Страници от възрожденската история на с.Черничево, Крумовградско

Източник: сп. "Родопи", 2019, кн 3-4, с. 35-42.
Автор: доц.д-р Георги Митринов

Резюме: Публикацията е посветена на интересни архивни документи от началото на ХХ век, свързани с историята на християнското население в източнородопското с. Черничево, Крумовградско – избор на нов общински съвет на християнската общност в селото, както и документ за доброволно приобщаване на местните българи патриаршисти към своите събратя екзархисти. Вторият документ, озаглавен Съгласително, е особено ценен, тъй като подобни запазени документи са рядкост в българските възрожденски архиви. Разгледан е ценен антропонимен материал от началото на ХХ век, което дава възможност да се възстанови частично антропонимикона на християнската група в селото.

Ключови думи: Възраждане, Източни Родопи, гъркоманство, Българска екзархия, антропонимия.

Противостоянието и борбата между българите християни, обособени в две противопоставящи се групи – екзархисти и патриаршисти (гъркомани) - през Възраждането, е твърде изострено в някои райони на българската етническа територия. Това особено важи за българите християни в южните краища на българското етническо землище, където гръцкото влияние е било много силно. В архивите на Българската екзархия има запазени документи за българското население в Македония и Тракия, особено за периода от края на XIX и началото на ХХ в., до Балканската война от 1912 г. В тях се разкриват титаничните борби, водени между българите християни от двете групи в едно селище или в един район. Налице са обемисти преписки, водени с българската църковна институция по повод затварянето на църкви от страна на официалната османска власт, в угода на малцинство българи патриаршисти, противопоставящи се на своите еднородни братя екзархисти. Множество документи свидетелстват за преследването и физическото унищожение на българи екзархисти, противопоставящи се открито на гърцизирането. Но като цяло са рядкост писмените сведения за помирението между двете групи източноправославни българи и за приобщаването на българи патриаршисти към групата на местните българи екзархисти по села и райони. 

В историческата ни литература, посветена на темата, има не малко публикации за борбата между гъркомани и екзархисти в Егейска Македония, в Западна и Източна Тракия, както и в Родопите. Показателен е примерът с титаничните борби между еднородните братя българи екзархисти и патриаршисти в едно от най-големите български села в Сярско – Горно Броди. Там, по гъркомански доноси много привърженици на Екзархията били осъждани на затвор или на заточение в Мала Азия. Стигало се до кръвопролития и убийства (Баждаров 1929: 33-66). За противостоянието в Среднородопието важни свидетелства са книгите „Портрет на гръцкото фенерско духовенство и коварните му дела против българите в Родопите” (Родопски 1887) и „Спомени за страшната пролет в Ахъчелеби през 1876 година” (Попконстантинов 1884). В първата е представена борбата между българите екзархисти и патриаршисти в с. Долно Райково, Ахъчелебийско и в отделни други села в Среднородопието. Във втората е показана дейността на патриаршисткия гръцки наместник в Среднородопието по време на Априлското въстание от 1876 г., срещу българщината. 

За гъркоманството в Източните Родопи се откриват откъслечни сведения в отделни публикации. В тая част на планината също е имало противопоставяне между българи екзархисти и патриаршисти, при което се е стигало до крайности. В архивите на Българската екзархия са запазени документи от преписка по повод затварянето на църквата в с. Драбишна, Ортакьойско (дн. Ивайловградско), в угода на шепа гъркомани в селото. Според други източници, от 123 семейства местни българи християни, 116 семейства се отказват от Гръцката патриаршия и преминават към Българската екзархия в края на XIX в. (Бечева 2010: 47). За немалък период църквата в селото е била затворена. Но така и не се стига до разбирателство между местните българи християни. 

Интерес представляват два архивни документа, осветляващи отношенията между българите християни от двете групи в източнородопското село Дутли, Ортакьойско (дн. Черничево, Крумовградско) от края на XIX и началото на XX век. Дутли с народно местно име Дунята е едно от старите български села в Източните Родопи. Засвидетелствано е в османски данъчни регистри от XVII в. (1614 г.) под името Давудлу хан, като вакъф на Мурад II. Селото спада към Димотишка каза и е с 18 християнски семейства (Грозданова 1989: 466). Българите християни в двете съседни източнородопски села Аврен и Дутли (Черничево), дн. Крумовградско, оцеляват след помюсюлманчванията и се съхраняват през вековете в съжителство със своите братя българи, приели мюсюлманството. А в края на XIX и в началото на XX век се включват в борбата за приобщаване към Българската екзархия и за отхвърляне зависимостта от Гръцката патриаршия. Първият от откритите архивни документи за с. Дутли представлява протокол от избора на общинари към българската християнска общност в селото с датировка 1900 г. и включва антропонимия – имената на кмета, на стареите и на по-първите хора от селото, както и имената на новоизбраните общинари.

ЦДА Ф1139К, оп. 1, а.е. 32, Одринска митрополия – материали за с. Дутли, Ортакьойско

Л. 67

До Негово Високопряпод.

отца Арх. Софроние, управл.

Одр. Епархия.

Протоколъ

На 17ий Декемврий 1900 год. Въ присъствието на кмета: Гогу Вълчовъ и стареитя: Кирю Гиновъ, Гогу Тодуровъ, Гиню Костовъ, Колю Дап(ин)човъ (Димовъ) (?) и селянитя: Станко Стояновъ, Кирю Стояновъ, Иванъ Калайджиевъ, Танашъ Калайджиевъ, Петку Динк(ч)овъ (Димовъ) (?), Кирю Стояновъ, Иванъ Гинювъ, Колю Поповъ, Стоян Харютювъ (?), Вълчовъ Павель, Дяко Петковъ, Никола Ангеловъ, Георги Младеновъ, Гиню Кировъ, Вълку Гиневъ, Вълчю Стоевъ, Коста Стояновъ, Тодуръ Динч(к)овъ (Динювъ) (?), Петку Милчевъ, Кирю Вълковъ, Вълчю Стояновъ, Янчю Бечевъ, Стоянъ Станковъ и Негово благоговяйство свещ[еник] от[ец] Стоянъ Николовъ, учителя Ив. Стояновъ: видя се за добря и едногласно се изберахъ за общинари сляду[ющитя] лица: Колю Ангеловъ Ангеловъ прядседатель, Бечо Янчевъ касиерь, Станко Стояновъ, Павелъ Вълчовъ, Павелъ Харитовъ, Арнаутъ оглу Павелъ, Георгевъ Дяку (?) питропъ, Поповъ Колю. По поводъ нъ това се састави настоящия протоколъ въ два еднообр[a]зни екзумпляра за потвърждение единия екземпляръ обратно за съхранение въ (?) общинската Архива //

Л. 67б

Имената на общинаритя:

Колю Ангеловъ (+ поставен знак вместо подпис) Бечю Янчевъ касиеръ (+) Станко Стояновъ (+) Павелъ Вълчовъ (Павле Валчов – собственоръчно изписано име като подпис), Павелъ Харитовъ (Павелъ Харитевъ - като подпис), Арнаутлу Павелъ (Αρναυτλυ Παβλη – като подпис), Дяку Георговъ (Δαικυ Γεοργυφ – като подпис), епитропъ, Поповъ Колю (Колю Поповъ - като подпис) 

Истинностьта на горното потвърдява кмета (следва селски печат с османотурска графика)

Селяни: (личен печат с надпис) ΒΟΛΣΤΟ / ΓΕΟΡΓΙ / 1898.

                  

Интерес представляват изписаните имена на избраните общинари. Някои от тях са поставили вместо подпис срещу имената си кръстче, което показва ниска степен на грамотност (Колю Ангеловъ, Бечю Янчевъ касиеръ, Станко Стояновъ). Други са изписали собственоръчно имената си вместо подпис. В случая има различия между изписаните варианти на имената от писаря, изготвил документа, и вариантите, изписани от носителите на имената: Павелъ Вълчовъ (Павле Валчов - като подпис), Павелъ Харитовъ (Павелъ Харитевъ - като подпис); епитропъ, Поповъ Колю (Колю Поповъ - като подпис). Двама от избраните са изписали имената си с гръцка графика, в единия случай по български, а в другия – по небългарски образец: Арнаутлу Павелъ (Αρναυτλυ Παβλη – като подпис), Дяку Георговъ (Δαικυ Γεοργυφ – като подпис). Това показва, че те са владеели широко разпространеното, особено в южните краища на българското езиково землище, писане на български език с гръцка графика, а навярно и писмено са владеели гръцки език. Интерес представлява антропоним Арнаутлу Павли, оформен по небългарски образец, без наставка –ов на презимето. Подобно оформление с турска наставка –li, -lu, по турски образец, за презимена, образувани от народностни имена, ойконими и др., е било характерно за българската антропонимия в Османската империя (Ковачев 1987: 155). Прави впечатление и последователността при изписването на личното име и презимето, която обичайно е: лично име + презиме. Но се открива и последователност презиме + лично име: Вълчовъ Павель; Арнаутъ оглу Павелъ, Георгевъ Дяку (?) питропъ, Поповъ Колю. Все пак примерите са от текста, дело на писар. А в изписаните антропоними като лични имена само един е с такъв словоред: Арнаутлу Павелъ (Αρναυτλυ Παβλη – като подпис). Съставката Арнаутлу на последния антропоним буди интерес и поради произхода си, от съществително арнаутин ’албанец’. Едва ли в случая трябва да търсим албански произход на носителя на името, защото название арнаутин по нашите земи е давано на българи, преселници от югозападните краища на българската етническа територия, граничещи с Арнаутлука, т.е. с райони, населени с албанско население, като преселването се е извършило главно през XVII и XVIII в. Названието е преминало в българския език от турски: arnaut, arnavut ’албанец’ (Илчев 1969; БЕР 1971). 

Поставеният личен печат след селския печат, оформен с османотурска графика, е с гръцка графика. Може да се предположи, че е на кмета на селото Гогу Вълчов. В случая антропоним ΒΟΛΣΤΟ не съответства на българското лично име Вълчо и презиме Вълчов, но в българските възрожденски лични печати често изписаните лични имена са съкратени или оформени по нетрадиционен начин. А редовна практика е да се изписват само инициали на имената. Подобни несъответствия често се откриват в списъци на българско християнско население, придружени с лични печати, от архива на Българската екзархия. Причините местен българин от с. Дутли, Ортакьойско да притежава личен печат, чийто надпис е оформен с гръцка графика, едва ли са свързани с негови силни прояви на гъркоманство. В Османската империя личният печат е играел роля на подпис. Гръцкият език, за разлика от българския, е бил с широка употреба сред християните в империята, особено в търговските и занаятчийските среди. Вероятно, за да може да го използва при търговски дела с гърци и гъркомани в Беломорието, е приел да бъде оформен надписът му с гръцка графика. 

Вторият документ, озаглавен СЪГЛАСИТЕЛНО, включва кратък текст, според който местните българи екзархисти и патриаршисти се обединяват в усилията си за просперитета на родното село, като загърбват старото разделение, донесло разногласия и вражди в живота на жителите му, източноправославни християни. Подобни запазени текстове са изключителна рядкост, още повече че самото гъркоманство като явление има преди всичко социални корени. Откритият стремеж на отделни българи или на групи българи да се погърчат е свързан с тяхното препитание и с опитите им да добият по-високо положение в определена сфера на обществения живот, като например занаятчийската и търговската дейност. Проспериращите занаятчийски дейности, както и търговската дейност на християните в Османската империя, са били съсредоточени основно в гръцки ръце. Това е било използвано умело от Гръцката патриаршия, за да държи в подчинение и зависимост източноправославното негръцко християнско население на империята. От текста на Съгласителното не става ясно какви са подбудите на местните българи гъркомани в с. Дутли да се приобщят към своите еднородни братя християни екзархисти, загърбвайки покровителството на Гръцката патриаршия, но е факт тая тяхна стъпка към единение. Не е ясно и каква е била ролята на българите екзархисти за това приобщаване, но несъмнено те са направили необходимото.

Л. 68

Съгласително

Доляподписанитя кметове стареи, цър[ковно]-училищни общинари селяни отъ селото Дутли (Ортакьойско) днесъ 1900 година 17 Декемврий събрахме се въ училищното помящение и всички горещо и едногласно се съгласихме въ слядующето: Отъ днесъ ще живяемъ по между си по братски, както и по пряди, като братя по народность и няма да спомянемъ за нищо минало. Ще се трудятъ всички за Цър[ковно] Уч[илищнитя] Работи денонощно. Истинностьта на горното потвърдяваме саморъчно: 

Селяни патриаршисти

Паввел Валчов, Петко Дим(у), Станко Стояновъ, Бечю Янчевъ, Колю Ангеловъ, Дяко Петковъ, Кирю Стоянов, Вълчо Стоев //

Л. 68б

Кметъ Бъл. – (селски печат с османска графика)

личен печат: ΒΟΛΣΤΟ / ГЕОРГI / 1898

личен печат: ГIНIОГΛY / КIРIОY

В документа са поставени отпечатъци на два лични печата. Единият е отбелязан и на първия разгледан документ. Вторият личен печат е с изписано презиме с турска съставка -оглу от тур. oğlu ’син на’ (ТБР 1962). Български презимена със съставка –оглу са били характерни за българската антропонимна система през Възраждането (Илчев 1969: 29; Ковачев 1987: 155). 

Прави впечатление, че имената на доскорошните гъркомани са изписани с кирилска графика и са оформени по български образец. В единичен случай презимето е оформено без наставка –ов:, което е характерно за българския възрожденски антропонимикон (Илчев 1969: 29; Ковачев 1987: 154): Петко Дим(у). 

Включеният в двата писмени документа антропонимен материал дава важни сведения за християнското население на с. Дутли от началото на ХХ век. Посочени са стареите, кметът, както и представители на местната интелигенция. В кратките текстове, както и при антропонимите, се откриват диалектни особености. Най-често се среща краесловна редукция на гласна о в у при личните имена (Гогу, Дяку, Вълку, Петку) и по-рядко в средисловие: Тодур, Тодуров. Но се откриват и примери без редукция, особено във втория документ: Вълчо, Дяко, Петко, Станко. Въобще налице е непоследователност, като някои антропоними са оформени изцяло без редукция: Дяко Петков, Коста Стоянов, Станко Стоянов, Стоян Станков. Понякога краесловната редукция е свързана с мекост на предходната съгласна, също характерна за местните рупски говори: Бечю, Вълчю, Гиню, Колю, Кирю; Гинюв, Динюв. 

При лично име Танаш се открива фонетична замяна с > ш, характерна за българските говори в Среднородопието и в Западна Тракия (Бояджиев 1991: 57).

Интерес представлява обликът на презиме Харютюв вм. Харитюв с наличие на лабиализация на и в у, характерна за тракийските говори в Беломорието (Бояджиев 1991: 47).

Откриват се характерни за местната антропонимна система съкратени мъжки лични имена: Бечю – от Бето от Бе-ло, Бе-ро и –то по Ми-то (Заимов 1988) или от Белчо, Берчо, Бенчо с изпадане на съгласната пред ч (Илчев 1969), а е възможен произход и от Печо ум. от Пето с –чо, скъсено от Пет-ко или от Пет-ър (Заимов 1988); Дяко – от Дяло, съкр. от Не-дялко (Заимов 1988); Гиню – от Гино от Гин с –о- по Драго, Добро, XVI в. (Заимов 1988), съкр. от Гергин, Драгин и др. (Илчев 1969).

В текста на първия документ е отбелязана аористна глаголна форма избераха се (едногласно се избераха). Подобни аористни глаголни форми от типа зъберахъ, удерахъ, приберахъ са характерни за тракийските говори в Гюмюрджинско, Дедеагачко, Софлийско, Димотишко (Бояджиев 1991: 87).

Прави впечатление употребата на термин епитроп ’църковен настоятел’ и на диалектния му облик питроп, характерен за местните говори. 

Изпратеният документ до Одринската българска митрополия е последван от отговор на църковната институция.

Л. 69

№ 136 / 20-1-901

До Г-да Кметоветя и 

старяйшинитя 

въ с. Дутли

Возлюблени ми Хр. Чеда, 

Г-да кметове и стареи

Въ отговоръ на писмото Ви отъ 17-ий м.м. Декемврий, съобщаваме Ви, че утвърдяваме ново избранитя Г-да общинари и Ви пожелаваме братско съгласие и добъръ успяхъ въ ръководение църковно-училищнитя работи въ Богохранимото ни село. При това най-сърдечно Ви съра(д)ваме (?) за гдято сте тури[ли] край на недоразуменията // ви, като сте се съгласиле по братски да живяете като братия по народностъ и вяра и Всеблаги Богъ да Ви укряпи въ това братско съгласие.

Представените по-горе писмени документи дават нови сведения за възрожденската история на с. Дутли, Ортакьойско (дн. Черничево, Крумовградско). Въпреки, че местното християнско население е било по-малобройно, в сравнение с българите, изповядващи мюсюлманска религия, които са преобладавали в Източните Родопи, наред с турците в околните селища, то не е изоставало от общите процеси, протичащи из българските земи, останали след Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) в рамките на Османската империя. Дутлийци се включват в борбата за църковна независимост, като отхвърлят зависимостта си от Гръцката патриаршия. Важно е да се отбележи, че местните българи екзархисти успяват да привлекат своите съселяни патриаршисти да се приобщят към Българската екзархия. Не става ясно как се е стигнало до това обединение, какви са били факторите, накарали местните българи патриаршисти да направят това, но обединението е факт. Засега няма открит подобен документ от друго селище в Източните Родопи. Това е една светла страница в историята на старото българско родопско село Дутли (дн. Черничево, Крумовградско), прибавяща нови щрихи към богатата му, но неописана досега подробно, за жалост, история. 

Л И Т Е Р А Т У Р А

Баждаров 1929: Баждаров, Г. Горно Броди. София.

Бояджиев 1991: Бояджиев, Т. Българските говори в Западна (Беломорска) и Източна (Одринска) Тракия. София. УИ „Св. Климент Охридски”.

Бечева 2010: Бечева, Н. Местните имена в Ивайловградско. Велико Търново. Издателство „Фабер”.

Грозданова 1989: Грозданова, Ел. Българската народност през XVII век. Демографско изследване. София, Наука и изкуство.

Заимов 1988: Заимов, Й. Български именник. София, Издателство на БАН.

Илчев 1969: Илчев, Ст. Речник на личните и фамилните имена у българите. София. Издателство на БАН.

Ковачев 1987: Ковачев, Н. Българска ономастика. София, Наука и изкуство.

Попконстантинов 1884: Попконстантинов, Хр. Спомени за страшната пролет в Ахъчелеби през 1876 година. Пловдив.

Родопски 1887: Родопски, С. М. Портрет на гръцкото фенерско духовенство и коварните му дела против българите в Родопите. Пловдив.

ПО СЛЕДИТЕ НА ЕДНО ПРЕДАНИЕ

Не малко са примерите от времето на демократичните промени у нас, когато се правят открити опити да се пренаписва историята ни, като се започне от опитите на цели институции в съседни на нашата страна държави, та се стигне до посегателства на по-ниско ниво. Такъв е случаят с премахването на паметната плоча, поставена през 80-те години на ХХ в. от българската страна на граничния връх Коджаеле в Крумовградско, на границата с Гърция. Там през 1984 г. е поставена паметна плоча, свързана с предание за погубването на 40 девойки християнки през  XVII в., по време на помюсюлманчванията в Родопите. Да, времето, когато е поставена плочата, е свързано с комунистическото управление в България, но това не е никакво оправдание, защото става въпрос за данни от едно предание.  Но да се върнем по-назад в историята. Връх Коджаеле ( Ветрен - 1266 м.) е първенецът на планинския рид Мъгленик (до 1942 г. носи име Думанлъ даг), разпрострял се от прохода Маказа на запад, до Ивайловградско на изток, където последните му възвишения стигат до устието на Бяла река, при вливането й в Луда река, в околностите на с. Сив кладенец.  Днес по цялото му протежение преминава гръцко-българската граница, наложена на България през 20-те години на ХХ в., която пресича и връх Коджаеле. Той е граничен за землищата на голямото българоезично мюсюлманско село Хебилево (грц. Хлой), Гюмюрджинско, в южна посока, и на с. Горни Юруци, Крумовградско, в северна посока. Всъщност с. Юруклер (това е старото име на с. Горни Юруци) е напуснато от местното турско алевитско население по време на балканските войни от 1912-1913 г., след което е заселено през първото двадесетилетие на ХХ в. с преселили се по икономически причини българи, изповядващи мюсюлманска религия, от с. Хебилево, Гюмюрджинско.

С планинския първенец в Югоизточните Родопи връх Коджаеле несъмнено са свързани много събития в историята на местното изконно българско население. В западна посока от него преминава древен път от Гюмюрджинско, който навлиза в планината и през Ивайловградско свързва Беломорието с Одринско. И днес местното население го назовава Международнят пат или с по-старото име Арабалъка. Трасето му на места е запазено. В северозападна посока от върха, в землището на с. Горни Юруци, на едно било има останки от стара крепост. В близост до вр. Коджаеле са разположени местностите Попски ливади и Попска чука, намиращи се от българската страна на границата, където все още личат останките от дебелите зидове на някогашен манастир. Запазените топоними дават сведения за християнското минало на краището. Според вариант на споменатото по-горе предание, при завладяването на района от турците манастирът бил разрушен и 40 местни момчета били  изпратени да бъдат обучавани за мюсюлмански проповедници. Но в основния вариант на това предание цифрата 40 е свързана с броя на избитите местни девойки на върха, отказали да се помюсюлманчат. Независимо дали става въпрос за 40 девойки или за 40 младежи, върху които е оказано верско насилие, това е предание, оцеляло във времето, дори след помюсюлманчването на местното българско население. Употребата на числото 40 в преданието се свързва със светите 40 християнски мъченици за вярата (Св. 40 мъченици Севастийски) – римски войници, загинали при гоненията над християните в римската империя през 320 г. (ППБЕС 1992; Pravoslavieto.com). Отбелязването на празника в началото на м. март е част от християнския празнично-обреден календар. А безспорни доказателства за несъмнения български произход на местното население се откриват в  топонимията, ойконимията, антропонимията, в оцелелите до днес местни архаични и самобитни български говори, в материалната и духовна култура, която е обща с тая на останалото българско население в края, изповядващо мюсюлманска и християнска религия.

Факт е и това, че местното българско население, въпреки помюсюлманчванията, утвърждава традицията да се прави курбан на върха. След установяване на новата гръцко-българска граница и преселването на голяма група хебилевци в с. Юруклер (дн. с. Горни Юруци) през първото двадесетилетие на ХХ в., курбанът продължава да се прави, като той е и възможност да се съберат разделените вече от границата близки и роднини. Интересно е, че не се допускало при тия срещи населението от двете страни на границата да се събере на едно място, а двете групи се разполагали в непосредствена близост, от двете страни на граничната бразда, пазени зорко от гръцки и от български граничари. Общуването се извършвало през граничната бразда. В началото на 40-те години на ХХ в., когато България си възвръща административното управление на Западна Тракия, общото провеждане на курбана се възстановява. Хебилевци и горниюрученци свободно общуват. Вдигат се сватби на младоженци от двете села. В тоя период названието на върха Коджаеле е широко разпространено, наред с преданията за четирсетте девойки, убити от турците или за четирсетте момчета християнчета, изпратени да бъдат обучавани за мюсюлмански духовници. Но в употреба е вече и друго негово название - турското Газилер, т.е. победители. С утвърждаването на това название се увековечава паметта за турските победи, свързани със завладяването на края, а също с налагането на исляма там. Все пак и то е свързано в предание с помюсюлманчването на местното българско християнско население. Показателни са данните в книгата на Борис Дерибеев „Ахрида”, според които: „В село Черничево били помохамеданчени само две от махалите. Според преданието помохамеданчването станало на широка поляна в местността Харач еледи. Тези, които не приемали исляма, били отвеждани на връх Газилер (по друго предание на връх Коджаели) и там ги колели и заравяли. Всяка година в деня на клането, четвъртък преди Петдесетница, местните българи-мохамедани се събирали на лобното място, палели свещи и колели курбан. Един от тях обяснил този случай така: „Едно време нас насила ни направили мюсюлмани. Тия, които приели мюсюлманството, ги оставяли живи на тая поляна, а тия, които не се съгласили, ги клали като ярета на тоя камък” (Дерибеев 1986: 254). Така се изяснява и въпросът за правения курбан на върха, както и за повода за провеждането му. Важна е и датировката, която е свързана, макар и косвено, с християнския календар, тъй като е запазен споменът за християнския празник Петдесетница, отбелязван 50 дена след Възкресение Христово.

По данни на краеведа и запален изследвач на историята на с. Черничево, Крумовградско Георги Станков, имало гробове на връх Коджаеле, които били зидани, като тези в средновековното „Дунско гробе” (по старото име на с. Черничево – Дунята), разположено в околностите на селото. Може да се предположи, че в случая става въпрос за  по-стар период от историята на краището.  Негови познати възрастни черничевци му разказали как веднъж, когато правили чеверме в района на върха, към тях се приближил нашенец от близките българоезични села в гръцка територия и в завързалия се разговор им разказал, че на върха имало погребани 40 моми „от вашите”, които някакви войници навремето завлекли, връщайки се от война. Въпреки, че в случая е включен нов елемент, местни български девойки, чиято чест е поругана от войници, вероятно друговерци, отново попадаме на вариант на преданието за 40-те девойки мъченици за вярата.

Според други запазени предания помюсюлманчването в с. Хебилево е станало през 50-те и 60-те години на XVIII в. (около 1750-1760 г.). Брат на дядото по бащина линия на горниюрученския краевед Юри Росенов, живял в съседното с. Ажурен (побългарен вариант на турското название Хаджи Верен, а днешното му гръцко име е Ано Вирсини), Гюмюрджинско, разказвал някога за времето "ага сме биле кауре и сме зяли мюслюманлъкат".

Днес в гръцката част на района, сред населението от околните българоезични мюсюлмански села се е утвърдило преданието, с което се увековечават победителите   (тур. газилер < от gazi араб.-мюс. ’борец за вяра; победител’ – ТБР 1962), установили османската власт и мюсюлманската религия в края. Самият връх се назовава Газилер. Това утвърждаване е свързано и с липсата на българско християнско население там, след унищожението му през 1913 г. (преди в близост са били разположени големите български християнски села Сачанли и Манастир), а и със засилената турцизация на местното българоезично население, което изповядва мюсюлманска религия, провеждана планомерно, главно по религиозна линия, от Турция. Знае се за Пейгамбер (peygamber пер. ’пророк’) Али и кърк, т.е. 40 негови последователи от рода му. Споменава се и за кърк курбан – 40 курбана. Видно е, че и в това предание с легендарен оттенък, свързано с пейгамбер Али, основоположник на алевитството, тъй като в края има българи алевити, изповядващи мюсюлманска религия, отново присъства числото 40. Интересно е, че преданието за мюсюлманските завоеватели победители се е разпространило и сред населението на с. Горни Юруци, Крумовградско, като преданията за насилственото помюсюлманчване на изконното българско християнско население се забравят.

Незнайно кога след налагането на исляма сред местното население  и след настаняването на мюсюлмански проповедници в района е започнало разпространението на преданието за турците победители, в противовес на местното предание за саможертвата на 40 девойки християнки, мъченици за вярата. Знайно е, че в района отсядат и мюсюлмани алевити. Център на разпространението на алевизма е било селището Камберлер, разположено източно от с. Хебилево и североизточно от с. Мехрикос – две големи българоезични мюсюлмански села. В края на ХIХ в. с. Канберлер Юкари е отбелязано като нахийски център към Софулийска каза, отдалечен на 8 ч. път от казалийския център и населен с м.т. (мохамедани турци) (Карайовов 1903: 185).  Както бе споменато, самото с. Юрюклер е било населено  с турци алевити. Административно се е числяло към Ортакьойска каза на Одринския санджак, която е обхващала, по данни от края на ХIX в., 74 села. Отбелязано е с имена Юрюклер-Бааля (горен), отдалечено на 7 ч. път от казалийския център, и Юрюклер-Зиръ (долен) – на 6 ½ ч. път. Към същата каза е включено и с. Дутлу-кьой (дн. с. Черничево, Крумовградско) със 120 семейства православни българи екзархисти и с отдалеченост 9 ½ ч. югозападно от казалийския център (Карайовов 1903: 170).

След настъпването на демократичните промени у нас и с премахването на граничните заграждения по границата с република Гърция, достъпът до района на връх Коджаеле от двете страни на границата е свободен. Това в по-голяма степен важи за гръцката страна. Там през 90-те години на миналия век бяха разположени на метри от граничната бразда гръцки ветрогенератори. Достъпът до тях се осъществява по добре поддържан път с макадамова настилка. И да е имало някакви останки от по-старо време като надгробия и др., при строителните дейности, свързани с инсталирането на внушителните по размер ветрогенератори, навярно те са били унищожени.

В периода от края на миналия и първото десетилетие на новия век фанатизирани мюсюлмани са строшили паметната плоча, поставена от българската страна на формалната днес държавна граница на върха, а скоро след това е била поставена и примитивна плоча от недобре обработен плочест камък с текст на арабски и на турски език. Важно е да се отбележи, че личащите днес няколко гроба с ориентация север - юг, за които се знае, че са на хебилевци, неизвестно кога и как намерили кончината си там, както мястото на българската паметна плоча, а и на новопоставената плоча с арабско- турски надпис, са все от българската страна на границата. Но при липсата на охрана, всеки свободно може да ги посети и да остави „следи” от това свое посещение, както в случая е натрошена българската паметна плоча с кирилски надпис и в близост е поставена друга, с арабско-турски надпис.

Интересно е да се отбележи, че след натрошаването на българската паметна плоча парчетата са били събрани и съхранени от служител на Горското стопанство в гр. Крумовград, но след внезапната му смърт, както често се случва у нас, следите на останките се губят. Можем да сме благодарни на местния дългогодишен служител в поделението на гранични войски Слави Боянов Тенев от с. Горни Юруци, който е запазил една фотография, свързана с поставянето на паметната плоча в началото на 80-те години на ХХ в. Самата паметна плоча е мраморна, с правоъгълна форма, като кирилският текст е разположен на 10 реда. Буквените знаци са вкопани и покрити с черна боя. Разчетеният текст гласи: 40 ДЕВОЙКИ / ДАЛИ / ЖИВОТА СИ / ЗА ДА / ОЦЕЛЕЕ / РОДА / БЪЛГАРСКИ / В КРАЯ НА / XVII ВЕК.

На фотографията, зад току-що поставената паметна плоча са клекнали трима войници граничари, чиито имена не се знаят. Зад тях са подредени от ляво надясно: 1. Слави Боянов Тенев, тогавашен служител в поделението на местната българска гранична застава в района на с. Горни Юруци, Крумовградско; 2. Каню Тюскелиев от с. Чукурите, Крумовградско, бежанец от унищоженото през 1913 г. с. Сачанли, Гюмюрджинско и председател на Тракийското дружество в селото; 4. майор Христо Панайотов - командир на граничната застава "Йордан Георгиев" в с. Горни Юруци, Крумовградско; 6.  Стоян Карагьозов от Крумовград.

Надписът на примитивната плоча от обикновен, не добре обработен камък, оформена като мюсюлманско надгробие, е разположен на 7 реда. Текстът на най-горния ред е с арабска графика, а на следващите – с турска латиница, на турски език. Той гласи¹:

Р. 1: Аллах бакидир – Аллах е вечен

Р. 2: Единствен [той], Само [той] или Единствено [той]

Р. 3, 4, 5: Гроб на достойните (славните) победители (борци за правата вяра)

Р. 6: Se    Не умира или безсмъртен

Р. 7: 1364

С редакцията на преводача надписът добива следния вид:

Единствено Аллах е вечен.

Гроб на безсмъртните славни победители за правата вяра или

Гроб на славните победители за правата вяра. Не умират (безсмъртни са).

Изписаната най-отдолу година 1364 е по мюсюлманското летоброене. Тя съответства на две години, между 1946 и 1948 година. Не може да се определи с точност коя е годината, тъй като не е отбелязан месец, а и няма данни дали е „хиджри” или „руми” година. Не става ясно и каква е връзката на отбелязаната година с обезсмъртяване „подвига на славните победители за правата вяра”. Мнението на преводачката проф. Стоянка Кендерова е, че лицето, написало текста, е смесвало малки с големи букви. Освен това, за да се преведе „Гроб на достойните победители”, подредбата на думите би следвало да е друга, т.е. словоредът не е турски, което означава, че писачът не е от турски произход или не владеее добре турски език.

От всичко написано дотук е видно, че в случая става въпрос за две основни предания, свързани с християнското минало на краището. Според първото предание на върха са убити 40 девойки „кърк къзлар”, отказали да се помюсюлманчат. Негов вариант дава сведения за 40 местни момчета християни, изпратени да бъдат обучавани за мюсюлмански проповедници. Според другото предание на върха се чества паметта на 40 мюсюлмански воини, наложили исляма в района. Но и в двата случая става въпрос за налагането на исляма над местното българско християнско население. Факт е, че днес турското название на върха Газилер се е наложило сред българоезичното мюсюлманско население в гръцка територия. Прекъсната е традицията за правене на курбан на върха. Не е подновено и правенето на общ курбан от еднородното население от двете страни на границата. Такъв  се прави в околностите на с. Хебилево, Гюмюрджинско, но в него не вземат участие жителите на съседните села в българска територия. Все пак горниюрученци посещават големия местен събор в местността Мечкин камень (грц. Хилия), над с. Рушенлар, Димотишко, където се срещат със своите роднини от селото майка - Хебилево. Но на тоя събор, провеждан с активното участие на турската държава, какъвто е случаят и с другия голям мюсюлмански събор  в местността Алан тепе, в Гюмюрджинско, се работи открито за турцизацията на оцелялото до днес местно българоезично население, изповядващо мюсюлманска религия. За съжаление българската държава не прави нищо за проучване и  популяризиране на материалната и духовна култура на това население, която е част от културно-историческото ни наследство, за да не се забравя историята ни. Данните за насилственото помюсюлманчване на местното изконно българско население са факт. Нужно е да се противостои на подмяната на историческата истина.

Унищожаването на българската паметна плоча на вр. Коджаеле и поставянето в близост до мястото и на нова плоча с чуждоезиков текст, възвеличаващ „подвига” на османските завоеватели, поражда още куп въпроси. Редно е да се запитаме кой има право да унищожава български паметници на българска територия и носи ли за това съдебна отговорност?  Трябва да се отговори и на въпроса кой има право да поставя надгробни паметници с чуждоезикови надписи на българска територия, възвеличаващи чужди завоеватели на български земи и не е ли подсъдно това? Несъмнено трябва да се запитаме има ли институции в България, които се занимават с опазване на българското културно-историческо наследство и какъв контрол осъществяват те за опазването на това наследство в отдалечените краища на страната ни?  Нужно е тия институции, ако съществуват, да вземат отношение и да дадат отговор.  Редно е да се възстанови паметната плоча с български надпис в района на връх Коджаеле, за да покажем, че като българи помним своята история.

     

Б Е Л Е Ж К И :

¹ Преводът на текста бе направен от проф. Стоянка Кендерова. Освен това тя направи ценни коментари относно съдържанието на надписа.

                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                            Л И Т Е Р А Т У Р А :

Дерибеев 1986: Дерибеев, Б. Ахрида. Пловдив.

Карайовов 1903: Карайовов, Т. Материали за изучаване Одринския виляет. – Сборниз за народни умотворения и книжнина, кн. 19.

ППБЕС 1992: Полный православный богословскiй енциклопедическiй словарь. Репринтное издание. Москва.

Росенов 2014: Росенов, Ю, Г. Митринов. Село Горни Юруци, Крумовградско – минало и настояще. – Родопи, № 3-4, с. 36-40.

ТБР 1962: Турско-български речник. С.

Pravoslavieto.com: Житие на свети четиридесет мъченици, пострадали в Севастия. - Pravoslavieto.com.

И З О Б Р А Ж Е Н И Я :

Фотография, направена при поставянето на паметната плоча от българската страна на границата през 80-те години на ХХ век

Паметната плоча, поставена от българската страна на границата през 80-те години на ХХ век.

Мястото, където е била поставена българската паметна плоча с кирилски надпис.

Новопоставената паметна плоча с надпис на арабски и турски.

Гробовете на погребаните на върха, от българска страна на границата, хебилевци.

Разровен гроб на връх Коджаеле с ориентация запад – изток.

Село Горни Юруци, Крумовградско – минало и настояще

СЕЛО ГОРНИ ЮРУЦИ, КРУМОВГРАДСКО – МИНАЛО И НАСТОЯЩЕ

автори:

Юри Росенов

Георги Митринов

  

Горни  Юруци е най–югоизточно разположеното село в община Крумовград. Отстои на 50 км от общинския център и е почти на самата граница с Гърция. Къщите му са накацали на склон, в подножието на граничния връх Коджаеле, 1268 м надморска височина, който е първенецът в тоя дял на Източните Родопи. По данни от 70-те години на ХХ в., селото е било съставно и е включвало „с. Долно Юруци с 4-5 къщи и с. Горно Юруци с махали: Горна, Долна и Бурмовска” (Примовски 1973: 252). Край него минава р. Юрюклерска, която се влива по-надолу в Бяла река. А Бяла река се втича в Луда река, която пресича Димотишко по пътя си на изток, към р. Марица. Селото е типично балканско. В ниската част на планината вирее предимно дъб, а в по-високата - бук. Срещат се също габер, леска и осен. Преди Балканската война (1912-1913 г.) предишните му жители турци обработвали бука и го продавали в Одрин и околията (Примовски 1973: 252). Почвата е сравнително плодородна, отглежда се основно тютюн, а от посевните култури за собствени нужди вирее почти всичко. Животновъдството е слабо развито, за разлика от преди, когато овцевъдството и козарството заемали важно място в трудовата дейност на местното население. Според Ан. Примовски, предишните турски жители на селото сеели по малко ръж, овес, пшеница, царевица. Било развито и лозарството. На етнографа му направило впечатление, при обиколката му в края, че къщите в това село, които са с дворове, били доста отдалечени една от друга. Интересни са бележките му, че „в по-стари времена населението се занимавало през зимата и със сарачество” (Примовски 1973: 252).

  Името на селото идва от юруците, мюсюлмани скотовъдци, водещи номадски начин на живот, които някога обитавали района и пасли многобройните си стада по тия места. Има много развалини от някогашните им колиби в землището на селото. Жителите на с. Горни Юруци са българи мохамедани, преселени от голямото българско с. Хебилево (грц. Хлой), разположено по южните склонове на връх Коджаеле, днес в гръцка територия.  Сега в селото живеят около 50 семейства. Жените се занимават с тютюнопроизводство, а мъжете с дърводобив. Въпреки общата модерна българска болест – застаряване на населението, все още в Горни Юруци живеят немалко млади хора, за разлика от околните села, като Стражец и Ботурче, които се обитават от по 5-6 семейства. А други съседни села, като Бежанци, Жълти чал и Пъново, вече са напълно обезлюдени.

  Данните за селото, открити в стари османотурски документи, са оскъдни. Но е важно да се отбележи, че в османотурски документ за събиране на данък джизие, с който били облагани немюсюлманските жители в Османската империя, с. Юрюкян, спадащо към Чирменската нахия и каза, е отбелязано в данъчен регистър за 1626-1627 г. с 15 немюсюлмански домакинства (Грозданова 1989: 466). Селищното име Юрюкян се свързва от авторката на цитираното изследване с новите селищни имена Горни Юруци и Долни Юруци, Крумовградско. Тия данни по безспорен начин показват, че старото местно население не е било мюсюлманско, но впоследствие то или е било унищожено, или е помюсюлманчено. А отседналите в района юруци дали името Юруклер на селото. В по-ново време образуваните две села са именувани Горни Юруци и Долни Юруци с министерско постановление от 14.08.1934 г. (Мичев 1989). В случая, и при тия променени селищни имена през 1934 г. е налице непрецизност, защото название Долни Юруци може да се тълкува и в преносен смисъл като ’лоши, проклети юруци’! От данните в речниковите статии за двете села се открива, че към 04.12.1985 г. с. Горни Юруци е имало 163 жители, а с. Долни Юруци – 26.

  Както бе споменато по-горе, жителите на двете села са преселници от голямото българско мохамеданско с. Хебилево. Данни за това село в стари османски данъчни регистри все още няма открити и публикувани. То се споменава в една статистика, извлечена от данъчните регистри на Османската империя за 1873 г. Според нея с. Ебул кьой, заедно с околните села Мерикос, Мусаджик, Хаджи Юрен и др., спада към Димотишката каза и включва 203 домакинства с 590 жители мюсюлмани (Статистика 1995: 61). За съжаление, в тая статистика населението, изповядващо мюсюлманска религия, е посочено в отделна графа Мюсюлмани. В статистиката на Л. Милетич, по данни от началото на ХХ в., с. Хибильево е посочено към Софлийска каза, с численост 180 семейства, помаци (Милетич 1918: 299). По данни от статистиката на Одринския вилает от края на XIX в., с. Хебилево е посочено под № 79 също в Софулийска каза, с численост 120 мт и отдалеченост на 5 ч. път от казалийския център (Карайовов 1903:  185). В случая авторът е объркал народностната принадлежност на хебилевци, като ги е посочил за мохамедани турци.

А кога и как е станало преселването? Знае се, че до 1912-1913 г. с. Юруклер е било турско. Предполага се, че населяващите го мюсюлмани са били алевити. В подкрепа на това днешните местни жители сочат тюрбето,  което се намира точно над с. Горни Юруци. По време на двете балкански войни (1912-1913 г.) местното турскоезично население избягва в Турция. Данни за селото се откриват в статистиката на Т. Карайовов, като към Ортакьойска каза са отбелязани селата: № 89 Юрюклеръ-Бааля (горенъ), 7 ч.; № 90 Юрюклеръ-Зиръ (доленъ) 6½ ч., без да се посочват сведения за народностна и религиозна принадлежност на местното население (Карайовов 1903: 170). Селото вероятно е било безлюдно няколко години. Първите преселвания на хебилевци стават през 1915 г. Писмени документи за това липсват, но за времето на заселването се съди по спомените на днешните възрастни горниюрученци: ''Майка га са душли е била на две гудинки, пък е дванайсти набур”; „Байку е бил на петь гудинки, пък  той е руден прес хиляда деветстотин и десета гудина” (по данни на Юри Росенов¹). Според Ан. Примовски селото е заселено чак през 1920 г. (Примовски 1973: 252). Първо са се заселили 4-5 семейства от с. Хебилево, Гюмюрджинско. След като поживяли, поработили, видяли че местата са плодородни и като се връщали в Хебилево, се хвалели: "Яце е убаво, ялате да видите какво е берекетликь". Така ги последвали и други семейства, та общият им брой стигнал до 50. Село Хебилево е разположено на стръмен южен планински склон, в падина, както му викат местните "кайряково място", което е без достатъчно обработваема площ за прехрана на населението. Хебилевци се принуждавали да усвояват и обработват стръмни места край селото, като ги терасирали, за да си посеят кумпире (картофи), бюргюдже (фасул), рапка (царевица) и др. А в Юрюклер „яла да видиш какво билу хубаву мястуну!”

  Друга причина за разселването на хебилевци е, че селото се разраснало много и нямало вече място за строене на нови къщи. Поради тия две причини хората търсели нови места за заселване. Така близо 50 семейства се преселват в района на обезлюденото с. Юрюклер (дн. с. Горни Юруци и Долни Юруци, Крумовградско). Според Ан. Примовски преселниците в обезлюденото с. Юруклер били от селата Хебилево и Мехрикос, Гюмюрджинско, като те били привлечени от пасищата и от свободните ниви (Примовски 1973: 252). Но горниюрученци не пазят спомен за преселници от голямото българско мохамеданско с. Мехрикос, Гюмюрджинско, съседно на с. Хебилево.

   По данни на краеведа Юри Росенов, първите заселници от с. Хебилево са от родовете: Паничкови (Режеп), Дангалакови (Шабан), Семержи Исен, Чакърни, Кейови,  Ожови (Амед), Чолакови (Осман), Чаушови (Мемед), Бурмови, Пяндови, Бичови, Кожаасанови. В скоби са дадени имената на старейшините на родовете, а изписването на антропонимите е според изговора им в местния говор.

   Данни за с. Горни Юруци се откриват на страниците на сп. Родопа от 1934 г., във връзка с преименуването на селищата в България. Целта е била да се заменят чуждоезичните имена с български. Там е отбелязано, че спадащите към Ортакьойска околия села Г. Юрюклер и Д. Юрюклер се преименуват съответно на Г. Юруци и Д. Юруци (Родопа 1934: 9).

   Интересно е сродяването на горниюрученци с жители на средищното с. Аврен, Крумовградско. През 1933-1934 г. момчета от с. Аврен се главили (пазарили) за овчарчета по околните села в Ивайловградско: Железино, Долно Луково и др. Тъй като с. Горни Юруци било скоро презаселено и ергените били малко, тия авренски овчарчета идвали на попрелки (седянки) в селото. Така авренчаните Али Алибашов и Мехмед Кюпекчиевски „загальват” моми юруклерки и се задомяват в селото. По-късно тук си намират жени и други авренчани: Мехмед Узунов и Мехмед Ташиков. Така слагат основата на нови родове: Алибашови, Кюпекчиеви, Узунови, Ташикови (Ташик от занаята, който упражнявал родоначалникът - превивал (скопявал) кочовете в селото).

  През 60–те години на ХХ в., когато християнското население от края се преселва масово към градовете, някои горниюрученски семейства се преселват в съседни села като:  Бежанци, Пъново, Ботурче, Гугутка, Долни Юруци. Но миграцията и тях увлича. Както бе споменато по-горе, днес  вече селата Бежанци и Пъново са напълно обезлюдени.

  През 1938 г. и до с. Горни Юруци достига пропагандата за хубавия живот в Турция, за "бизим ватан". Активен пропагандатор на идеята за изселването на българите мохамедани в Турция бил някой си Гую от свиленградските села. Според горниюрученци „бая алтане ще да е зберал тоя Гую” от това свое занимание. За Турция тръгват семействата Бурмови, Бичови, Пяндови, като вземат със себе си най-необходимото за из път. Всичко друго (добитък, жито, по-едър инвентар) оставят. Някои от заминаващите разхвърляли я някоя харкома, я орало, я коса за косене, на различни места, да не попаднат в едни и същи ръце. По данни на Юсуф Чакърни, на 85 г., в тяхната „баруга (кладенец) нашли Пяндовите аркуми (менци)”. Според мълвата същият Пяндо „напальнил алтанете в тенекията с катранят, варзал я на упашката на арабата (стърчащата отзад ритловица)  и тай ги е прикарал в Турция”. А за тоя Гую разправят, че „не видял хаират на париците дето ги збирал”. След като прекарал преселниците в Турция, бил проследен от български граничари, та се наложило да се крие три денонощия в студените води на р. Марица, от което „гу фатила дели-понтата (пневмонията)” и скоро след това умрял.

  В с. Чукурите известно време са живели род Чаушови от с. Горни Юруци. Там е имало заселени и няколко семейства бежанци от Съчанли, Гюмюрджинско. Сред тях била и Кьорава Злата, която доживяла до дълбока старост. Нейната история е покъртителна. По време на бягството на българското християнско население от башибозушките изстъпления в Западна Тракия през 1913 г. тя била на 6-7 годинки. Един куршум я прострелва в дясното око и тя баялдисва (припада). Майка й и другите я помислили за умряла и я оставили. Когато Злата се свестила, по плача я открили други бежанци, които идвали отзад, и я взели, а после я предали на майка й. Местният краевед Юри Росенов споделя: „Помня това нейно око, то вечно плачеше”. Когато няколко къщи се опразнили от заминалите в Турция горниюрученци, Чаушови се върнали и се установили в една от тях.

  А изселванията от селото майка Хебилево продължили и в по-ново време. През 60-те и 70-те години на ХХ в., след изселването на турското алевитско население от колибаците на с. Рушенлар (грц. Руса), Димотишко в Турция, друга голяма група хебилевци се  преселили в селата Рушенлар (грц. Руса), Голям Дервент (грц. Мега Дерио), Демирлер (грц. Сидиро) и в околните махали (Митринов 2012: 21-36). Има спомен, че хебилевци се преселват и в голямото българско мохамеданско с. Ажурен или Хаджи Верен (грц. Ано Вирсини), Гюмюрджинско, а в по-късни години и в самия гр. Гюмюрджина.

  От кога съществува с. Хебилево, не се знае. За съжаление все още няма открити османотурски документи, в които да се споменават старите български села в Гюмюрджинско и особено тия в планинските части на края.

   Според запазените устни предания, помохамеданчването в с. Хебилево е станало през 50-те и 60-те години на XVIII в. (около 1750-1760 г.). Брат на дядото по бащина линия на краеведа Юри Росенов, живял в с. Ажурен (Хаджи Верен), Гюмюрджинско, разказвал за времето "ага сме биле кауре и сме зяли мюслюманлъкат". В местностите Попски ливади и Попска чука, намиращи се от българската страна на границата, все още личат останките от дебелите зидове на манастир. Та по това време манастирът бил изгорен, а калугерите избити и 40 млади момчета били изпратени в Истанбул, да се учат за имами. А има спомен и за 40 изклани девойки (кърк къзлар), които отказали да се потурчат, точно на връх Коджаеле. Сега там има поставена паметна плоча. По тоя повод преди, всяка година на това място се правел курбан. До 1942 г. на събитието се събирали от двете страни на границата разделените хебилевци, като го използвали за своеобразна роднинска среща. В днешно време традицията за съвместно правения курбан е изоставена, но курбан  се прави в околностите на с. Хебилево. Все пак горниюрученци посещават големия местен събор в местността Мечкин камень (грц. Хилия), над с. Рушенлар, Димотишко, където се срещат със своите роднини от селото майка.

  Някои по-фанатично настроени поддръжници на ислямската религия отричат свързването на традиционния курбан с преданието за "кърк къзлар" и казват, че той се прави в чест на четиридесетте момчета, изпратени в Истанбул да се учат за имами. По майчина линия на краеведа Юри Росенов пък, от векове фамилната памет е свързана с фамилно име Паничкови, което е от български произход. В местната топонимия също се откриват български следи: Маркова папрат, Менчов бурум и др.

  След като се установяват в изоставените турски къщи, хебилевци вдъхват нов живот на селото. Започват да обработват нивите, развиват овцевъдството. Всяко семейство е имало от 50 до 100 брава овце. Изградени били летни кошари (егреци), назовавани в местния говор колиби, като: Делимоллова кулиба, Ромунджиева кулиба, Чаушова кулиба и др. На малката река Юрюклерска е имало до 13 воденици: Кюшчиева, Дапкова, Селската одянца, която до скоро е  работела, и др. Това е показателно за селскостопанската дейност на горниюрюченци. Имало е и тепавици (тупайце). Несъмнено традицията е пренесена от с. Хебилево, Гюмюрджинско. И днес на малката планинска рекичка, течаща покрай селото има две воденици, които още са действащи.

  Село Горни Юруци е свързано със съдбата на българското християнско население от Беломорието. През района на връх Коджаеле е минавал пътят на тракийските бежанци, през есента на  1913 г., по време на погромите, извършвани над тях от страна на фанатизирани мюсюлмански и гръцки шайки. Както пише Л. Милетич в книгата си „Разорението на тракийските българи през 1913 година” (С., 1918), оцелялото българско християнско население след битката при Фере поело към българската граница под водачеството и охраната на малобройните чети на войводите Маджаров и Славов. Многобройната колона страдалци спира да нощува на връх Коджаяйла (дн. Коджаеле). И макар че било краят на м. септември, през нощта валял дъжд, примесен със сняг, та много невръстни деца, а също старци измрели там. На следващата сутрин войводите повели населението през с. Юруклер, от където взели един ходжа да им показва пътя. Но той умишлено или не, ги обърква. Въпреки това колоната, макар и след доста обикаляне, стига до р. Арда при с. Ятаджик (дн. гр. Маджарово), където, обаче, башибозушки формирования устройват засада, а след това безмилостно избиват пръсналото се из горите мирно българско християнско население (Милетич 2013: 274). Може би ролята на юруклерския ходжа в избиването на бягащото мирно българско християнско население е била важна причина турците от с. Юруклер да се изселят в Турция, страхувайки се от отмъщение.

   През 40-те години на ХХ в., когато Западна Тракия е в пределите на България, много от преселилите се отново по родните места тракийски българи, главно от с. Съчанли, Гюмюрджинско, са принудени пак да ги напуснат. Те се заселват в околните села, разположени в близост до границата, в българска територия: Пъново, Бежанци, Ботурче, Чукурите, Долни Юруци. Днес, повечето от тия села са вече обезлюдени.

  Настоящите бележки за миналото на с. Горни Юруци, Крумовградско целят да поставят началото на по-системно изучаване и популяризиране на историята на селото, а и на историята и настоящето на околните български села, които въпреки всички исторически превратности продължават своето съществуване и днес. За съжаление, историята и настоящето на тоя български край не са достатъчно популяризирани.  А местното българско население пази езика си, обичаите си, пази своята родова история.  Надяваме се чрез популяризиране на миналото и настоящето му, чрез популяризиране на прекрасните природни дадености на тоя български край, да заострим вниманието на българската общественост към него. Така всеки ще може да се убеди в гостоприемството на горноюрученци, да се наслади на уникалната духовна и материална култура, която те са наследили и опазили до днес. Не на последно място, всеки посетил селото и края ще може да се докосне до девствената местна природа, която има своите изненади и предизвикателства.

            Б Е Л Е Ж К И

            ¹ Данните за миналото на с. Горни Юруци, както и за материалната и духовна култура на местното население са събрани от местния краевед Юри Росенов.

            Л И Т Е Р А Т У Р А

            Грозданова 1989: Грозданова, Ел. Българската народност през XVII век. Демографско изследване. С.

            Карайовов 1903: Карайовов, Т. Одринският вилает. СбНУ, кн. 19.

            Милетич 2013: Милетич, Л. Разорението на тракийските българи през 1913 година. С.

            Митринов 2012: Митринов, Г. Южнородопските говори в Димотишко. – Български език, 2012, № 3.

            Мичев 1989: Мичев, Н, П. Коледаров. Речник на селищата и на селищните имена в България 1878-1987. С.

            Примовски 1973: Примовски, Ан. Бит и култура на родопските българи. С.

            Родопа 1934: Новите имена на селищата в Родопа. – Родопа, № 9, с. 2.

            Статистика 1995: Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г. С.

Две молби от източнородопски села за приобщаване към българската екзархия, датирани от 90-те години на хх век

Борбата за църковна независимост е един важен етап от възрожденската история на българския народ. В нея активно се включва българското християнско население от всички краища на българската етническа територия. И докато тая борба за част от българите приключва с възникването на новата българска държава, след Руско-Турската освободителна война от 1877-1878 г., то за българското население, останало  в територията на Османската империя, тя продължава до навечерието на Балканската война от 1912 г. Неслучайно борбата тук е по-продължителна, защото и позициите на гръцката патриаршия в Одринско, Западна Тракия и Македония са много силни. Това особено важи за районите, където съжителства гръкоезично и българоезично християнско население, каквато е ситуацията в Ортакьойска каза (дн. Ивайловградско). За съжаление запазените документи, свързани с тая борба, са оскъдни, но представляват интерес, дори по тая причина.

  Сред оцелелите архивни материали на Българската Екзархия, запазени в ЦДИА, гр. София, се пазят  молбите на населението на българските села Гьокче бунар (дн. Сив кладенец) и Горно Суванли (дн. Горно Луково), Ортакьойско (дн. Ивайловградско). И двете са датирани от 1896 г. По това време казалийският център, градецът Ортакьой е изцяло гръцки. Според статистика от 1873 г., той е с 510 гръцки домакинства. Гръцки са селата: Лиджа (дн. Лъджа) – със 180 домакинства, Акалан (дн. Белополяне) – 160, Плевун (дн. Пелевун) – 105, Зурназан (дн. Свирачи) – 66 домакинства и др. (Статистика 1873).  Според статистиката на Л. Милетич, по данни от началото на ХХ в. гр. Ортакьой е с 900 гръцки семейства. Гръкоезично население живее в селата Акалан (дн. Белополяне) – 200 сем., Лъджа – 280 сем., Чекердекли (дн. Костилково) – 180 сем., Гайдохор (дн. Славеево) – 54 семейства, смесени с турци, Зорназан (дн. Свирачи) – 56, Плевун (дн. Пелевун) – 16 и др. Патриаршисти е имало в селата: Долно Суванли (дн. Долно Луково), Драбишна, Балджилар (дн. Медово), Евренкьой, Мюслим дере и др. (Милетич 1918: 299).

  Двете български села са отбелязани в статистиката от 1873 г., като за с. Гьокче бунар са посочени 180 домакинства и 874 жители. Интересно е, че се дават названия Големо Соганли – с 98 домакинства и 464 жители, и Мало Соганли със 105 домакинства и 505 жители (Статистика 1873: 57). Може да се предположи, че Големо Соганли е Горно Суванли, тъй като е с по-малобройно население.

  Данните от проучването на Т. Карайовов сочат, че в края на ХІХ в. с. Гьокче бунар има население от 208 православни български екзархистки семейства, а с. Суванлък Баалъ или Горно Суванли – 78 семейства. Село Долно Луково с турско име Суванлък Зиръ е със 118 православни българи патриаршисти (Карайовов 1903). В статистиката на Л. Милетич с. Гьокче бунар е със 190 домакинства и 921 жители, а с. Горно Суванли  - с 51 домакинства и 231 жители (Милетич 1918: 299).

   Трябва да се отбележи, че 90-те години на ХХ век са период, в който българското население от Източна Тракия и Беломорието активно се включва в борбата за приобщаване към Българската Екзархия. Неслучайно в архивния фонд на Българската Екзархия са запазени немалко документи от тогава, представляващи основно молби на населението на български християнски села за преминаване под ведомството й.

   Молбата на жителите от с. Горно Суванли, Ортакьойско (дн. Горно Луково, Ивайловградско) е с датировка от 14. 07. 1896 г. (ЦДИА, Ф№ 246К, оп. 1, а.е. 128, л. 41). Още в началото й се споменава че тя се изпраща от името на селските първенци, на старейшините и на кмета на селото. В нея се изтъква горещото желание на жителите на селото да бъдат причислени към селата, „които принадлежат към Бълг. православна черква”. Във втората част на молбата упълномощените първенци молят да бъде изпратен в селото един учител, „който да знае и черковния ред”. И понеже селото, състоящо се от 40 къщи, било бедно, по техните думи, те молят да им се отпусне помощ за заплата на учителя, върху петнайсетте турски лири, които могат да дадат, пояснявайки „...и то не че сме въ състояние, нъ отъ горящо жалание да бъдемъ причислени къмъ народната ни черква и да слушаме Божеств. Служба и дяцата ни да се учатъ на матерния ни езикъ”.

  Кметът и помощник-кметът са поставили печати, които са с текст на османо-турски и най-вероятно са селските печати.  Изписано е и името на кмета, с гръцка графика, по български образец, с бащино име, окончаващо на -оф (πεταρ μίτρоυφ). Употребата на гръцко писмо е принудила писача да изпише гръцка графема α, поради липсата на буквен знак за вокал ъ, който липсва във фонетичната и съответно в графичната система на гръцкия език. Отбелязани са и имената на двама селски старейшини, както и на двама първенци. Имената на старейшините са изписани с гръцко писмо, по небългарски образец: χρηστоυ αθανασιу; δημоυ μανόλ. Интерес представлява употребата на кирилски буквен знак у в края на бащиното име Атанасиу, като е налице смесване на двете графични системи. От имената на първенците, първото е изписано с гръцка графика, по български образец, с окончание   –уф на бащиното име: πετρо νικόλоυφ, а второто – на кирилица: Ангелъ кам..., като бащиното име не се чете. Списък с имената на подписалите се жители липсва, тъй като молбата е изпратена от името на първенците на селото. Като цяло българските имена са изписани с гръцка графика, но само две са по гръцки образец – ЛИ πετρо Петро и бащино име αθανασιу Атанасиу. Все пак употребата на гръцка графика не означава наличие на гъркофилски настроения у подписалите документа. И в други молби на села от Македония и Тракия първенците и кметовете изписват имената си с гръцка графика, а някои и по гръцки и турски образец. Вероятно така те засвидетелстват лоялност към официалните османски власти, които поддържат открито гръцката патриаршия по места и действат в ущърб на българското население.

  При изписване на имената е отбелязана една характерна особеност на местните рупски, а и на източните български говори като цяло: редукция о > у: δημоυ μανόλ, πετρо νικόλоυφ, πεταρ μίτρоυφ.

 Засвидетелствано е ЛИ Диму с широко разпространение в българските земи, което се открива в писмени източници от ХV в. Интерес представлява и бащино име Митруф < от ЛИ Митро, съкратено от Димитър, засвидетелствано в писмени източници от ХVІ в. (Заимов 1988).

  Молбата на жителите на с. Гьокче бунар, Ортакьойско (дн. с. Сив кладенец, Ивайловградско) е датирана от 25. 08. 1896 г. (ЦДИА, Ф№ 246К, оп. 1, а.е. 128, л. 57). В нея се упоменава, че селото се състои от 130 къщи, населени с българи, които „до днесь водими отъ сляпота бяхме подчинени на Гръцката Патриаршия, а днесь всичкото население желае и тича в обятията на родната ни Св. Екзархия...”. Моли се и за ходатайство от страна на Българската екзархия пред властите, да се забрани на димотишкия гръцки владика да посещава вече селото: „Покорно молимъ Ваше В. Пряподобие да благоволите и ходатайствувате на надляжното място, като се заповяда на гръцкия Димотишкия владика да не посещава вече селото ни”. Тоя пасаж от текста е интересен с това, че показва отношението на местното българско население към гръцкия димотишки владика. От него става ясно, че дори българските села в тогавашната ортакьойска каза (дн. Ивайловградско) са му били подведомствени и несъмнено са били подложени на натиск да не се отказват от гръцката патриаршия. Данни за такива издевателства има и за по-ранен период. Така според Ан. Разбойников още в началото на 70-те години на ХІХ в. жителите на селата Горно и Долно Суванли отхвърлили зависимостта от гръцката патриаршия, като спрели да плащат данък владичина на димотишкия владика, но първенците им били отведени в димотишкия затвор, където престояли 20 дена. Това принудило българите да платят данъка на гръцкия владика, като по тоя начин се откажат от Българската екзархия (Разбойников 1970: 269). Сред запазените документи в архива на Българската Екзархия се открива обемиста преписка, свързана с построяването и откриването на български църковен храм в Димотика и пречките, които се правят на българите от страна на тамошното гръцко духовенство (ЦДИА, Ф№ 246К, оп. 1, а.е. 191, л. 24-48). Тези събития се разиграват през 1896 -1897 г. Интересно е да се спомене, че през ХVІІІ и ХІХ в. са съществували отделни димотишка и литицка (ортакьойска) епархия на цариградската патриаршия (Разбойников 1965: 95), но въпреки това димотишкият гръцки владика се е разпореждал със съдбата на местното българско християнско население.

  Двамата кметове са поставили свои печати с текст на османо-турски в документа. Изписани са имената на трима стареи, като първото име е с гръцка графика, по гръцки образец (х. Коσσταντη Διμίτριоυ), а другите две са с кирилско писмо и по български образец (х. Ив. Тодоровъ; Христо Ангеловъ). Интересно е, че името на свещеника също е изписано с гръцко писмо и по гръцки образец: Свящ. Кωνσταντίνоς. Така и в тая молба са налице антропоними на първенци, изписани с гръцка графика и по гръцки образец. Важно е да се отбележи, че двама от стареите на селото са хаджии, за което се съди по отбелязаната графема х пред имената им, като едното име е изписано с гръцка графика, по гръцки образец, а другото  - с кирилиска графика и по български образец.

  Отдолу, под начален текст „Подписи на населението” са изброени 33 имена. От тях 22 са с кирилско писмо. Всички те са оформени по български образец, с окончание –овъ на бащиното име: Атанасъ Николовъ, Ангелъ Вълчовъ, Димитаръ Грозевъ, Петаръ Атанасовъ, Георги Петровъ и др.

  Интерес представляват антропонимите, изписани с гръцка графика. Само в единичен случай бащиното име е отбелязано с окончание –овъ, но пък ЛИ е по гръцки образец: Аγγελоν Στоυιανоβ. В повечето случаи имената са изписани по небългарски модел: βασήλ χρηστυ, Аναγνόστή Аλεξανδρή, νετελτιυ АλεЗανδρή.

  Често бащиното име е изписвано по турски модел, с добавка оглу ’син’ от турски произход: διμιτρη оγλоυ Коυστταντη; Дημо оλυ θανας; βασιλιоλυ χριστυ; στоеν оλυ νηκоλα, Пετρη оγλоυ Гηωργη. Тук е налице друг словоред, при който най-отпред е изписано бащиното име, следвано от добавка оглу ’син’ и накрая е добавено ЛИ. Прави впечатление, че това не са имена на първенци. И в тая молба е налице успоредна употреба на гръцко и кирилско писмо, като ЛИ е изписано с гръцка графика, а бащиното на кирилица: Пαβελ Златиловъ.

  В графичното оформление на някои антропоними се откриват диалектни особености като наличие на редукции о > у (Иванъ Янкувъ, Иванъ Димувъ, Нидvлку Стоянувъ, νετελτιυ АλεЗανδρή); и е > и (Ниделко Георгевъ, Nидялку Стоянувъ, Пετρη оγλоυ Гηωργη). ЛИ Христю е изписвано с графема ю в краесловие, като се отбелязва редукция о > у и мекост на предходната съгласна: Христю Грозевъ, Христю Панайотевъ. Същевременно името се среща и в облик Христаки, по гръцки образец.

  Налице е употреба на начална гръцка графема N в имена, изписани на кирилица: Nикола Христовъ, Nиделко Георгевъ.

  Като графична приумица може да се приеме замяна на графема ъ с а в ЛИ, написани на кирилица: Димитаръ Грозевъ, Петаръ Атанасовъ, Димитаръ Стоевъ.

  Интерес представлява наличието на чисто гръцко ЛИ Анагности, но пък трябва да се спомене, че един от водачите на българите екзархисти в Димотика през 90-те години на ХІХ в. е с бащино име Анагностиев (Разбойников 1970: 255-282). Откриват се типично български имена, като едно от тях е предадено  в различни фонетични и морфологични варианти (Нидялку, Ниделко, Неделчю), засвидетелствани в писмени паметници от ХVІ в. Бащино име Златиловъ от ЛИ Златил, се среща в писмени източници от ХV в. Откриват се ЛИ Димо, Стоен, Петко, отбелязани в писмени документи от ХV в., бащино име Вълчов – от ЛИ Вълчо, засвидетелствано в писмени паметници от ХІІІ в., и др.

  Важно е да се отбележи, че молбите не са адресирани директно до българския екзарх, а до Негово Високопреподобие Отец Архимандрит Софроний, управляващ одринската епархия по това време. Но въпреки че одринското епархийско представителство е било със свои позиции пред турските власти, пред които е защитавало религиозните и народностни права на местното българско население, позициите на гръцката патриаршия в Одринско и в самия гр. Одрин са били много силни. Така всеки опит на българското християнско население да отхвърли зависимостта си от гръцката патриаршия е бил последван от гръцки „отговор”, т.е. от наказателни мерки срещу него, които са били провеждани от официалната турска власт.

  Основна е употребата на кирилско писмо, на което са написани текстовете. При изписване на антропонимите също преобладава употребата на кирилско писмо. Същевременно е налице употреба и на гръцка графика. Това показва, че въпреки отхвърлянето на гърцизма, гръцката писмена традиция продължава да е жива. Но трябва да се има предвид, че съвсем доскоро българското население се е обучавало в местните училища на гръцки език. Такъв е бил и богослужебният език в църковните храмове. Освен това гръцкият е играел роля на търговски и културен писмен език в османската империя. Трябва да се отбележи, че принудителните механизми за гърцизация в градските центрове на областите, населени с българи, са били в активна употреба. Така всяка търговска дейност в тия центрове и съвместната работа със заможни гърци се е извършвала само на гръцки език, за което се е изисквало доброто му владеене от страна на българите. Всички тия фактори са били предпоставка да продължи употребата му в търговска дейност, в лична кореспонденция и др.

  Накрая трябва да се обобщи, че откритите две молби на села от Ортакьойско (дн. Ивайловградско) за приобщаване към Българската екзархия са ценни документи, осветляващи борбата на местното българско християнско население за църковна независимост. Това се обуславя от факта, че поради разорението, което преживява местното население в началото на ХХ в., малко документи за неговата по-стара и нова история са оцелели до днес и всеки запазен документ добавя нови факти, осветляващи миналото му.

 ****************

 Л И Т Е Р А Т У Р А

 

         Заимов 1988: Заимов, Й. Български именник. С., 1988.

         Карайовов 1903: Карайовов, Т. Материал за изучаване Одринския вилает. – СбНУ, кн. 19.                                              

         Милетич 1918: Милетич, Л.. Разорението на тракийските българи през 1913 г. С., 1918: 299, 303.

         Разбойников 1965: Разбойников, Ан. Из борбите на българите в Маронийска епархия за признаване на български църковно-училищни общини и българска народност в Западна Тракия. – Известия на тракийския научен институт, Кн. 1.

         Разбойников 1970: Разбойников, Ан. Из борбите на българите в Димотишка епархия за признаване на български черковно-училищни общини и българска народност в Тракия. – Известия на Тракийския научен институт, Кн. 2.

         Статистика 1873: Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г. С., 1995.

         ЦДИА, Ф№ 246К, оп. 1, а.е. 128, л. 41: Централен държавен исторически архив, Ф№ 246К. Българска екзархия.

 ****************

ПРИЛОЖЕНИЕ:

Текст на молбата от населението на с. Горно Суванли, Ортакьойско.

До Негово В. Прvподобие

Отца Архим. Софроний Упр.

Одринската Бълг. Епархия

Въ гр. Одринъ.

Прошение

Ваше В. Прvподобие,

Долvподписанитv първенци, / кметъ и старейшини отъ с. Горно - / Суванли, ката съзнаваме къмъ коя / народность принадлvжимъ и къмъ / коя черква трvбва да бъдемъ зачисле- / ниобръщаме ся къмъ Васъ, като Ви / крайно молимъ, щото да благоволите / и причислите и споменатото село / въ списъка на селата, които принад- / лvжатъ къмъ Бълг. православна черква. / Съ настоящето също крайно Ви молимъ  / да ни изпратитя и единъ  учитель, който / да зная и черковния редъ, нъ понеже се- / лото ни се състои отъ 40 къщи и при / това населението ни е бvдно, затова крайно //

Ви молимъ, ваше В. Прvподобие, да хода / тайствувате на надлvжното място, за да / ни се отпусне помощь за заплата на / учителя върху 15-то лири турски, които / можимъ да дадемъ и то не че сме въ състояние, нъ отъ горvщо жалание да / бъдемъ причислени къмъ народната ни / черква и да слушаме Божеств. Служба и / дvцата ни да се учататъ на матер- / ния ни езикъ. / Като се надvимя, чя молбата ни / щя бъдя удовлетворена, оставаме Ваши покорни чада: / с. Горно Суванли / 14. 07. 1896 г.

Текст на молбата от населението на с. Гьокче бунар, Ортакьойско.

До Негово Високо-

Прvподобие Отца Архиман-

Софрония Управлvющь

Одрин. Епархия

Въ Одринъ

Ваше В. Прvподобие,

Долоподписанитя жители / на с. Гьокче бунаръ (ортакьовска околия, / колянопрvклонно припадаме прvдъ Ваше / Високопрvподобие и най-покорно мо- / лимъ за слvдующето: /   Селото ни състояще около / (130) сто и тридесетъ къщи чисто бъл- / гари до днесь водими отъ слvпота / бvхме подчинени на Гръцката Патри / яршия а днесь всичкото население / желае и тича въ обятията на род- / ната ни Св. Екзархия, ния като под- / чиненени вvрни слуги на Nегово / Им. Величество Султана и / вvрния му прvстолъ, горvщо желаемъ / и подчинението на родната ни / Екзархия. / Покорно молимъ Ваше / В. Прvподобие да благоволите //

и ходатайствувате на надлvжно / то мvсто, като се заповvда на / Гръцкия Димотишкия Владика / да не посещава вече селото ни. /  Увvренни въ пълне на ва / шата готовность, че ще приза- / вете (!) надъ насъ Архипастирски / тv Ви молитви и благословии / остаяме съ цалувка на Св. / Ви дvсница. /  Ваши О-христv Дух. Чада / с. Гьокче бунаръ 1896 г.

 *******

Георги Атанасов Митринов, доц. д-р, Институт за български език, гр. София 1113, ул. „Шипченски проход” 52, бл. 17, e-mail: mitrinov@abv.bg