Страници от възрожденската история на с.Черничево, Крумовградско

Източник: сп. "Родопи", 2019, кн 3-4, с. 35-42.
Автор: доц.д-р Георги Митринов

Резюме: Публикацията е посветена на интересни архивни документи от началото на ХХ век, свързани с историята на християнското население в източнородопското с. Черничево, Крумовградско – избор на нов общински съвет на християнската общност в селото, както и документ за доброволно приобщаване на местните българи патриаршисти към своите събратя екзархисти. Вторият документ, озаглавен Съгласително, е особено ценен, тъй като подобни запазени документи са рядкост в българските възрожденски архиви. Разгледан е ценен антропонимен материал от началото на ХХ век, което дава възможност да се възстанови частично антропонимикона на християнската група в селото.

Ключови думи: Възраждане, Източни Родопи, гъркоманство, Българска екзархия, антропонимия.

Противостоянието и борбата между българите християни, обособени в две противопоставящи се групи – екзархисти и патриаршисти (гъркомани) - през Възраждането, е твърде изострено в някои райони на българската етническа територия. Това особено важи за българите християни в южните краища на българското етническо землище, където гръцкото влияние е било много силно. В архивите на Българската екзархия има запазени документи за българското население в Македония и Тракия, особено за периода от края на XIX и началото на ХХ в., до Балканската война от 1912 г. В тях се разкриват титаничните борби, водени между българите християни от двете групи в едно селище или в един район. Налице са обемисти преписки, водени с българската църковна институция по повод затварянето на църкви от страна на официалната османска власт, в угода на малцинство българи патриаршисти, противопоставящи се на своите еднородни братя екзархисти. Множество документи свидетелстват за преследването и физическото унищожение на българи екзархисти, противопоставящи се открито на гърцизирането. Но като цяло са рядкост писмените сведения за помирението между двете групи източноправославни българи и за приобщаването на българи патриаршисти към групата на местните българи екзархисти по села и райони. 

В историческата ни литература, посветена на темата, има не малко публикации за борбата между гъркомани и екзархисти в Егейска Македония, в Западна и Източна Тракия, както и в Родопите. Показателен е примерът с титаничните борби между еднородните братя българи екзархисти и патриаршисти в едно от най-големите български села в Сярско – Горно Броди. Там, по гъркомански доноси много привърженици на Екзархията били осъждани на затвор или на заточение в Мала Азия. Стигало се до кръвопролития и убийства (Баждаров 1929: 33-66). За противостоянието в Среднородопието важни свидетелства са книгите „Портрет на гръцкото фенерско духовенство и коварните му дела против българите в Родопите” (Родопски 1887) и „Спомени за страшната пролет в Ахъчелеби през 1876 година” (Попконстантинов 1884). В първата е представена борбата между българите екзархисти и патриаршисти в с. Долно Райково, Ахъчелебийско и в отделни други села в Среднородопието. Във втората е показана дейността на патриаршисткия гръцки наместник в Среднородопието по време на Априлското въстание от 1876 г., срещу българщината. 

За гъркоманството в Източните Родопи се откриват откъслечни сведения в отделни публикации. В тая част на планината също е имало противопоставяне между българи екзархисти и патриаршисти, при което се е стигало до крайности. В архивите на Българската екзархия са запазени документи от преписка по повод затварянето на църквата в с. Драбишна, Ортакьойско (дн. Ивайловградско), в угода на шепа гъркомани в селото. Според други източници, от 123 семейства местни българи християни, 116 семейства се отказват от Гръцката патриаршия и преминават към Българската екзархия в края на XIX в. (Бечева 2010: 47). За немалък период църквата в селото е била затворена. Но така и не се стига до разбирателство между местните българи християни. 

Интерес представляват два архивни документа, осветляващи отношенията между българите християни от двете групи в източнородопското село Дутли, Ортакьойско (дн. Черничево, Крумовградско) от края на XIX и началото на XX век. Дутли с народно местно име Дунята е едно от старите български села в Източните Родопи. Засвидетелствано е в османски данъчни регистри от XVII в. (1614 г.) под името Давудлу хан, като вакъф на Мурад II. Селото спада към Димотишка каза и е с 18 християнски семейства (Грозданова 1989: 466). Българите християни в двете съседни източнородопски села Аврен и Дутли (Черничево), дн. Крумовградско, оцеляват след помюсюлманчванията и се съхраняват през вековете в съжителство със своите братя българи, приели мюсюлманството. А в края на XIX и в началото на XX век се включват в борбата за приобщаване към Българската екзархия и за отхвърляне зависимостта от Гръцката патриаршия. Първият от откритите архивни документи за с. Дутли представлява протокол от избора на общинари към българската християнска общност в селото с датировка 1900 г. и включва антропонимия – имената на кмета, на стареите и на по-първите хора от селото, както и имената на новоизбраните общинари.

ЦДА Ф1139К, оп. 1, а.е. 32, Одринска митрополия – материали за с. Дутли, Ортакьойско

Л. 67

До Негово Високопряпод.

отца Арх. Софроние, управл.

Одр. Епархия.

Протоколъ

На 17ий Декемврий 1900 год. Въ присъствието на кмета: Гогу Вълчовъ и стареитя: Кирю Гиновъ, Гогу Тодуровъ, Гиню Костовъ, Колю Дап(ин)човъ (Димовъ) (?) и селянитя: Станко Стояновъ, Кирю Стояновъ, Иванъ Калайджиевъ, Танашъ Калайджиевъ, Петку Динк(ч)овъ (Димовъ) (?), Кирю Стояновъ, Иванъ Гинювъ, Колю Поповъ, Стоян Харютювъ (?), Вълчовъ Павель, Дяко Петковъ, Никола Ангеловъ, Георги Младеновъ, Гиню Кировъ, Вълку Гиневъ, Вълчю Стоевъ, Коста Стояновъ, Тодуръ Динч(к)овъ (Динювъ) (?), Петку Милчевъ, Кирю Вълковъ, Вълчю Стояновъ, Янчю Бечевъ, Стоянъ Станковъ и Негово благоговяйство свещ[еник] от[ец] Стоянъ Николовъ, учителя Ив. Стояновъ: видя се за добря и едногласно се изберахъ за общинари сляду[ющитя] лица: Колю Ангеловъ Ангеловъ прядседатель, Бечо Янчевъ касиерь, Станко Стояновъ, Павелъ Вълчовъ, Павелъ Харитовъ, Арнаутъ оглу Павелъ, Георгевъ Дяку (?) питропъ, Поповъ Колю. По поводъ нъ това се састави настоящия протоколъ въ два еднообр[a]зни екзумпляра за потвърждение единия екземпляръ обратно за съхранение въ (?) общинската Архива //

Л. 67б

Имената на общинаритя:

Колю Ангеловъ (+ поставен знак вместо подпис) Бечю Янчевъ касиеръ (+) Станко Стояновъ (+) Павелъ Вълчовъ (Павле Валчов – собственоръчно изписано име като подпис), Павелъ Харитовъ (Павелъ Харитевъ - като подпис), Арнаутлу Павелъ (Αρναυτλυ Παβλη – като подпис), Дяку Георговъ (Δαικυ Γεοργυφ – като подпис), епитропъ, Поповъ Колю (Колю Поповъ - като подпис) 

Истинностьта на горното потвърдява кмета (следва селски печат с османотурска графика)

Селяни: (личен печат с надпис) ΒΟΛΣΤΟ / ΓΕΟΡΓΙ / 1898.

                  

Интерес представляват изписаните имена на избраните общинари. Някои от тях са поставили вместо подпис срещу имената си кръстче, което показва ниска степен на грамотност (Колю Ангеловъ, Бечю Янчевъ касиеръ, Станко Стояновъ). Други са изписали собственоръчно имената си вместо подпис. В случая има различия между изписаните варианти на имената от писаря, изготвил документа, и вариантите, изписани от носителите на имената: Павелъ Вълчовъ (Павле Валчов - като подпис), Павелъ Харитовъ (Павелъ Харитевъ - като подпис); епитропъ, Поповъ Колю (Колю Поповъ - като подпис). Двама от избраните са изписали имената си с гръцка графика, в единия случай по български, а в другия – по небългарски образец: Арнаутлу Павелъ (Αρναυτλυ Παβλη – като подпис), Дяку Георговъ (Δαικυ Γεοργυφ – като подпис). Това показва, че те са владеели широко разпространеното, особено в южните краища на българското езиково землище, писане на български език с гръцка графика, а навярно и писмено са владеели гръцки език. Интерес представлява антропоним Арнаутлу Павли, оформен по небългарски образец, без наставка –ов на презимето. Подобно оформление с турска наставка –li, -lu, по турски образец, за презимена, образувани от народностни имена, ойконими и др., е било характерно за българската антропонимия в Османската империя (Ковачев 1987: 155). Прави впечатление и последователността при изписването на личното име и презимето, която обичайно е: лично име + презиме. Но се открива и последователност презиме + лично име: Вълчовъ Павель; Арнаутъ оглу Павелъ, Георгевъ Дяку (?) питропъ, Поповъ Колю. Все пак примерите са от текста, дело на писар. А в изписаните антропоними като лични имена само един е с такъв словоред: Арнаутлу Павелъ (Αρναυτλυ Παβλη – като подпис). Съставката Арнаутлу на последния антропоним буди интерес и поради произхода си, от съществително арнаутин ’албанец’. Едва ли в случая трябва да търсим албански произход на носителя на името, защото название арнаутин по нашите земи е давано на българи, преселници от югозападните краища на българската етническа територия, граничещи с Арнаутлука, т.е. с райони, населени с албанско население, като преселването се е извършило главно през XVII и XVIII в. Названието е преминало в българския език от турски: arnaut, arnavut ’албанец’ (Илчев 1969; БЕР 1971). 

Поставеният личен печат след селския печат, оформен с османотурска графика, е с гръцка графика. Може да се предположи, че е на кмета на селото Гогу Вълчов. В случая антропоним ΒΟΛΣΤΟ не съответства на българското лично име Вълчо и презиме Вълчов, но в българските възрожденски лични печати често изписаните лични имена са съкратени или оформени по нетрадиционен начин. А редовна практика е да се изписват само инициали на имената. Подобни несъответствия често се откриват в списъци на българско християнско население, придружени с лични печати, от архива на Българската екзархия. Причините местен българин от с. Дутли, Ортакьойско да притежава личен печат, чийто надпис е оформен с гръцка графика, едва ли са свързани с негови силни прояви на гъркоманство. В Османската империя личният печат е играел роля на подпис. Гръцкият език, за разлика от българския, е бил с широка употреба сред християните в империята, особено в търговските и занаятчийските среди. Вероятно, за да може да го използва при търговски дела с гърци и гъркомани в Беломорието, е приел да бъде оформен надписът му с гръцка графика. 

Вторият документ, озаглавен СЪГЛАСИТЕЛНО, включва кратък текст, според който местните българи екзархисти и патриаршисти се обединяват в усилията си за просперитета на родното село, като загърбват старото разделение, донесло разногласия и вражди в живота на жителите му, източноправославни християни. Подобни запазени текстове са изключителна рядкост, още повече че самото гъркоманство като явление има преди всичко социални корени. Откритият стремеж на отделни българи или на групи българи да се погърчат е свързан с тяхното препитание и с опитите им да добият по-високо положение в определена сфера на обществения живот, като например занаятчийската и търговската дейност. Проспериращите занаятчийски дейности, както и търговската дейност на християните в Османската империя, са били съсредоточени основно в гръцки ръце. Това е било използвано умело от Гръцката патриаршия, за да държи в подчинение и зависимост източноправославното негръцко християнско население на империята. От текста на Съгласителното не става ясно какви са подбудите на местните българи гъркомани в с. Дутли да се приобщят към своите еднородни братя християни екзархисти, загърбвайки покровителството на Гръцката патриаршия, но е факт тая тяхна стъпка към единение. Не е ясно и каква е била ролята на българите екзархисти за това приобщаване, но несъмнено те са направили необходимото.

Л. 68

Съгласително

Доляподписанитя кметове стареи, цър[ковно]-училищни общинари селяни отъ селото Дутли (Ортакьойско) днесъ 1900 година 17 Декемврий събрахме се въ училищното помящение и всички горещо и едногласно се съгласихме въ слядующето: Отъ днесъ ще живяемъ по между си по братски, както и по пряди, като братя по народность и няма да спомянемъ за нищо минало. Ще се трудятъ всички за Цър[ковно] Уч[илищнитя] Работи денонощно. Истинностьта на горното потвърдяваме саморъчно: 

Селяни патриаршисти

Паввел Валчов, Петко Дим(у), Станко Стояновъ, Бечю Янчевъ, Колю Ангеловъ, Дяко Петковъ, Кирю Стоянов, Вълчо Стоев //

Л. 68б

Кметъ Бъл. – (селски печат с османска графика)

личен печат: ΒΟΛΣΤΟ / ГЕОРГI / 1898

личен печат: ГIНIОГΛY / КIРIОY

В документа са поставени отпечатъци на два лични печата. Единият е отбелязан и на първия разгледан документ. Вторият личен печат е с изписано презиме с турска съставка -оглу от тур. oğlu ’син на’ (ТБР 1962). Български презимена със съставка –оглу са били характерни за българската антропонимна система през Възраждането (Илчев 1969: 29; Ковачев 1987: 155). 

Прави впечатление, че имената на доскорошните гъркомани са изписани с кирилска графика и са оформени по български образец. В единичен случай презимето е оформено без наставка –ов:, което е характерно за българския възрожденски антропонимикон (Илчев 1969: 29; Ковачев 1987: 154): Петко Дим(у). 

Включеният в двата писмени документа антропонимен материал дава важни сведения за християнското население на с. Дутли от началото на ХХ век. Посочени са стареите, кметът, както и представители на местната интелигенция. В кратките текстове, както и при антропонимите, се откриват диалектни особености. Най-често се среща краесловна редукция на гласна о в у при личните имена (Гогу, Дяку, Вълку, Петку) и по-рядко в средисловие: Тодур, Тодуров. Но се откриват и примери без редукция, особено във втория документ: Вълчо, Дяко, Петко, Станко. Въобще налице е непоследователност, като някои антропоними са оформени изцяло без редукция: Дяко Петков, Коста Стоянов, Станко Стоянов, Стоян Станков. Понякога краесловната редукция е свързана с мекост на предходната съгласна, също характерна за местните рупски говори: Бечю, Вълчю, Гиню, Колю, Кирю; Гинюв, Динюв. 

При лично име Танаш се открива фонетична замяна с > ш, характерна за българските говори в Среднородопието и в Западна Тракия (Бояджиев 1991: 57).

Интерес представлява обликът на презиме Харютюв вм. Харитюв с наличие на лабиализация на и в у, характерна за тракийските говори в Беломорието (Бояджиев 1991: 47).

Откриват се характерни за местната антропонимна система съкратени мъжки лични имена: Бечю – от Бето от Бе-ло, Бе-ро и –то по Ми-то (Заимов 1988) или от Белчо, Берчо, Бенчо с изпадане на съгласната пред ч (Илчев 1969), а е възможен произход и от Печо ум. от Пето с –чо, скъсено от Пет-ко или от Пет-ър (Заимов 1988); Дяко – от Дяло, съкр. от Не-дялко (Заимов 1988); Гиню – от Гино от Гин с –о- по Драго, Добро, XVI в. (Заимов 1988), съкр. от Гергин, Драгин и др. (Илчев 1969).

В текста на първия документ е отбелязана аористна глаголна форма избераха се (едногласно се избераха). Подобни аористни глаголни форми от типа зъберахъ, удерахъ, приберахъ са характерни за тракийските говори в Гюмюрджинско, Дедеагачко, Софлийско, Димотишко (Бояджиев 1991: 87).

Прави впечатление употребата на термин епитроп ’църковен настоятел’ и на диалектния му облик питроп, характерен за местните говори. 

Изпратеният документ до Одринската българска митрополия е последван от отговор на църковната институция.

Л. 69

№ 136 / 20-1-901

До Г-да Кметоветя и 

старяйшинитя 

въ с. Дутли

Возлюблени ми Хр. Чеда, 

Г-да кметове и стареи

Въ отговоръ на писмото Ви отъ 17-ий м.м. Декемврий, съобщаваме Ви, че утвърдяваме ново избранитя Г-да общинари и Ви пожелаваме братско съгласие и добъръ успяхъ въ ръководение църковно-училищнитя работи въ Богохранимото ни село. При това най-сърдечно Ви съра(д)ваме (?) за гдято сте тури[ли] край на недоразуменията // ви, като сте се съгласиле по братски да живяете като братия по народностъ и вяра и Всеблаги Богъ да Ви укряпи въ това братско съгласие.

Представените по-горе писмени документи дават нови сведения за възрожденската история на с. Дутли, Ортакьойско (дн. Черничево, Крумовградско). Въпреки, че местното християнско население е било по-малобройно, в сравнение с българите, изповядващи мюсюлманска религия, които са преобладавали в Източните Родопи, наред с турците в околните селища, то не е изоставало от общите процеси, протичащи из българските земи, останали след Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) в рамките на Османската империя. Дутлийци се включват в борбата за църковна независимост, като отхвърлят зависимостта си от Гръцката патриаршия. Важно е да се отбележи, че местните българи екзархисти успяват да привлекат своите съселяни патриаршисти да се приобщят към Българската екзархия. Не става ясно как се е стигнало до това обединение, какви са били факторите, накарали местните българи патриаршисти да направят това, но обединението е факт. Засега няма открит подобен документ от друго селище в Източните Родопи. Това е една светла страница в историята на старото българско родопско село Дутли (дн. Черничево, Крумовградско), прибавяща нови щрихи към богатата му, но неописана досега подробно, за жалост, история. 

Л И Т Е Р А Т У Р А

Баждаров 1929: Баждаров, Г. Горно Броди. София.

Бояджиев 1991: Бояджиев, Т. Българските говори в Западна (Беломорска) и Източна (Одринска) Тракия. София. УИ „Св. Климент Охридски”.

Бечева 2010: Бечева, Н. Местните имена в Ивайловградско. Велико Търново. Издателство „Фабер”.

Грозданова 1989: Грозданова, Ел. Българската народност през XVII век. Демографско изследване. София, Наука и изкуство.

Заимов 1988: Заимов, Й. Български именник. София, Издателство на БАН.

Илчев 1969: Илчев, Ст. Речник на личните и фамилните имена у българите. София. Издателство на БАН.

Ковачев 1987: Ковачев, Н. Българска ономастика. София, Наука и изкуство.

Попконстантинов 1884: Попконстантинов, Хр. Спомени за страшната пролет в Ахъчелеби през 1876 година. Пловдив.

Родопски 1887: Родопски, С. М. Портрет на гръцкото фенерско духовенство и коварните му дела против българите в Родопите. Пловдив.

ПО СЛЕДИТЕ НА ЕДНО ПРЕДАНИЕ

Не малко са примерите от времето на демократичните промени у нас, когато се правят открити опити да се пренаписва историята ни, като се започне от опитите на цели институции в съседни на нашата страна държави, та се стигне до посегателства на по-ниско ниво. Такъв е случаят с премахването на паметната плоча, поставена през 80-те години на ХХ в. от българската страна на граничния връх Коджаеле в Крумовградско, на границата с Гърция. Там през 1984 г. е поставена паметна плоча, свързана с предание за погубването на 40 девойки християнки през  XVII в., по време на помюсюлманчванията в Родопите. Да, времето, когато е поставена плочата, е свързано с комунистическото управление в България, но това не е никакво оправдание, защото става въпрос за данни от едно предание.  Но да се върнем по-назад в историята. Връх Коджаеле ( Ветрен - 1266 м.) е първенецът на планинския рид Мъгленик (до 1942 г. носи име Думанлъ даг), разпрострял се от прохода Маказа на запад, до Ивайловградско на изток, където последните му възвишения стигат до устието на Бяла река, при вливането й в Луда река, в околностите на с. Сив кладенец.  Днес по цялото му протежение преминава гръцко-българската граница, наложена на България през 20-те години на ХХ в., която пресича и връх Коджаеле. Той е граничен за землищата на голямото българоезично мюсюлманско село Хебилево (грц. Хлой), Гюмюрджинско, в южна посока, и на с. Горни Юруци, Крумовградско, в северна посока. Всъщност с. Юруклер (това е старото име на с. Горни Юруци) е напуснато от местното турско алевитско население по време на балканските войни от 1912-1913 г., след което е заселено през първото двадесетилетие на ХХ в. с преселили се по икономически причини българи, изповядващи мюсюлманска религия, от с. Хебилево, Гюмюрджинско.

С планинския първенец в Югоизточните Родопи връх Коджаеле несъмнено са свързани много събития в историята на местното изконно българско население. В западна посока от него преминава древен път от Гюмюрджинско, който навлиза в планината и през Ивайловградско свързва Беломорието с Одринско. И днес местното население го назовава Международнят пат или с по-старото име Арабалъка. Трасето му на места е запазено. В северозападна посока от върха, в землището на с. Горни Юруци, на едно било има останки от стара крепост. В близост до вр. Коджаеле са разположени местностите Попски ливади и Попска чука, намиращи се от българската страна на границата, където все още личат останките от дебелите зидове на някогашен манастир. Запазените топоними дават сведения за християнското минало на краището. Според вариант на споменатото по-горе предание, при завладяването на района от турците манастирът бил разрушен и 40 местни момчета били  изпратени да бъдат обучавани за мюсюлмански проповедници. Но в основния вариант на това предание цифрата 40 е свързана с броя на избитите местни девойки на върха, отказали да се помюсюлманчат. Независимо дали става въпрос за 40 девойки или за 40 младежи, върху които е оказано верско насилие, това е предание, оцеляло във времето, дори след помюсюлманчването на местното българско население. Употребата на числото 40 в преданието се свързва със светите 40 християнски мъченици за вярата (Св. 40 мъченици Севастийски) – римски войници, загинали при гоненията над християните в римската империя през 320 г. (ППБЕС 1992; Pravoslavieto.com). Отбелязването на празника в началото на м. март е част от християнския празнично-обреден календар. А безспорни доказателства за несъмнения български произход на местното население се откриват в  топонимията, ойконимията, антропонимията, в оцелелите до днес местни архаични и самобитни български говори, в материалната и духовна култура, която е обща с тая на останалото българско население в края, изповядващо мюсюлманска и християнска религия.

Факт е и това, че местното българско население, въпреки помюсюлманчванията, утвърждава традицията да се прави курбан на върха. След установяване на новата гръцко-българска граница и преселването на голяма група хебилевци в с. Юруклер (дн. с. Горни Юруци) през първото двадесетилетие на ХХ в., курбанът продължава да се прави, като той е и възможност да се съберат разделените вече от границата близки и роднини. Интересно е, че не се допускало при тия срещи населението от двете страни на границата да се събере на едно място, а двете групи се разполагали в непосредствена близост, от двете страни на граничната бразда, пазени зорко от гръцки и от български граничари. Общуването се извършвало през граничната бразда. В началото на 40-те години на ХХ в., когато България си възвръща административното управление на Западна Тракия, общото провеждане на курбана се възстановява. Хебилевци и горниюрученци свободно общуват. Вдигат се сватби на младоженци от двете села. В тоя период названието на върха Коджаеле е широко разпространено, наред с преданията за четирсетте девойки, убити от турците или за четирсетте момчета християнчета, изпратени да бъдат обучавани за мюсюлмански духовници. Но в употреба е вече и друго негово название - турското Газилер, т.е. победители. С утвърждаването на това название се увековечава паметта за турските победи, свързани със завладяването на края, а също с налагането на исляма там. Все пак и то е свързано в предание с помюсюлманчването на местното българско християнско население. Показателни са данните в книгата на Борис Дерибеев „Ахрида”, според които: „В село Черничево били помохамеданчени само две от махалите. Според преданието помохамеданчването станало на широка поляна в местността Харач еледи. Тези, които не приемали исляма, били отвеждани на връх Газилер (по друго предание на връх Коджаели) и там ги колели и заравяли. Всяка година в деня на клането, четвъртък преди Петдесетница, местните българи-мохамедани се събирали на лобното място, палели свещи и колели курбан. Един от тях обяснил този случай така: „Едно време нас насила ни направили мюсюлмани. Тия, които приели мюсюлманството, ги оставяли живи на тая поляна, а тия, които не се съгласили, ги клали като ярета на тоя камък” (Дерибеев 1986: 254). Така се изяснява и въпросът за правения курбан на върха, както и за повода за провеждането му. Важна е и датировката, която е свързана, макар и косвено, с християнския календар, тъй като е запазен споменът за християнския празник Петдесетница, отбелязван 50 дена след Възкресение Христово.

По данни на краеведа и запален изследвач на историята на с. Черничево, Крумовградско Георги Станков, имало гробове на връх Коджаеле, които били зидани, като тези в средновековното „Дунско гробе” (по старото име на с. Черничево – Дунята), разположено в околностите на селото. Може да се предположи, че в случая става въпрос за  по-стар период от историята на краището.  Негови познати възрастни черничевци му разказали как веднъж, когато правили чеверме в района на върха, към тях се приближил нашенец от близките българоезични села в гръцка територия и в завързалия се разговор им разказал, че на върха имало погребани 40 моми „от вашите”, които някакви войници навремето завлекли, връщайки се от война. Въпреки, че в случая е включен нов елемент, местни български девойки, чиято чест е поругана от войници, вероятно друговерци, отново попадаме на вариант на преданието за 40-те девойки мъченици за вярата.

Според други запазени предания помюсюлманчването в с. Хебилево е станало през 50-те и 60-те години на XVIII в. (около 1750-1760 г.). Брат на дядото по бащина линия на горниюрученския краевед Юри Росенов, живял в съседното с. Ажурен (побългарен вариант на турското название Хаджи Верен, а днешното му гръцко име е Ано Вирсини), Гюмюрджинско, разказвал някога за времето "ага сме биле кауре и сме зяли мюслюманлъкат".

Днес в гръцката част на района, сред населението от околните българоезични мюсюлмански села се е утвърдило преданието, с което се увековечават победителите   (тур. газилер < от gazi араб.-мюс. ’борец за вяра; победител’ – ТБР 1962), установили османската власт и мюсюлманската религия в края. Самият връх се назовава Газилер. Това утвърждаване е свързано и с липсата на българско християнско население там, след унищожението му през 1913 г. (преди в близост са били разположени големите български християнски села Сачанли и Манастир), а и със засилената турцизация на местното българоезично население, което изповядва мюсюлманска религия, провеждана планомерно, главно по религиозна линия, от Турция. Знае се за Пейгамбер (peygamber пер. ’пророк’) Али и кърк, т.е. 40 негови последователи от рода му. Споменава се и за кърк курбан – 40 курбана. Видно е, че и в това предание с легендарен оттенък, свързано с пейгамбер Али, основоположник на алевитството, тъй като в края има българи алевити, изповядващи мюсюлманска религия, отново присъства числото 40. Интересно е, че преданието за мюсюлманските завоеватели победители се е разпространило и сред населението на с. Горни Юруци, Крумовградско, като преданията за насилственото помюсюлманчване на изконното българско християнско население се забравят.

Незнайно кога след налагането на исляма сред местното население  и след настаняването на мюсюлмански проповедници в района е започнало разпространението на преданието за турците победители, в противовес на местното предание за саможертвата на 40 девойки християнки, мъченици за вярата. Знайно е, че в района отсядат и мюсюлмани алевити. Център на разпространението на алевизма е било селището Камберлер, разположено източно от с. Хебилево и североизточно от с. Мехрикос – две големи българоезични мюсюлмански села. В края на ХIХ в. с. Канберлер Юкари е отбелязано като нахийски център към Софулийска каза, отдалечен на 8 ч. път от казалийския център и населен с м.т. (мохамедани турци) (Карайовов 1903: 185).  Както бе споменато, самото с. Юрюклер е било населено  с турци алевити. Административно се е числяло към Ортакьойска каза на Одринския санджак, която е обхващала, по данни от края на ХIX в., 74 села. Отбелязано е с имена Юрюклер-Бааля (горен), отдалечено на 7 ч. път от казалийския център, и Юрюклер-Зиръ (долен) – на 6 ½ ч. път. Към същата каза е включено и с. Дутлу-кьой (дн. с. Черничево, Крумовградско) със 120 семейства православни българи екзархисти и с отдалеченост 9 ½ ч. югозападно от казалийския център (Карайовов 1903: 170).

След настъпването на демократичните промени у нас и с премахването на граничните заграждения по границата с република Гърция, достъпът до района на връх Коджаеле от двете страни на границата е свободен. Това в по-голяма степен важи за гръцката страна. Там през 90-те години на миналия век бяха разположени на метри от граничната бразда гръцки ветрогенератори. Достъпът до тях се осъществява по добре поддържан път с макадамова настилка. И да е имало някакви останки от по-старо време като надгробия и др., при строителните дейности, свързани с инсталирането на внушителните по размер ветрогенератори, навярно те са били унищожени.

В периода от края на миналия и първото десетилетие на новия век фанатизирани мюсюлмани са строшили паметната плоча, поставена от българската страна на формалната днес държавна граница на върха, а скоро след това е била поставена и примитивна плоча от недобре обработен плочест камък с текст на арабски и на турски език. Важно е да се отбележи, че личащите днес няколко гроба с ориентация север - юг, за които се знае, че са на хебилевци, неизвестно кога и как намерили кончината си там, както мястото на българската паметна плоча, а и на новопоставената плоча с арабско- турски надпис, са все от българската страна на границата. Но при липсата на охрана, всеки свободно може да ги посети и да остави „следи” от това свое посещение, както в случая е натрошена българската паметна плоча с кирилски надпис и в близост е поставена друга, с арабско-турски надпис.

Интересно е да се отбележи, че след натрошаването на българската паметна плоча парчетата са били събрани и съхранени от служител на Горското стопанство в гр. Крумовград, но след внезапната му смърт, както често се случва у нас, следите на останките се губят. Можем да сме благодарни на местния дългогодишен служител в поделението на гранични войски Слави Боянов Тенев от с. Горни Юруци, който е запазил една фотография, свързана с поставянето на паметната плоча в началото на 80-те години на ХХ в. Самата паметна плоча е мраморна, с правоъгълна форма, като кирилският текст е разположен на 10 реда. Буквените знаци са вкопани и покрити с черна боя. Разчетеният текст гласи: 40 ДЕВОЙКИ / ДАЛИ / ЖИВОТА СИ / ЗА ДА / ОЦЕЛЕЕ / РОДА / БЪЛГАРСКИ / В КРАЯ НА / XVII ВЕК.

На фотографията, зад току-що поставената паметна плоча са клекнали трима войници граничари, чиито имена не се знаят. Зад тях са подредени от ляво надясно: 1. Слави Боянов Тенев, тогавашен служител в поделението на местната българска гранична застава в района на с. Горни Юруци, Крумовградско; 2. Каню Тюскелиев от с. Чукурите, Крумовградско, бежанец от унищоженото през 1913 г. с. Сачанли, Гюмюрджинско и председател на Тракийското дружество в селото; 4. майор Христо Панайотов - командир на граничната застава "Йордан Георгиев" в с. Горни Юруци, Крумовградско; 6.  Стоян Карагьозов от Крумовград.

Надписът на примитивната плоча от обикновен, не добре обработен камък, оформена като мюсюлманско надгробие, е разположен на 7 реда. Текстът на най-горния ред е с арабска графика, а на следващите – с турска латиница, на турски език. Той гласи¹:

Р. 1: Аллах бакидир – Аллах е вечен

Р. 2: Единствен [той], Само [той] или Единствено [той]

Р. 3, 4, 5: Гроб на достойните (славните) победители (борци за правата вяра)

Р. 6: Se    Не умира или безсмъртен

Р. 7: 1364

С редакцията на преводача надписът добива следния вид:

Единствено Аллах е вечен.

Гроб на безсмъртните славни победители за правата вяра или

Гроб на славните победители за правата вяра. Не умират (безсмъртни са).

Изписаната най-отдолу година 1364 е по мюсюлманското летоброене. Тя съответства на две години, между 1946 и 1948 година. Не може да се определи с точност коя е годината, тъй като не е отбелязан месец, а и няма данни дали е „хиджри” или „руми” година. Не става ясно и каква е връзката на отбелязаната година с обезсмъртяване „подвига на славните победители за правата вяра”. Мнението на преводачката проф. Стоянка Кендерова е, че лицето, написало текста, е смесвало малки с големи букви. Освен това, за да се преведе „Гроб на достойните победители”, подредбата на думите би следвало да е друга, т.е. словоредът не е турски, което означава, че писачът не е от турски произход или не владеее добре турски език.

От всичко написано дотук е видно, че в случая става въпрос за две основни предания, свързани с християнското минало на краището. Според първото предание на върха са убити 40 девойки „кърк къзлар”, отказали да се помюсюлманчат. Негов вариант дава сведения за 40 местни момчета християни, изпратени да бъдат обучавани за мюсюлмански проповедници. Според другото предание на върха се чества паметта на 40 мюсюлмански воини, наложили исляма в района. Но и в двата случая става въпрос за налагането на исляма над местното българско християнско население. Факт е, че днес турското название на върха Газилер се е наложило сред българоезичното мюсюлманско население в гръцка територия. Прекъсната е традицията за правене на курбан на върха. Не е подновено и правенето на общ курбан от еднородното население от двете страни на границата. Такъв  се прави в околностите на с. Хебилево, Гюмюрджинско, но в него не вземат участие жителите на съседните села в българска територия. Все пак горниюрученци посещават големия местен събор в местността Мечкин камень (грц. Хилия), над с. Рушенлар, Димотишко, където се срещат със своите роднини от селото майка - Хебилево. Но на тоя събор, провеждан с активното участие на турската държава, какъвто е случаят и с другия голям мюсюлмански събор  в местността Алан тепе, в Гюмюрджинско, се работи открито за турцизацията на оцелялото до днес местно българоезично население, изповядващо мюсюлманска религия. За съжаление българската държава не прави нищо за проучване и  популяризиране на материалната и духовна култура на това население, която е част от културно-историческото ни наследство, за да не се забравя историята ни. Данните за насилственото помюсюлманчване на местното изконно българско население са факт. Нужно е да се противостои на подмяната на историческата истина.

Унищожаването на българската паметна плоча на вр. Коджаеле и поставянето в близост до мястото и на нова плоча с чуждоезиков текст, възвеличаващ „подвига” на османските завоеватели, поражда още куп въпроси. Редно е да се запитаме кой има право да унищожава български паметници на българска територия и носи ли за това съдебна отговорност?  Трябва да се отговори и на въпроса кой има право да поставя надгробни паметници с чуждоезикови надписи на българска територия, възвеличаващи чужди завоеватели на български земи и не е ли подсъдно това? Несъмнено трябва да се запитаме има ли институции в България, които се занимават с опазване на българското културно-историческо наследство и какъв контрол осъществяват те за опазването на това наследство в отдалечените краища на страната ни?  Нужно е тия институции, ако съществуват, да вземат отношение и да дадат отговор.  Редно е да се възстанови паметната плоча с български надпис в района на връх Коджаеле, за да покажем, че като българи помним своята история.

     

Б Е Л Е Ж К И :

¹ Преводът на текста бе направен от проф. Стоянка Кендерова. Освен това тя направи ценни коментари относно съдържанието на надписа.

                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                            Л И Т Е Р А Т У Р А :

Дерибеев 1986: Дерибеев, Б. Ахрида. Пловдив.

Карайовов 1903: Карайовов, Т. Материали за изучаване Одринския виляет. – Сборниз за народни умотворения и книжнина, кн. 19.

ППБЕС 1992: Полный православный богословскiй енциклопедическiй словарь. Репринтное издание. Москва.

Росенов 2014: Росенов, Ю, Г. Митринов. Село Горни Юруци, Крумовградско – минало и настояще. – Родопи, № 3-4, с. 36-40.

ТБР 1962: Турско-български речник. С.

Pravoslavieto.com: Житие на свети четиридесет мъченици, пострадали в Севастия. - Pravoslavieto.com.

И З О Б Р А Ж Е Н И Я :

Фотография, направена при поставянето на паметната плоча от българската страна на границата през 80-те години на ХХ век

Паметната плоча, поставена от българската страна на границата през 80-те години на ХХ век.

Мястото, където е била поставена българската паметна плоча с кирилски надпис.

Новопоставената паметна плоча с надпис на арабски и турски.

Гробовете на погребаните на върха, от българска страна на границата, хебилевци.

Разровен гроб на връх Коджаеле с ориентация запад – изток.

За блог „Черничево” или за новите измерения на краеведството, за любовта към родния край и още нещо

Животът с бързи темпове върви напред. Сякаш вчера беше времето, когато в детството ми из родопските дебри нямаше още асфалтови пътища, леките автомобили бяха рядкост, както и телевизионните приемници. За много селски къщи единственият източник на новини и връзка със света бяха радиоточките. Слава богу, вече имаше електричество. Такава беше картината в началото на 60-те години на ХХ век. После през 70-те и 80-те години хората масово си накупиха телевизионни апарати. Появиха се транзисторни радиоапарати и т.н. Тогава някои бяха чували за компютъра, чийто първообраз заемаше почти цяла стая машинарии. После, в края на миналия и в началото на новия век новите компютърни технологии ни заляха, вмъкнаха се и се настаниха трайно в бита ни. А през цялото това време, от 60-те години на миналия век до днес, животът си течеше. Издаваха се вестници, списания, пишеха се книги. Пишещите машини тракаха усилено в стремежа си да покажат че са непоклатимо техническо постижение. Краеведите, онова особено племе хора чудаци, сътворяваха своите трудове, твърдо уверени в тяхната полза и приносен характер. Пишеха на пишещите машини и с умиление се сещаха за старите краеведи класици, творили с писалки, че и с мастило, често на светлината на газената лампа.

  Днес все повече книги се издават. Краеведството се развива, но вече все по-трудно някой се наема да напише история на родното си село. Възрастните местни хора с енциклопедични познания за миналото на родния край отдавна си отидоха. Такива „динозаври” сега са екзотична рядкост из селата. Но пък краеведството търси своето ново място под слънцето в новите времена и е на път да го намери. А как и в какво измерение? В днешно време, когато да имаш собствен компютър е важна необходимост и дори е задължително, що се отнася за пишещите хора, интернет ни отваря вратата към нови светове. Вярно, той е рай и за хората с болни амбиции за изява, които пълнят всякакви форуми с безсмъртните си мнения (сякаш някой е длъжен да ги чете), но всяка новост в живота ни носи и своите лоши страни. Сега всеки средно интелигентен потребител на интернет може да си набави каквато си иска информация (но в  достоверността й, не може да бъде сигурен), да събере на куп присвоеното и да си направи собствена книга например. Друг е въпросът доколко стойностна ще е тя, защото самото струпване на данни все още нищо не значи. От там нататък започва истинската творческа работа.

 Възможността да твориш подтиква много хора да се пробват, като набавят с вълшебния клавиш, изпълняващ команди „Копи” и „Пейст”, нужната информация. Но дали тя е достоверна и актуална? Съвсем наскоро един научен работник си беше позволил наивно и безразсъдно да включи в автореферата си на труд за присъждане на научно звание данни за названия на българоезични селища в Ксантийско. Влязъл за малко в гръцка територия и набързо поговорил с няколко жени, които накрая казали, че били от еди-кое си село. Научният работник за да представи достоверни данни, без да е провел задълбочени изследвания, потърсил помощта на интернет и там в Уикипедия му се появило сведение, че въпросното село може да е и едно друго село, т.е. били изписани две възможни селищни имена. Ха сега де! В безизходицата си той преписал това сведение дословно, което обаче съвсем не говорело добре за неговата компетентност и добросъвестност при събиране на диалектен материал за научен труд. Накрая на самата защита трябвало да се чуди как да отговори на направената забележка за недобре изпипаната работа.  Това е един частен случай, който обаче е показателен за опасностите, които крие наглед безкрайната интернет информация.

 Иначе както в предишните епохи, така и в това наше ново време плагиатството се открива лесно. Трудно се спори обаче в интернет пространството с такива недобросъвестници, удобно скрити зад няколкото буквени знака на електронния си адрес. Нароиха се и немалко лъжеисторици и свободни граждани на света например, мераклии да пренапишат родната ни история, като я пресеят през ситото на открит македонизъм, пантюркизъм, глобализъм и какви ли не още –изми.

  Ново поле за изява получават и един вид ентусиасти, които обаче нямат нужната подготовка за това. Така например в един интересен „родопски” блог napenalki.com (http://napenalki.com/blog.html) небезизвестният смолянски хуморист Шею се е опитал да инициира създаването на диалектен речник от Родопите. Видно е че на хората тая тема им е интересна, защото активно са се включили в начинанието, като изпращат диалектни думи и изрази. Но след като има събрани над 2000 думи, подредени по азбучен ред, работата започва да става сериозна, а липсва виждане какви да са критериите при създаване на тоя речник. Сега изграждането на речниковата статия се свежда до три графи. В първата е изписана думата, без да е транскрибирана според диалектния й изговор. Във втората се дава значението, а в началната част на речника вече се появява и транскрибиран вариант. В третата графа е дадено името на тоя, който е включил думата. Това е важно, но също много важно е от кой район (дори от говора на кое селище) е включената дума, за да има смисъл от създаването на тоя речник.  Хубаво е да има и илюстративен материал, т.е. думата да е дадена в контекст. Разбира се, обикновените ползватели на интернет, увлечени по интересната идея да участват в създаването на диалектен речник, не са длъжни да имат високо филологическо образование или да са диалектолози, но администраторът трябва да има свои критерии за изграждане на речниковите статии, та да има смисъл от цялата работа. В случая Шею трябва да се запознае с родопския речник на Тодор Стойчев в трите му части, който включва към 15000 думи, а в архива на родоповеда те са били над 20000. Но не бройката е важна, а това да се спазват поне някои елементарни изисквания при създаване на речник. Например включените като заглавни думи глаголи да са в 1 л., ед.ч., сег. време (за сведение сега има причастни форми, форми в мн.ч. и т.н.). Много трябва да се работи по оформяне на значенията, което също е голяма слабост на речника. Тук могат да се изпишат куп забележки, като се цитират и нагледни примери, но не това е целта, а да се спомене на инициаторите на начинанието, че е хубаво една работа като се захване, предварително добре да е обмислена. 

 А колкото до краеведството, то има свое ново лице. Който не вярва, може да изпише вълшебната дума ЧЕРНИЧЕВО или пък електронен адрес http://chernichevo.blogspot.com на своя компютър и веднага ще се озове в блог със същото име. Да, вече има краеведчески блогове, посветени на Родопите. Създателите им са млади ентусиасти, закърмени с любовта към родния край. Те живеят в големия град, но болеят за едно кътче в Родопите, за неговите хора, за родния край. Е, разбира се, трябват и добри компютърни умения. Такова божествено съчетание се открива при създателя на блога за с. Черничево - Георги Станков. Още самото заглавие насочва посетителя какво да очаква:

 „ЧЕРНИЧЕВО - Блог за историята, културата и забележителностите на село Черничево”. Отляво, в колонка са изброени рубриките на блога, които обхващат история (от антична до нова история); книги; лични; материална и духовна култура; последни новини; природа и околна среда; родове. На практика тия рубрики запълват тематично всички ония сфери, които трябва да бъдат избродени по пътя към познанието за родния край или за един хубав кът от най-обширната българска планина. След като вече ги няма енциклопедичните познавачи на историята на селото и края, това е начинът да се натрупат познания, стига да има ентусиасти, които да имат нужната техника, а и добрите възможности да работят с нея. Разбира се, нужна е и добросъвестност. Но един по-важен аспект на това словотворчество е да се споделят впечатления от посетения край, от непосредственото общуване с него, с природните и историческите му забележителности, с местните хора. Бъдещето на новото краеведство е именно такова. Не е нужно непременно тоя кът от планината да има изключителни природни дадености: трудно покорими планински височини или пък да е приютил екзотични представители на флората и фауната в световен или европейски мащаб. Има толкова наглед дребни неща, които могат да те грабнат от местните природни забележителности, от историческите паметници, колкото и да не са стари и уникални те!

 Встрани са изброени чужди блогове, които авторът харесва и посещава. Сред тях са такива за Македония, за българите в Албания, за Васил Левски и др. Само като се прочетат заглавията на тия блогове, интересуващият се може да разбере какъв е светогледът на създателя на блога. Тия впечатления се допълват от разделите, посветени на любимата музика, любимите книги и филми на блогера (създателя на блога) или общо казано от „прегледа на профила му”.

 Ето най-общо това е опитът за нов поглед към родния край, към неговата история и настояще. Такива блогове, посветени на Родопите все още се броят на пръсти, а що се касае до индивидуален блог, свързан с отделно малко родопско селище, то това е един образец как да бъде създаден такъв. Всеки интересуващ се ползвател на интернет може да посети блога, да го разгледа и ако се почувства съпричастен към позицията на създателя му, да сподели своето мнение. Това е също един нов начин за приобщаване към краеведството.

  Тепърва ще се натрупват знания и умения при създаването на такъв вид краеведски творения, но и от пръв поглед е ясно, че засега представеният модел за изследване,  и по-важно, за популяризиране миналото и настоящето на родния край е добър. Включените рубрики са изчерпателни, а и всеки може да ги допълва и пренарежда, както и да добавя нови в своя блог. Друг е въпросът, че след време сигурно ще се родят нови идеи, откриващи други възможности, но все пак това е пътят. Иначе, както при всяка новост, и сега вече са се нароили много опити за блогове, включващи например име Родопи и Родопа, но ако търсачът се поразрови из тях, ще види че на  доста от тия опити мястото им не е там или по-точно идеята да се запълни с тяхната поява една празна ниша, не се е осъществила. С две думи те са си останали само опити. Но пък трябва да има и лоши работи, та да изпъкнат добрите.

  Накрая трябва да поздравим Георги Станков за създадения от него блог и за любовта, с която пише за с.Черничево, Крумовградско, от което са корените на неговия род. Вместо да се опитвам да предам неговите думи, неговото отношение към заобикалящия го свят, аз предлагам на вниманието на читателя едно авторово откровение, споделено в блога на Нела Калова по повод наградата (уви, само морална), която е получил в края на 2009 г. за „креативен блогър”, значи най-общо добър създател на блог  (така или иначе новостите навлизат в живота ни със своята  терминология, която не може да бъде избегната).  Текстът от близо 1 страница е достатъчен, за да добием представа за създателя на блог ЧЕРНИЧЕВО, за това как разсъждава той на тема роден край, за патриотизма, за България и за много други неща. А на въпроса „какво му носи писането в блога”, той отговаря че това е удоволствието да твори; радостта да преоткрива собствената си идентичност; щастието да среща съмишленици. Неща напълно достатъчни да осмислят един живот.

  Накрая искам да посъветвам ентусиастите, които ще се заемат да създават свой блог, да не бързат. Нека поразгледат сътвореното досега, нека се посъветват с отзивчиви творци в тая нова краеведска насока, какъвто е Георги Станков, и тогава смело да се впускат в новото предизвикателно начинание. Все пак друго си е да има откъде да започнеш.