от двете й страни са били прекъснати. За какво общуване става въпрос? Такива връзки е имало преди установяването на границата, през 20-те години на ХХ в., както и по времето на Втората световна война, когато Западна Тракия е в пределите на България. През 90-те години на ХХ в. вече се появиха възможности местни жители от пограничните райони в Родопите да посещават свои роднини в Ксантийско и Гюмюрджинско.
              
Няма как да не отбележа и още нещо. Когато в своята публикация Илиев и Михайлов описват районите на ô - (о-) и на а-говорите в Ксантийско и Гюмюрджинско, те пишат: „Към ô (ô-/о-) говорите в Ксантийско (вж. и Митринов 2014: 74-75) следователно се отнасят тези на следните села…. Към а-говорите в Ксантийско (вж. и Митринов 2011: 63; Митринов 2014:75; Митринов 2015: 57) спадат…” (Илиев 2016: 83). От така представената информация излиза, че двамата автори са обходили селищата и имат непосредствени наблюдения за говорите в целия район, тъй като не цитират друг източник. Пък Митринов е цитиран за добавка. Нека Илиев сподели ходил ли е например в с. Отманери, Ксантийско; в махалите на планинския район Караолан, също в Ксантийско; в селата Кованлък и Ешек дере, Гюмюрджинско, за да знае какви са особеностите на говорите им.
              
Доста място е отделил в материала си Илиев на твърдението ми, че в с. Падина има махали с а-говор, но и такива с ъ-говор и публикуването на аудио материал в електронната диалектна карта на Секцията за българска диалектология и лингвистична география към Института за български език не представя вярна картина на говора (с. 23-26). След моите бележки Илиев продължава да твърди, че в с. Падина няма ъ-говор. Дори цитира изследване на жълтушенско-падинския говор от дипломантката Н. Кехайова от 2012 г. „ Интересен а-говор в Родопския регион”. Дипломна работа. ПУ „П. Хилендарски” (Пловдив. 2012). Споменава отново и за записа, направен лично от него в с. Падина. Дори пояснява, че в дипломната работа на студентката има много примери с а-говор от мах. Мукмулийце, където според Митринов има ъ-говор. В началото на 80-те години на ХХ в., при престоя си в община Бял извор, Кърджалийско, проучвах говорите на селата в общината. В резултат на това написах изследването „Лексико-семантични различия в говорна група от Източните Родопи (изследване на лексикалните особености на говори от съседни диалектни микрогрупи в Смолянско, Ардинско, Маданско)”. (1985, 232 с., личен архив), което остана непубликувано, поради причини от финансов характер. В него подробно описвам говорната ситуация в с. Падина по това време: „По застъпниците на задните носов и еров вокал говорите на някои махали в с. Падина са ъ-говори (ПМ – Падина, мах. Мукмулийце; ПУз – Падина, Узунска махала). Докато тази особеност на говора на ПУз може да се отдаде на влиянието на съседния говор на Кундево, Неделинско, главно чрез смесени бракове, за говора на ПМ, една от най-рано заселените махали на Падина, това е главна особеност, която го отличава от останалите говори в Жълтушенски район” (с. 9). Възрастните осведомители изговаряха зъп, кішта, път’, ріка, діска, дъш и др. Такава беше говорната картина тогава. Отбелязал съм в схеми различия между говорите на селата Жълтуша и Падина – двете най-големи българоезични села в Бялизворско, както и между говорите на мах. Мукмулийце от една страна и на махалите с а-говор Бойчува ряка, Звегор и Кадийце на с. Падина от друга. И ако тоя факт не е достатъчен, остава друга много важна подробност – говорът на с. Падина не е включен в мрежата на БДА, за разлика от говора на с. Жълтуша (4704). А че в днешно време може да се открие наличие на а-говор в Мукмулийце, не е учудващо. Днес на практика няма териториални говори в чист вид в България. Но ако Илиев е публикувал записа си без да е проучил данните за по-старо състояние на говора, без сведения за историята на селото и на махалите му, това е негов пропуск, а не обективна реалност и съответно заяждане от страна на Г. Митринов, който в продължение на близо 4 години е проучвал местните говори сам, без помощта на студенти. Освен това материалът на Илиев от една страна злепоставя създателите на електронната карта на българските диалекти, а от друга може да заблуди други изследвачи на българските диалекти. И накрая, вместо да отиде и да провери на място каква е говорната ситуация и дали има следи от ъ-говор, Илиев се доверява на студентска дипломна работа, в която към а-говора в района на с. Жълтуша, Ардинско е включен и говорът на с. Аламовци, Златоградско, чак на границата с Гърция! Нещо повече, в свое изследване Илиев цитира същия студентски труд, в който пише: „…с жълтушенско-падинския а-говор, който също се отнася към северната периферия на златоградския диалект (Кехайова 2012)…” (Илиев 2016: 11). Тук ще отбележа, че за всеки, който задълбочено е изследвал особеностите на говорите в района на с. Жълтуша, е факт, че те имат свои отлики в областта на фонетиката, на лексиката от говорите в Неделинско, които спадат към златоградския говор! Накрая следва откровението на Ив. Илиев: „Какъв е говорът в родопското село Падина обаче става ясно не само от изследването на Кехайова, но и от един поместен в интернет диалектен запис (www.youtube.com: Българска диалектология – Падина, Ардинско) направен също в центъра на селото от мен, непровеждащия теренни проучвания според Митринов „специалист”. Там отново ясно се чува, че става въпрос за родопски а-говор” (Илиев 2018: 26). Тук няма какво повече да се добави за добросъвестността на изследователя и теренен проучвател Ив. Илиев.
              
Не може да не се отбележи критиката на Илиев към статията ми „Историята на Балканската война в Родопите според писанията на „историка” Салих Бозов”, публикувана в сборник „Българите мохамедани. Лъжи и спекулации”. Първа част. (София, 2016, с. 172-192). Няма как да не обърна внимание на тенденциозността при цитирането от страна на Илиев на части от нея: „По отношение на информаторите българомохамедани, които използва „историкът” (кавичките са взети от заглавието на едноименната статия на Митринов) Салих Бозов, Митринов отсича мъдро: „Но какво може да каже един старец, налегнат от атеросклероза и доколко може да му се доверява автор на историческо изследване?” (чудя се, дали Митринов отчита фактора атеросклероза, в редките моменти, в които той самият работи със същите хора)” (Илиев 2018: 9). На да видим какво е написал Митринов на с. 182-183: „А ето с какви осведомители си има работа авторът Бозов: „Срещата с атеросклерозиралия вече Юсеин Феимов Моллаюмеров ни връща кой ли път 93 години назад във времето” (с. 73). Става въпрос за възрастен жител на с. Падина, Ардинско. Но какво може да каже един старец, налегнат от атеросклероза и доколко може да му се доверява автор на историческо изследване?” (с. 182-183). Видно е как Илиев манипулативно е включил само коментара на Митринов към написаното от страна на Бозов, с което преиначава истината!
             
По-нататък Илиев продължава: „С риск да бъда обвинен в липса на (псевдо)патриотизъм, ще отбележа, че аз лично съм слушал и записал (!) много подобни разкази за издевателства над българомохамеданското население от страна на българската армия (тук не говоря за трите насилствени смени на имената на помаците – вж. по-нататък как са били извършвани). Впрочем, това е факт, който не може да бъде оспорен. Освен злополучното помашко село Тамръш от Западните Родопи, изгорено на два пъти от българите християни – през 1877 и 1912 г., като пример може да се даде и махалата Котанци в Кирковско. Тя е била изгорена през Балканската война (Тихова 1963: 8-9)” (с. 9). Интересно като е чувал за много издевателства от страна на българската армия над българи мохамедани, защо не ги е описал и публикувал досега? От 80-те години на ХХ в. проучвам миналото на българското население от двете конфесионални групи, християни и мюсюлмани, в Родопите. Проучвал съм революционното движение и участието на родопчани във войните за национално обединение. Имам публикации, а също участие в национални и международни научни конференции, посветени на Балканската война. Досега не съм прочел и ред от Илиев по темата. Но за неговите познания по темата е факт един цитат: „…Защитавайки съселянина си от Карлуково Пею Шишманов, обявен от Бозов за извършител на престъпления спрямо помаците по време на войните в началото на 20 век… (Илиев 2018: 8). За Илиев войводата и ръководител на ВМОРО в Ахъчелебийско от 1902 до 1912 г. Пею Шишманов е просто съселянин на Митринов, а не признат революционен деятел, участник в революционните борби в Среднородопието, както и във войните за национално обединение (1912-1913), когато се освобождава Среднородопието, а през 1913 г. се спасява среднородопското християнско население от изтребление! Досега няма открити никакви данни Пею Шишманов и ръководената от него чета да са извършвали издевателства над българите, изповядващи мюсюлманска религия. Специално съм проучвал сведенията за зверства и насилия, извършени от българи християни над мирното българско мюсюлманско население в Родопите, в частност в района на с. Бял извор. Данни за зверства, извършени от български войскови подразделения не съм открил, за разлика от такива, вършени от разбойнически шайки християни, но трябва да се отбележи, че и насилия от страна на турската войска и на башибозука има. Четата на войводата Пею Шишманов като войсково подразделение, придадено към Четвърта погранична рота на 21 пехотен Средногорски полк, освобождава селищата по поречието на р. Малка Арда, селата в района на средищното село Ак бунар (дн. Бял извор) и продължава през Даръдере (дн. Златоград) към Ксанти, където е разформирована. Нека Илиев публикува данните си, за да се види редовна войска или разни обирджии са извършвали насилия над мирното местно население в Бялизворско. И въобще в моята публикация се изнасят много данни за некомпетентността на Бозов, чиято книга е с открит антибългарски характер. Защо стриктният Илиев не пише за тях? Защо не коментира данните ми за Салих-Бозови тенденциозни преиначавания на историята? Същото важи и за мои публикации, посветени на лъжите на Мехмед Дорсунски относно народностната принадлежност и езика на родопските българи, изповядващи мюсюлманска религия. Вместо Илиев да разгледа обширно представената от Дорсунски теза за небългарския произход на местните българи, изповядващи мюсюлманска религия, включително за езика им, цитира мои констатации. Така и не става ясно какво е мнението на Илиев по тая важна за историята и настоящето на българите в Родопите тема. Но за отношението му по темата може да се съди и от споделеното от него откровение „С риск да бъда обвинен в липса на (псевдо)патриотизъм …”.
                
Илиев не подминава и темата за опитите в Гърция да се утвърди лингвоним „помашки език”, като важен елемент от опитите за създаване на „помашка идентичност” на това население. По тая тема той също няма никаква публикация досега, но си позволява да дава съвети как към проводниците на официалната гръцка политика по въпроса, какъвто е Ридван Караходжа, трябва да има „съвсем друго отношение” (Илиев 2018: 14). А какво да е то? На пръв поглед това е едно благородно дело, да се върнат към корените си българоезичните мюсюлмани в Южните Родопи, след като близо 70 години целенасочено са били турцизирани от гръцките власти. Но трябва да се имат предвид много други обстоятелства. В българска територия има голямо количество местно българско население, изповядващо мюсюлманска религия. Факт е, че върху неговата самоопределеност се оказва голямо влияние от чужди държави. Създаването на помашка идентичност е сред приоритетите в тяхната дейност. Какво следва от това? Илиев, който според написаното е видно, че не е добре запознат с процесите, протичащи сред българоезичното мюсюлманско население в Южните Родопи, се чувства длъжен да сподели мнение по въпроса, но от това не става ясно каква е неговата позиция относно гръцката и турската политика към това население. По темата имам публикации още от края на миналия век и отстоявам своя ясна позиция.

На с. 16 Илиев се спира и на темата за назоваването на говора на отделно селище: „По отношение употребата на термини от сорта на „тихомирски говор” и „говор на село Тихомир” за всеки грамотен българин е ясно, че те са синонимни” (Илиев 2018: 16). В предишна своя публикация изказах мнение, че за да няма двусмислие, е по-добре да се пише за говора на едно селище „говорът на с. Тихомир”, защото иначе се изправяме пред проблема „златоградски говор” и „говор на Златоград”; „смолянски говор” и „говор на Смолян”, „кирковски говор” и „говор на с. Кирково”. Илиев обяснява, че имало езици в Кавказ, които се говорели в едно село и т.н. Стига и до езика на Люксембург, но в случая става въпрос за българските говори и проблемът съществува тук, затова е по-прегледно да се използва за говора на едно селище термин „говорът на с. Кирково” например, тъй като „кирковски говор” означава териториален говор с обхват говорите на куп села в съответния район. Споменава, че доста преди мене бил вкарал в употреба термин „кирковски говор”: „…като и тук, във втората си статия, посветена на „говорите в Момчилградско”, където всъщност има само турски говори, Митринов отново повтаря същите неща, които е казал преди повече от тридесет години (Митринов 1991б), той изведнъж открива Америка, като оповестява, че на българското езиково землище съществува кирковски говор (макар и в Момчилградско) – термин, отдавна използван от мен – (Илиев 2005б; Илиев 2006а и др.). (с. 39). Тук трябва да се поясни, че в едно съвсем по-скорошно свое изследване Илиев пише за „кирковски говори”, а не за „кирковски говор”: „…има общи черти не само със златоградския, но и с разположените по на югоизток кирковски говори (Илиев, Георгиева 2014б)…” (Илиев 2016: 11). От цитата е видно, че и преди Илиев е употребявал едно необмислено от диалектоложка гледна точка назоваване на говорите в района на с. Кирково, Момчилградско.

На с. 17 Илиев, без да представя надлежна аргументация заявява, че сред южнородопското българоезично мюсюлманско население е възприето самоназвание наши, позовавайки се на публикация на Т. Мангалакова. Дава пример с употребата на термин нашенски за народни песни, думи, дори за езика, който говорят, от други краища на българското езиково землище. Но това е нещо съвсем различно. Има го навсякъде в България. Да, южнородопските българоезични мюсюлмани могат да наричат своите земляци нашенци, своите народни песни нашенски, но етнографоним наши не съществува като самоназвание в Южните Родопи. Ако може, нека ме опровергае.

На следващо място Илиев засяга темата за названията на селищата на българоезичното мюсюлманско население в Южните Родопи, като смята, че трябва да се използват новите гръцки имена: „Продължавам с въпроса кои имена на селищата трябва да се използват при описанието на родопските говори, говорени в тях – съвременните или старите турски названия. Митринов (Митринов 2017: 140) отсъжда мъдро: „Буди недоумение една бележка на с. 85 в публикацията на Илиев и Михайлов за говора на с. Главки, от която научаваме: „За разлика от други автори (Бояджиев, Митринов, Антонова-Василева) смятаме за по-подходящо селищата в Гърция да се дават с официалните им имена ... (а не със старите турски – б. м. – Ив. Ил) ... Това звучи несериозно.” Може би Кабасанов, за да звучи сериозно, трябваше да озаглави книгата си за тихомирския говор не „Един старинен български говор – тихомирският говор”, а „Един старинен български говор –терзийоренският говор”?! Този излишен спор не засяга случаите с говорите на села като Съчанли (Бояджиев 1972) и Еникьой (Витанова 1986), Ксантийско, защото представят исторически изчезнали говори, съществували в хронотопа на съответното старо селищно име. Нито пък случая с еркечкия говор, защото неговото наименование не се отнася само за говора на село Козичино (Еркеч)” (Илиев 2018: 21-22).
            
Тук се изправяме пред нов парадокс. Ив. Илиев допълва (доуточнява) цитата си, вече представен в публикация на Г. Митринов, като включва пояснение в кръгли скоби (а не със старите турски – б. м. – Ив. Ил) в средата му! Това доуточняване, което си е преиначаване на фактите, обаче не му помага да се измъкне от ситуацията, в която сам се е поставил. В предишната си публикация с отговори на критиките на Илиев писах по въпроса, но тук очевидно пак ще трябва да отговоря. Става въпрос за ойконимите в гръцка територия, а не в България. Така че аналогиите с Тихомир – Терзийорен и дори Славейно – Карлуково са тенденциозни от страна на Илиев. Никой български езиковед досега не си е позволил да не споменава старите имена на някогашните български селища в днешна Северна Гърция, пък били те и турски, защото те са част от българската история там. Какво значи да се изписват новите гръцки названия вместо старите турски на българските селища в Драмско и Сярско например? Тогава Й. Н. Иванов не трябваше да изписва ойконими Бейлик махала, Дели Хасан махала, Джума махала, Джаферли, Караджово, Еникьой, Кавакли и др. наред с ойконими от български произход Бутково, Мръсна, Райковци, Радово, Герман и др. в Сярско (Иванов 1977: 38). Но изследователят е отбелязал в края на изследването си в сравнителна таблица новите гръцки имена на селищата (Иванов 1977: 239).
             
Накрая стигаме до по-късната добавка в цитата на Илиев за старите турски имена. Не става ясно какво разбира Илиев под стари турски имена в Южните Родопи. Такива може да са Исьорен, Демерджик, Шахин и др. Но как тогава да се изписват ойконимите от турски произход, образувани с български наставки, като Мустафчево, Мемково (Менково), Тюлюцка махала, Дурецка махала, Башайкова и др.? Те са един вид побългарени и защо това да не се покаже? А как тогава да се изписват ойконимите от български произход като Валкануву, Кувачевица, Чука и др., ако трябва да се включат в общ списък с ойконимите от турски произход, които според Илиев трябва да са с новите си гръцки имена? Трябва ли ойконим Люлка да се назовава с ново гръцко име Еора; Братанково  - с гръцко име Горгона? Как да се изписва ойконим Манастир (старо българско християнско село в Гюмюрджинско), като новото му гръцко име е Монастирион? Как да се изписва ойконим Чука, след като на гръцки се изписва Τζουκα, което на български би звучало Цука, тъй като в гръцкия език няма звук ч и съответен графичен знак за обозначаването му? Или пък ойконим Широка поляна (Широко паляно, Широка паляна) с гръцко име Сироко Σιροκο, изговаряно от местното население Широко? В предишния отговор отбелязах, че с. Гьокчебунар е с 3 имена, като е запазено и старо българско име Салишта, Салиништа, а е в употреба и ново гръцко име Главки. И на тоя факт авторите са отделили едва един ред. Има и други подобни примери: с. Отман ери с българско име Староно село и ново гръцко Еранос; Гюней махала с българско име Пулево и ново гръцко Просилио; Егин алан с българско име Агнилана и с ново гръцко Алма и др. В случая българският изследовател Илиев пренебрегва българското име и утвърждава употребата на гръцкото. Защо? Предложението ми беше, че може да се уговори употребата и да се акцентува на старото българско име, защото се изследват български, а не гръцки говори и старата история на местното население е българска, а не гръцка. Но това за него, както отбелязва, не е важен въпрос.
                
Илиев подхваща и темата за употребения от него термин „малкоардински говори”: „Митринов (Митринов 2017: 144) се възмущава и от употребата на термин „малкоардински говори” от мен: „В последната си публикация, свързана с темата за източнородопските говори (визира Илиев 2017a), Илиев употребява термин малкоардински говори ... Само по себе си това е абсурдно. По поречието на р. Малка Арда има ô-, ъ-, и а-говори ... с незнанието си в областта на географията Илиев подвежда и съавторите си”. Георги Митринов ме обвинява най-вече в това, че някои от посочените от мен села не били в коритото на река Малка Арда. Тук се натъкваме на поредното нелогично съждение на Митринов – употребата на термин „малкоардински говори” е абсурдна, защото там се говорели „ô-, ъ-, и а- говори”!? По въпроса за географските неточности ще кажа, че и балкански говори не се говорят само в Балкана, нито пък родопски говори се говорят само в Родопите и подобна критика може да ми отправя най-малкото Митринов, който на няколко места (Митринов 1991б; Митринов 2015) съвсем неточно говори за „български говори в Момчилградско”, където има само турски диалекти, вместо за българските говори в Кирковско. Терминът за назоваването на въпросните говори не е измислен от мен. Маринска (Маринска 2008: 21), цитирайки една по-ранна статия на Кабасанов, споменава „говорите на селата от долината на Малка Арда”, които не са основно проучени (аз бих казал, че дори изобщо не са проучени!). Общото между тези говори като цяло е наличието на звук широко ъ, независимо, че в отделни села, като Вишнево и др., се среща звук å като рефлекс на голямата носовка. Няма значение, дали говорът на някое село, като Върбина например, което като цяло притежава техните особености (наличие на широко ъ, на ы), не стои географски в долината на посочената река, а от другата страна на „баира”. По тип той се отнася именно към малкоардинските говори” (Илиев 2018: 22).
            
Тук трябва да се отбележи, че в своя текст Митринов не споменава никъде за а-говори, както му вменява Илиев, а за а-говори, защото в поречието на р. Малка Арда, по данните на самия Илиев, а- говор е само тоя на с. Вишнево! А ето какво пише в предишната публикация на Г. Митринов: „В последната си публикация, свързана с темата за източнородопските говори, Илиев употребява термин малкоардински говори, включващ върбинския, вишневския, гълъбовския, давидковския, загражденския и редица други, както споделя, които били в процес на проучване (Илиев 2017). Само по себе си това е абсурдно. По поречието на р. Малка Арда има ô-, ъ- и а-говори. Ако са „малкоарденски”, дали са източнородопски говорите на селата Славейно, Петково, Малка Арда, Виево и Кутела Смолянско? Няма как говорите на селата Давидково и Загражден например, наричани тук давидковски и загражденски, да са малкоарденски, след като селата са разположени в поречието на Давидковска река. Същото важи за говора на с. Върбина, Маданско, разположено по поречието на р. Арда. С незнанието си в областта на географията Илиев подвежда и съавторите си”.
             
Илиев много умело се опитва да се измъкне от критиката за неправомерно използвания термин „малкоардински говори”, като акцентува на географската страна на въпроса, а тя не е най-важната. Няма как той да отговори какви са общите важни особености на ô-говорите на селата от поречието на р. Малка Арда (Славейно, Петково, Малка Арда, Боровина, Гълъбово) с ъ-говорите (Виево, Кутела, Оряховец, Давидково) и с Ӆ-говорите (оказва се, че от изброените от Илиев говори, по поречието на р. Малка Арда такъв е само говорът на с. Баните), които ги отличават от другите родопски говори. Едните спадат към ô- говорите в Смолянско, по поречията на реките Черна и Бяла. Нека Илиев представи своите доказателства. Впрочем аз го насочих да проучи говора на с. Оряховец, за който в едно изследване на Ст. Стойков има разнопосочна информация (Стойков 2008: 239, 243), но за него нищо не споменава, а селото със своя ъ-говор е по поречието на р. Малка Арда! Все пак да видим какво точно е писал той: „Говорът на Припек (в близкото минало с прилежащата му махала Чакърце) обаче има общи черти не само със златоградския, но и с разположените по на югоизток кирковски говори…, с Ӆ-говора на село Върбина, където също се използва ы и се наблюдава преход е > и (Кочев 1988; Жобов 1991) и който е един от малкоардинските говори, чиято най-характерна особеност е наличие на специфичния звук широко Ӆ. Този звук освен във Върбина, може да се чуе, да речем, и в селата Вълчан дол и Загражден от община Баните (Бернштейн, Чешко 1963: 297; Шишков 1965: 386; Кочев 1988: 163; Стойков 2008: 237), както и в много други неизследвани засега говори, наред с ы”. (Илиев 2016: 11). От тоя цитат се оказва, че и наличието на гласна ы е характерно за „малкоардинските говори”! Интересен е и друг цитат: „Припешкият говор споделя по-голямата част от особеностите на златоградския диалект, но има общи особености и с говорите от района на Малка Арда (запазен звук ы; преход е > е/и…” (Илиев 2016: 144). Тук не става ясно районът на р. Малка Арда или на едноименното село има предвид Илиев.  Според цитата се оказва, че и преглас е > и бил характерен за говорите на споменатите села. Надявам се изследователят да докаже, че за говорите по поречието на р. Малка Арда, особено за ô- и ъ-говорите, са характерни споменатите две фонетични особености: наличие на  ы и на преглас е > и.
             
А като цитира Маринска, Илиев сам се опровергава, защото написаното от нея „говорите на селата от долината на Малка Арда” и „малкоардински говори” са две различни понятия. В случая той се опитва да представи териториална диалектна единица, а Р. Маринска споменава говори на селища по поречието на р. Малка Арда, но не в поречията на Давидковска река или на р. Арда! От всичко написано дотук е видно, че вкарването в употреба на термин малкоардински говори за диалектна териториална единица по поречието на р. Малка Арда, а и в съседни райони, е меко казано без нужната надеждна аргументация.
               
В приложения по-горе цитат от труда на Ив. Илиев, посветен на Г. Митринов, няма как да не се разгледа и един друг въпрос за териториалното и административно деление на селищата в Родопите. Според Илиев говорите на селата в района на с. Кирково, Момчилградско трябва да са кирковски: „По въпроса за географските неточности ще кажа, че и балкански говори не се говорят само в Балкана, нито пък родопски говори се говорят само в Родопите и подобна критика може да ми отправя най-малкото Митринов, който на няколко места (Митринов 1991б; Митринов 2015) съвсем неточно говори за „български говори в Момчилградско”, където има само турски диалекти, вместо за българските говори в Кирковско.” (Илиев 2018: 22). Нужно е да се припомни пак на Илиев, че според административното деление, което е възприето в БДА, говорите на селата в района на с. Кирково са в Момчилградско. Така единственото село, чийто говор е включен в мрежата на БДА Т. 1, Югоизточна България, от Момчилградско е Царино (4947) и то не е отбелязано в несъществуваща териториална административна единица Кирковско. В Крумовградско също е пълно с турски села, но Аврен, Черничево, Тихомир, Стрижба, Егрек, Девесилите са включени в териториална административна единица Крумовградско, а не Авренско например (БДА Т. 1, Ч 2, 1964: 195). В предишния си отговор на критиките на Ив. Илиев споменах, че административното деление в България често се мени. До скоро център на общината с обхват на селищата в района на с. Кирково бе с. Бенковски, Момчилградско! Колкото до довода за преобладаващото турско население в Момчилградско, по тая логика Илиев неправилно е включил с. Припек, чийто говор е изследвал, в Джебелско, където има само турско население. Надявам се е проучил въпроса защо, кога и как с. Припек преминава от Смолянски в Кърджалийски окръг.
             
По повод на твърдение на Г. Митринов, че златоградският говор е преходен между родопските и тракийските говори, Ив. Илиев отбелязва: „Освен това златоградският говор, който е типичен представител на родопските, не е преходен между тях и изчезналите вече български говори в Беломорска Тракия. Такива преходни говори по-скоро са кирковският и дранговският, и дори не само към говорите в Беломорска Тракия, но и към хасковския говор. Преди турците да се настанят в Кърджалийско, там вероятно е била исконната територия и на павликянския говор, който също е преходен – вж. изводите към монографията за говора на Припек (Тончева, Илиев 2017), за разлика от златоградския”. (Илиев 2018: 17).
             
Че златоградският говор е преходен към тракийските, това го твърди и Ст. Стойков в своята „Българска диалектология”: „Проучванията, които направих през 1959 г., обаче показват, че това е самостоятелен диалект, който по своите характерни особености представя преход между родопските и източните рупски говори” (Стойков, Ст. Българска диалектология. 1993, с. 139). Да, за златоградския говор е характерно тройното членуване при имената, но по застъпниците на старобългарските носови и ерови вокали той е близък с тракийските говори (стб. ©, ъ > ъ, стб. ­, ь  > е). Докато говорите в района на с. Кирково, Момчилградско като цяло са а-говори, макар да има и ъ-говори, а характерна тяхна особеност е например наличието на носов изговор в краесловие (главно глаголно) – особеност на източнородопските и южнородопските български говори.  Що се касае до това къде е била исконната (така е изписана думата от Илиев) територия на павликянския говор и защо в нея не влиза златоградският говор, е любопитно какво пише в заключението на книгата му за говора на с. Припек, към което сам ни насочва: „…районът, от който старите павликяни са започнали миграцията си към Северна България, а от там и към Банат, е бил разположен на територия, граничеща със или заобиколена от споменатите три макродиалекта (хвойненско-малкоардински, златоградско-припешки и хасковски). Тази територия сега би се намирала в триъгълника Кърджали – Момчилград – Крумовград, където днес живее придошло турско население” (Илиев 2016: 145-146). Тук първо Илиев трябва да обясни понятията, сътворени от него, хвойненско-малкоардински и златоградско-припешки макродиалекти. Да покаже какви са общите особености на говорите в Ропката с тия от поречието на р. Малка Арда (включително и с ô-говорите), които ги открояват от другите родопски говори. Да обоснове употребата на термин златоградско-припешки макродиалект. На друго място в същото изследване Илиев използва термин златоградско-неделински говор (Илиев 2016: 10)! Няма данни през XVI и XVII в. да е съществувало с. Припек, да не говорим за по-ранно време. Но тогава са съществували Узундере (дн. Неделино) и Ак пънар (дн. Бял извор). Няма данни за съществуването по това време на днешните селища по поречието на р. Малка Арда, с изключение на косвени данни за днешното с. Баните. Освен това от Хвойненско до района на гр. Кърджали е разположена една територия от над 100 км, а от поречието на р. Малка Арда, до гр. Кърджали тя е близо 50-80 км. Населението, което е живяло там, какво е било, щом не е било павликянско? И как Илиев е успял да разбере, че точно в описания триъгълник, отдавна населен с турскоезично население, са живели павликяните, без да има никакви конкретни данни, не става ясно. Може би в бъдещи публикации ще обясни.
              
Не е подминал Илиев и темата за песенните фолклорни текстове, като източник на данни за по-старо състояние на местните говори: „Още по-фрапиращо е твърдението на краеведа Митринов относно възможността фолклорните материали да служат като източник за диалектна информация (Митринов 2017: 139): „Нужно е да им се припомни (на мен и на М. Георгиева), че песенните фолклорни материали са ценен източник на данни за по-старо състояние на местния говор ... Освен това в подобни материали по говора на с. Дрангово, публикувани през 30-те години на XX век, се срещат следи от тройно членуване при имената”. Специалистът по родопските и тракийски български диалекти Митринов явно не е чел достатъчно за изпита си по диалектология като студент. В противен случай би узнал от учебника на Ст. Стойков, че това не е така, а точно обратното (Стойков, Младенов 1993: 395): „От обиходната разговорна реч особено значително се отличава езикът на фолклора … Езикът на песните често пази в себе си архаизми, които отдавна са изчезнали от обиходния разговорен език. В тях нерядко се откриват и черти на други говори от областта ... защото фолклорните произведения се пренасят много лесно”. Ето какво се казва по този въпрос и в атласа на българските говори в бившия Съветски съюз (АБГСССР 1958-17): „Фолклорните материали въобще не са надежден източник за проучването на говорите. Във фолклора се срещат форми и думи, които не се употребяват в говора! Езикът на издадените през 1924 г. песни от Терновка съществено се различава от езика на събрания за диалектния атлас материал”. С други думи, ако през трийсетте години на 20 век някой фолклорист се е натъкнал на народна песен от Дрангово, в която е имало примери с троен член, както пише Им. Харалампиев (Харалампиев 1992: 6), това може да означава, че подобно явление може да е съществувало в говоримия език и сто години по-рано. А може и изобщо да го е нямало, ако песента е пренесена от съседно село! Дори топонимията не е напълно надеждна като диалектоложки източник.” (с. 30).
              
Тук трябва да поясня, че данните от фолклорните материали са цитирани от Илиев и съавторката му, в единия случай като ненадеждни, а в другия – като надеждни:
Ето какво пише в публикацията на Г. Митринов: „Тук би трябвало авторите да изяснят що е то типичен родопски говор, при наличието на такова голямо диалектно разнообразие в Родопите. А що се отнася до тази характерна особеност на част от родопските говори, в написаното от Илиев и Георгиева се натъкваме на странен факт. Те възприемат наличието на тройно членуване в публикувани песенни фолклорни материали по говора на с. Дрангово за „псевдообразци на дранговския говор, почерпани от „дранговския” фолклор” (Илиев 2015: 74). Но това не им пречи в същата статия да цитират употреба на частица што в други песенни фолклорни материали от Дрангово (Илиев 2015: 75)! Нужно е да им се припомни, че песенните фолклорни материали са ценен източник на данни за по-старо състояние на местния говор. Такива данни се откриват например в песенни фолклорни материали от с. Припек, Джебелско (Митринов 1998: 23-24)”. Като проучвател, занимавал се доста с фолклорни текстове от диалектоложка гледна точка, приемам, че те могат да бъдат достоверен източник, но трябва много внимателно да се проучат от езиковедска, а и от фолклористична гледна точка. Това го отбелязах и в предишния си отговор на Илиев: „А колкото до отбелязани нехарактерни за говора особености от записвачите на фолклорни текстове, знайно е, че те не са диалектолози и трябва внимателно да се анализират въпросните текстове”. Ето още аргументи в подкрепа на мнението ми. В архива на родоповеда Хр. Попконстантинов се съхраняват записани от него народни песни през 70-те години на XIX в. по говора на родното му село Петково, Ахъчелебийско. В тях се открива фонетична замяна ш > с, което дава възможност да се опише тая фонетична особеност в говора на селото, несъществуваща в говорите на съседните села (Митринов 1988: 103-106). Разбира се, данните се съпоставят с данни от теренни проучвания на говора. Ценни са песенните фолклорни текстове по говора на селата Еникьой и Габрово, Ксантийско, публикувани от Ст. Н. Шишков на страниците на сб. „Родопски старини” (1890, кн. 3: 40-57), в които се откриват особености на говорите като преглас е > и, изговор на ш, шш вм. шт. И накрая, в своя „Показалец на обнародваните материали по Българска диалектология (СбНУК, кн. 31, 1937) Ст. Стойков включва и библиографски данни за публикуваните дотогава народни песни от различни краища на българското езиково землище. В цитираните по-горе неиздадени библиография и речници с лексика от родопските говори аз също съм включил песенни фолклорни материали. Така че текстовете на народните песни могат да бъдат важен източник на данни за по-старо състояние на местния говор, но при условие, че бъдат внимателно проучени!

Без въобще да е запознат как Г. Митринов провежда теренните си проучвания и как събира диалектен материал, тъй като не е провеждал съвместни проучвания с него, Илиев дава оценки за събираческата му дейност и за методите му на работа: „Как пътешественикът и изследователят Георги Митринов се отнася с обектите си на изследване в Северна Гърция, тоест с представителите на българомохамеданското малцинство там, и то с най-видните (освен че влиза в открити спорове с тях относно националната им принадлежност, което е абсолютно недопустимо за един професионалист, извършващ теренна работа, а и към тези родени в консервативна мюсюлманска среда хора не бива да се подхожда като към люде, завършили средно образование в България, учили българска история и откърмени с българската култура!). Митринов (Митринов 2016а: 2) ни въвежда в един свойски проведен разговор с помашкия интелигент, писател и преводач Р. Караходжа. Ето как е нарисувана картината от перото на българския лингвист и пътешественик: „В проведения разговор споделихме с Р. Караходжа виждания за говорната ситуация в Южните Родопи, за това дали има „помашки език” или южнородопски български говори и т. н. Тогава подметнах на събеседника си да се опита да преведе поемата на известния гръцки поет Константинос Кавафис „В очакване на варварите” на „пумацку””. Не съм присъствал на въпросния „разговор”, ако той въобще се е състоял, и не мога да твърдя дали идеята за този превод наистина е излязла от Митринов, но знам, че Р. Караходжа „на пумацку” е правил и преводи на Назъм Хикмет от турски – намират се и в интернет, а вероятно и на Шекспир от английски – това подробно е описано у Илиев и Петков (Илиев, Петков – Под печат), но във финалното изречение на статията си (Митринов 2016а: 7), след като тотално е разнищил събеседника си (по-точно казано, след като го е оплюл – а хора като него, които се борят срещу турцизирането на българомохамеданите в Северна Гърция, заслужават съвсем друго отношение!) Митринов заключава: „А литературни напъни като тоя на Р. Караходжа заслужават критики и заради голямото самочувствие и увереност на ентусиастите, които нямат нужната подготовка … но си позволяват да посегнат към перото” (за пореден път „родоповедът” пише сякаш за себе си!)” (Илиев 2018: 14).

Тук от критикуване на начини на общуване с българоезични мюсюлмани в Южните Родопи и събиране на диалектен материал от страна на Митринов, за които няма наблюдение, Илиев преминава към друга тема, за качеството на направените преводи на поезия от чужди езици на южнородопските говори на българския език. Не знам какво има предвид Илиев под оплюване, но въпросният текст на Митринов включва преглед на превода на Ридван Караходжа, в съпоставка с преводите на български преводачи като Стефан Гечев и Валери Петров. А това той въобще не го споменава и подминава въпроса за качествата на направения превод. Така отново тенденциозно се представят фактите.

Що се касае до другата част на цитата, в случая Илиев не се опира на никакви конкретни факти, за да знае как Г. Митринов общува със своите събеседници при проучването на говорите в Южните Родопи, поради което констатациите му са меко казано спорни. Понеже е засегната и темата за опитите за преводи на класически произведения  от чужди езици на родопски ô- (о)-диалект на българския език, трябва да се отбележи, че са факт такива преводи, но какво е тяхното качество? Възниква въпросът може ли на диалект на един език да се превежда класическа литературна творба от друг език, като се има предвид лексикалното богатство на местния говор? На друго място темата е продължена от Илиев: „Не е прав Митринов (Митринов 2016a: 2) и в друго отношение, когато говори за „превода” (кавичките негови) на Р. Караходжа: „Настоящата литуратурна изява на Р. Караходжа представлява интерес по няколко причини – ... да се види ... притежава ли един диалект богатството на книжовния език (лексикални и стилистични особености), за да може на него да се превеждат пълноценно литературни творби, особено поезия”. На този въпрос „родоповедът” Георги Митринов би трябвало сам да си отговори, ако наистина е родоповед и е чел поезията на родопски диалект на Ангел Шеев-Шею от Чокманово, Смолянско, или на Манол Карапетков (Нолю Бахтиярски) от съседното на Славеино село Петково. Още повече, че сам е писал за използването на тази практика в повестта повестта „Минало-незаминало” от златоградския писател Станислав Сивриев (Митринов 2010б). Ето два откъса от гениалните поетични творби на родопските поети: “Монолог на Ромео от Дуньово” (Шеев-Шею 2013: 99 – издание на най-добрите му творби): В очùсе ми си вляла като сỳшка,/сърцèсо ми са свùло на тукмàк./Спôменам ли твòйта бяла гушка, отсùцат са ногùсе от мерак… И на Манол Карапетков (В памет на Манол Карапетков 2012): Животяс върви, животяс са крата,/Пък ти са напинаш за сва и за нва./Кутиш децата, тербьосваш жената/И фсякакви други диньоски бална./Животяс върви, животяс са крата, Пък ти казандисваш и кощи градиш./И сичку да знаиш,и сичку да можиш, И фсяк да съ сятяш, дуде са фсамиш! Щом в Златоград, Смолян или Петково може да се пише повече от успешно на родопски диалект, защо примерно в Менково или Лъджата в Гърция, за които „всички знаят, че там се говори златоградски” (Митринов 2007а: 101) да не може?” (Илиев 2018: 19).

Тъй като Ив. Илиев, въпреки че се изявява и като поет, не иска да направи разлика между създаване на поетични творби на диалект на един език и осъществяване на пълноценни преводи на класически творби от чужд език на диалекти на друг език (в случая на родопските диалекти на българския език), нека той се опита да преведе творба на Омир или на Шекспир на родопски диалект. Тогава сигурно ще проумее, че речникът на националния език е много по-богат, в сравнение с речника на отделен диалект. Няма как един териториален диалект изкуствено да бъде издигнат до нивото на книжовен език. Показателни са многобройните примери от речника на П. Теохаридис, свързани с изкуствено словотворчество. Тук Илиев допуска грешки относно преводите, които е правил Ридван Караходжа, като му се приписват и такива, които не са негово дело. А Манол Карапетков е от с. Славейно, Смолянско. За сведение на Илиев, макар и нескромно да звучи, цитираната публикация, посветена на поета, е дело на Г. Митринов. А цитираното негово стихотворение е нормализирано и с гръцка графика. Но това е друга тема.

Илиев е намерил за редно да се захване и с личността на златоградския журналист Ефим Ушев, обвинявайки го в какви ли не грехове, от обсебване на парични средства за ходене в Гърция, до крадене на фолклорни материали: „Сега за пореден път ще се върна към личността на Митриновия съратник, сродна душа и вероятно събирач на оскъдния му диалектен материал от Гърция, Ефим Ушев. Митринов не реагира не само на „недоразуменията” в краеведската книга за Припек (Славов, Иванов 2010), но и срещу некоректността на Ушев при придаване на научните факти. Причината се вижда от следните редове (Ушев 2005: 48-49): „1998 бе годината, когато успях да се присламча към групата общинари от Златоград, пътуващи към побратимено Хрисуполи по тяхна покана ... В книжарницата в Ксанти ... ми подават търсения от мен „Помако-елинико лексико” на Петрос Теохаридис за огромната сума от 70 германски марки. Същият речник надругия ден в Дедеагач (Александруполи) успях данамеря за 40 марки,но вече се бях минал ... Речникът на Теохаридис, който купих, отиде при диалектолога Георги Митринов”. В сборника с фолклорни материали от Ксантийско, с който Ушев е оправдал получените пари по някой проект за ходене до Гърция (Ушев 2012: 17) има поместени песни, приказки, пословици и поговорки. Ето откъде Ушев е взел част от пословиците (Пак там: 17): „А по-голямата част от пословиците, поговорките и другите народни изрази в съответния раздел, неотбелязани със селище и скоби, взимаме от книгата на местния учител, родом от с. Пулево, Мустафчевско (Мики), Себаедин Караходжа”. (Илиев 2018: 34).

За сведение на Илиев, краеведът Ушев е посочил откъде е взел материалите, които е публикувал и съвсем не става ясно защо на 4 страници в материала си против Митринов Илиев е включил например цяла приказка от сборника на Ушев, а после  и неин вариант, записан в с. Мустафчево, от публикация на гръцкия изследовател Николаос Кокас, в търсене на следи от подмолно заимстване, без цитиране на източника. Вероятно за да покаже, че и той е намерил някакви писмени източници с публикувани фолклорни материали от Ксантийско, защото накрая заявява, че приказката може да е взета от С. Караходжа, от народния певец Ронго, както и от публикация на Кокас (Илиев 2018: 38). Тогава защо е било нужно да се публикяват двата текста? Тук трябва да се отбележи и нещо друго. Явно Илиев не си дава сметка от чисто човешка гледна точка, че критикува необосновано човека, който му е дал възможност да се докосне до южнородопските български говори наживо. Ако не беше краеведът Ушев, нито съавторът му Михайлов щеше да направи записи от говора на с. Гьокчебунар / Салища, Салинища (грц. Главки), нито той самият щеше да напише върху предоставения му материал няколкото статии за говора на селото. Ушев заслужава и има уважението на специалисти от СУ „Св. Климент Охридски”, от ПУ „Паисий Хилендарски”, от Института за български език към БАН, от Нов български университет и др. На всички помага. Да, благодарение на него се сдобих с помашко-гръцкия речник на П. Теохаридис. С Ушев направихме първата обиколка из българоезичните села в Ксантийско, когато още не беше отворен граничният контролно-пропускателен пункт край Златоград, в които направих записи. Доскоро не познавах изследовател, на когото Ушев е помагал, и той да не му е благодарен.

С това завършвам своя отговор. В заключение няма да правя обобщения за критиките, отправени към мен, и за това доколко съм им отговорил. Ако на всичко, включено в текста на Ив. Илиев, подробно се отговори, за което имам готовност (разширеният текст излезе над 80 страници), ще трябва да се напише много по-обемен от неговия текст, включващ 51 страници. Смятам, че това не е нужно. В случая използвах правото си на отговор основно, за да представя своята гледна точка към повдигнатите въпроси. Постарах се да покажа фактите такива, каквито са. Не съм си позволил да пиша неверни неща, да критикувам необосновано и да изопачавам истината, което констатирах в публикуваните критични по мой адрес материали. Така всеки, който се запознае с написаното, ще може да прецени доколко основателни са критиките, отправени към мен. Колкото до допуснатите грешки и пропуски, безгрешни хора няма и приемам че съм допуснал такива. Няма да искам извинение от Ив. Илиев за тенденциозно написаното по мой адрес, тъй като, според моите разбирания, можеш да поискаш извинение от човек, който спазва нужната етика, не манипулира фактите, за да очерни опонента си, а пише истината. Няма и да отправям послания към ръководителите на учебното заведение, в което работи той, нито към редакциите на изданията, в които публикува своите текстове, както е направил в своя текст, посветен на Г. Митринов. Напротив, ще му благодаря, че е отделил от ценното си време да напише цели 51 страници за мен и за научната ми продукция. Пожелавам му успехи в по-нататъшната работа по проучване на българските говори и най-вече обективност, защото употребявайки лъжи и манипулации в текстовете си, вреди както на засегнатите несправедливо от него хора, така и на себе си. Истината все някога излиза наяве!

Накрая си позволявам да представя кратка библиография от свои публикации, посветени на южнородопските български говори. В текста си Илиев твърди, че тенденциозно съм махнал от публикуваната на сайта на Института за български език своя библиография критичните си материали. За негово сведение препоръките към работещите в ИБЕ научни работници бяха да включат в библиографиите си по-важните свои публикации (монографии, студии, статии), като се акцентува на по-новите по време. Това ми е бил критерият:

Южнородопските български говори в Ксантийско и Гюмюрджинско (По данни от Помашко-гръцки речник на Петрос Теохаридис - Солун, 1996). С., 2011, 276 с., ISBN 978-954-92064-4-9.
Л. Антонова-Василева., Г. Митринов. Речник на българските говори в Южните Родопи, Драмско и Сярско. С., 2011, 372 стр. ISBN 978-954-92489-2-0.
Някои характерни особености на един непроучен досега южнородопски български говор (говорът на с. Угурли, Ксантийско). – Език и литература, 1992, № 4: 40-44.
Единството на българските родопски говори от двете страни на днешната гръцко-българска граница на лексикално равнище. – Език и литература, 2004, № 1-2: 254-264.
За културния диалект на родопските помаци или за критериите при употреба на лингвистична терминология. – Български език, 2006, № 3: 77-82.
Някои особености при употребата на падежни форми в южнородопските български говори. – Българска реч, 2006, № 2-3: 84-91.
За графичните особености на т. нар. “помашки език” в Гърция. – Език и литература, 2007, № 1-2: 141-149.
Форми на личните местоимения, запазени в южнородопските български говори. – Български език, 2007, № 3: 77-85.
Проект за изследване на българските говори в Южните Родопи, Драмско и Сярско. – Български език, 2008, № 1: 89-93 (в съавторство с Л. Антонова).
G. Mitrinov Die Mundartensituation in den Rhodopen. In The Pomaks in Greece and Bulgaria. A model case for borderland minorities in the Balkans. München. 2007, 149-159.
За говора на с. Мустафчево, Ксантийско, по данни от Pomak Dictionary на Николаос Кокас – Ксанти. – Българските острови на лингвистичната карта на Балканите. С, 2007: 95-102
Една интересна особеност в говора на с. Исьорен, Ксантийско. – Български език, 2008, № 4: 79-87.
Фалшификации, свързани с езика на българите мохамедани. – В: Сб. Заблуди и фалшификации за произхода на българите мохамедани. С., 2010: 108-116.
За критериите при класификацията на славянските литературни микроезици („помашки език”). – В: Сб. Езикът и социалният опит. Материали от Десетата конференция по социолингвистика, посветена на 70-годишнината на академик Михаил Виденов. С., 2011: 174-179).
Данни за говора на с. Кетенлик, Ксантийско от началото на ХХ век и 100 години по-късно. – Български език, 2010, № 3: 85-93 (ISSN 0005–4283).
Название гергьоскийа за месец ноември в родопските говори. – В: Филология, история, изкуствознание. Сборник изследвания в чест на проф. дфн Стефан Смядовски. С., 2010: 127-136. (ISBN 978-954-9928-49-5).
Южнородопските български говори в Димотишко. – Български език, 2012, № 3: 21-36.
Следи от гласна ы в южнородопските български говори. – Български език, 2014, № 1: 74-82.
Языковая ситуация в Южных Родопах (области Ксанти, Гюмюрджины, Дидимотики). – В: Сб. Славяне-мусульмане на Балканах: язык, культура, идентичность. М., 2014. 312 с.: 180-197, ISBN 978-5-75-76-0321-6.
Южнородопските български говори в Гюмюрджинско. Фонетични особености. - Българска реч, 2015, № 3: 54-60. 
Фонетични и морфологични особености на говорите на селата Хебилево, Гюмюрджинско и Горни Юруци, Крумовградско. – Балкани. Научно периодично издание. 2017, № 6: 71-78. ISSN1314-4103.
Названия за дъб в източнородопските и южнородопските български говори. – Български език, 2017, № 3: 63-74.
Антропонимични данни, свързани с разселванията на жителите на с. Хебилево, Гюмюрджинско. – Родопи, 2017, № 1-2, с. 16-20.
За един „превод” на поезия от гръцки език на южнородопски български говор. – Дзяло – електронно списание в областта на хуманитаристиката за българистични изследвания в периода X-XXI век. № 8, 2016. ISSN 1314-9067, с. 1-12.
Какво може да се открие в едно изследване на южнородопски български говор. – В: Сб. За словото – нови търсения и подходи. Юбилеен сборник в чест на чл.-кор. Проф. д.ф.н. Емилия Пернишка. С., 2016: 438-449. ISBN 978-954-322-835-5.
Днешните български говори в Източна (Одринска) Тракия. – В: Сб. Трети международен конгрес по българистика 23-26 май 2013, София. Секция Български език, подсекция Диалектология. С. 2014, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, с. 166-178. ISBN 978-954-07-3855-0.


ЛИТЕРАТУРА

Иванова 1967: Иванова, А. Троянски дамаскин. Български паметник от XVII век. С. Издат. на БАН.
Иванов 1977: Иванов, Й. Н. Български преселнически говори. Говорите в Драмско и Сярско. Част първа. Типологическа характеристика и описание на говорите. С. 1977, Издателство на БАН.
Илиев 2014: Илиев, Ив., Тончева-Тодорова, Хр. За рефлексите на ы в говора на село Припек, Джебелско, в сравнителен аспект. – Български език, Приложение, 2014.
Илиев 2018: Илиев Ив. За личността и делото на доцент Георги Митринов (по повод на две негови публикации). -https://www.academia.edu.
Илиев 2016а: Илиев, Ив., Тончева, Хр. Говорът на село Припек, Джебелско. Пловдив.
Илиев, Михайлов 2016: Илиев, Ив. Г., М. Михайлов. Говорът на село Главки, Ксантийско – фонетични особености. - Българска реч. 3, 2016, с. 82-98.
Митринов 1988: Митринов, Г. Фонетична промяна ш > с в говора на с. Петково, Смолянско. – Език и  литература, 1988, № 3: 103-106.
Митринов 2015: Митринов, Г. Има ли български говори в Момчилградско? - Българска реч. 4, 2015, с. 119-128.
Стойков 2008: Стойков, Ст. Към вокалната типология на родопските говори (Застъпници на старобългарските носови и ерови вокали). – В: Сб. Стойко Стойков. Избрани езиковедски трудове. С. 2008. УИ „Св. Климент Охридски”.
Стоянов 1972: Стоянов, М. Райковски дамаскин. – Родопски сборник. № 3, 1972, с. 225-307.