115 години от рождението на Царя на вицовете - Боян Николов Чинков (1899 – 1979)

Арх. Чинков със семейството си.
Източник: Регионална библиотека - Смолян. 

През 2014 г. се навършват 115 години от рождението на архитект Боян Чинков, известен още като царят на вицовете¹. Роден е на 10.02.1899 г. в с. Карлуково, Ахъчелебийско (дн. с. Славеино, Смолянско), в семейството на Никола и Шина Чинкови, като шесто дете, от които 5 момчета. Баща му бил абаджия, с дюкян в Гюмюрджина, а в Карлуково имал съоръжения за обработка на вълна (боядисване, чепкане, тъкане на аби за мъжка носия (потури, долами, елеци). Бил заможен. От карлуковските абаджии, той бил водещият по количество произведени аби. Никола Чинков бил общественик в селото. Изучил повечето си деца. От момчетата 4 добили средно или висше образование. Майката Шина била природно интелигентна. Тя е от Киряковския род и е братовчедка на съпругата на среднородопския възрожденски деятел Киряк Бялковски от Устово и майката на Илия Бялковски – Мария Димитрова. На 90-годишна възраст била с добро зрение и четяла художествена литература, дори романи.

Боян Чинков получава основното си образование в с. Карлуково, чието училище, по данни на училищните инспектори на Българската екзархия, е водещо, не само в Ахъчелебийско, а и в Гюмюрджинско като цяло. Гимназия завършва в гр. Гюмюрджина, през 1919 г. Имал желание да продължи образованието си и през 1921 г. заминава за Грац (Австрия), да следва архитектура. На следващата година се прехвърля във Висшето техническо училище в гр. Берлин (Германия), водещо по това време в Европа. Завършва го през 1925 г.

След завършване на образованието си се установява в гр. Пловдив. Изкарва задължителния едногодишен стаж в Окръжното инженерство и от 1926 г. получава удостоверение от Министерството на строежите и архитектурата с право за извършване на частна практика. Има ателие на главната улица на гр. Пловдив, пред входа на което е поставена голяма табела с надпис: „Архитект Боян Чинков от с. Карлуково, Пашмаклийско се установи на частна практика в гр. Пловдив, ул. „Княз Александър” 19, срещу кино „Екселсиор”. Първите му проекти са в Пловдив и в Асеновград. Един от тия първи проекти е за сем. Боеви в Асеновград, които били заможни, а по-късно се оженва за една от дъщерите им. После споделял, че първо взел парите на сем. Боеви, а после – най-сладкото, т.е. дъщерята им.

След голямото земетресение от 1928 г., нанесло много поражения на сгради в Пловдивско и Старозагорско, той ръководи над 50 обекта в Пловдив и по долината на р. Марица. Постепенно разширява дейността си, като има обекти в Карлово, Белово, Пашмакли, Даръдере, Мастанли, Кошукавак и др. Работи по построяването на училища, читалища, музеи, почивни станции, здравни домове, вилни сгради и частни жилища. През 1946 г. проектира голям почивен дом в м. Имарет дере (дн. Хайдушки поляни) на фондация за социални грижи „Д-р Никола Чилов” към химическите заводи в Костинброд, но настъпилите обществени промени осуетяват осъществяването на проекта. Проектира вила „Майстор Манол” в курорта Пампорово, както и къщата на д-р Константин Чилов в с. Славеино, превърната по-късно в къща-музей „Д-р Константин Чилов”. Проектира камбанария в Асеновград, сгради на църква и читалище в Момчилград, сградата на общинското управление в гр. Кърджали и др.

Синът Никола Чинков издава книга за баща си, озаглавена „Архитект Боян Чинков”, (Пловдив 1995, 139 с.). В нея се изнасят данни за 13 проектирани от архитекта сгради в гр. Пловдив и 67 в различни селища, главно в Южна България: Асеновград, Смолян, Кърджали, Момчилград, на Пампорово и др.

Архитект Боян Чинков умира на 31.07.1979 г. в гр. Пловдив, скоро след завръщането си от курортното място Имарет дере, където има наследствен имот и малка вила. На паметната плоча на гроба му в пловдивските гробища пише: „Тук почива царят на вицовете”. 

Известният архитект е още по-известен като съчинител и разпространител на вицове. Трябва да се уточни, че става въпрос за политически вицове и то разпространявани през 50-те и 60-те години на ХХ в., по време на комунистическото управление, когато това строго се е наказвало. За продукцията на интелектуалеца се носят легенди. Едни му приписват създаването на близо 100 вица, други – от 100 до 300, а някои твърдят, че е автор на 500 вица. Държал да се знае, че разказва само свои вицове. За съжаление, във връзка с арестуването му и осъждането му за антидържавна дейност, тефтерите, в които записвал вицовете, изчезват. След излизането от затвора пък било немислимо да възстанови старите тефтери, както и да води нови. Така до нас са достигнали едва двадесетина вица, но те са достатъчни, за да обрисуват картината на времето, в което са създадени, а и да покажат таланта на създателя им. Знайно е, че арх. Чинков не е български дисидент, но с ярката си гражданска позиция в ония трудни антидемократични времена засенчва новоизлюпените около датата 10 ноември в най-новата ни история куп „дисиденти”, за чиято „титанична” борба с комунистическата власт обществото тогава научи.

Ето някои от тия вицове:

1. На Понеделник пазара в Пловдив, в близост до днешния тунел имало мекичарница. Една сутрин арх. Чинков отишъл при мекичаря и го попитал каква е цената на една мекица и горе-долу колко пари изкарва от мекиците на ден. След това му дал назованата сума, като прибавил няколко лева отгоре, но с условие да раздава мекиците на купувачите без пари. И така скоро пред мекичарницата се събрала голяма тълпа от хора, които се борят да се докопат до безплатните мекици. Същевременно органите на реда не спели и скоро пред мекичарницата са озовал един милиционер. Той разбутал тълпата и като стигнал до мекичаря, го попитал защо дава мекиците без пари. Мекичарят отговорил, че един човек му платил и му казал да не взема пари от клиентите. Същевременно посочил и човека, който стоял в другия край на улицата и наблюдавал какво се случва. Милиционерът се отправил към самотния човек, представил му се и го запитал защо е платил на мекичаря да раздава мекиците без пари и да създава смут сред населението. Архитект Чинков го погледнал и казал: „Ех момче, младо си още, животът е пред тебе. А аз съм човек на възраст, днеска ме има, утре ме няма. Сигурно няма да доживея до комунизма, та исках да видя как ще е при него, когато всичко ще бъде безплатно”. 

2. Арх. Чинков твърдял, че през комунизма хората трябвало да носят само обувки с грайфери. Като го питали защо, отговарял, че партийните агитатори обяснявали на хората как тогава всичко щяло да бъде по мед и масло, та според него щяло да бъде много хлъзгаво за придвижване.

3. Имало период в Пловдив, когато хлябът бил с лошо качество. Правели го в един хлебозавод, но бил много черен и корав. Влиза арх. Чинков в магазин за хляб и казва: „Дайте ми един руски козунак”.

4. По време на Карибската криза и изявите на Никита Хрушчов в ООН, където тропал по трибуната с обувка в ръка, арх. Чинков влиза в Халите на гр. Пловдив и на щанда за месо, където имало изложени свински глави, посочва една глава и казва на продавача: „Я ми претеглете тая Хрушчовка, ако обичате”.

5. През 1949 г., малко преди отец Ангел да затвори вечерта църквата „Св. Петка” в Пловдив, влиза арх. Чинков с радиоапарат, окичен отгоре със запалени свещи и казва на свещеника: „Отче нося го да му четеш”. „Какво да му чета? За какво?” – пита отчето. „Чети му, че много лъже, бе отче” – отговорил арх. Чинков.

6. В едно ТКЗС петелът отишъл при председателя и му казал, че иска да напусне. На въпрос защо, отговорил, че се чувства безполезен. По цяла сутрин пеел, за да стават хората за работа, но те не го слушали и се успивали. След него дошло кучето, което също искало да напусне. А мотивацията му била, че то лаело постоянно по крадците, но хората не го слушали и си крадели от стопанството. Накрая при председателя дошъл и бикът, също с молба за напускане. „Ти пък какво искаш?” – попитал учудено председателят, а бикът отвърнал: „В това ТКЗС няма място за два бика и аз трябва да си отида”.

7. Радио Ереван номинирало бащата на Тодор Живков за Нобелова награда по биология. Приносът му бил, че създал говореща тиква.

8. Чушката (доматът), картофът и фасулът кандидатствали за членове на Партията, но и трите кандидатури били отхвърлени. Чушката твърдяла, че е червена и е много вкусна, но й обърнали внимание, че преди да стане червена, била зелена. Кандидатурата на картофа категорично била отхвърлена, тъй като носел „фашистки” имена: „Бинте”, „Фуран”, „Урана” (в случая става въпрос за марки картофено семе – бел. ГМ). Фасулът пък бил отхвърлен, защото издавал държавни и партийни тайни. Но тиквата я приели. Отхвърлените кандидати я попитали как е станало това, а тя отговорила, че като влязла при комисията, вътре били същите тикви като нея и се разбрали.

9. На въпроса кое е най-дългото животно в света, арх. Чинков отговарял - прасето, защото главата му била в София, а задникът – в Москва.

Според някои данни авторът на вицове бил арестуван в края на 1963 г. Процесът срещу него се състоял на 14, 15 и 16.01.1964 г. Преди това прекарал 30 дена в ареста на ДС и 15 дена в Старозагорския затвор. Съдебен състав с председател Богдан Груев и прокурор Андонов изслушват в продължение на 3 дена 37 свидетели, които са слушали вицове от създателя им. Повечето били негови колеги и се опитвали да омаловажат „антидържавния” характер на тия вицове, за да не утежняват и без това тежкото му положение. Въпреки това арх. Чинков бил осъден на 5 години лишаване от свобода с конфискуване на част от имуществото му, по обвинение за разпространяване на политически вицове. Но лежал само 11 месеца. Според други източници в Старозагорския затвор арх. Чинков прекарва времето от 20.11.1963 до 10.09.1964 г. Когато на 11.09. му съобщили, че ще го освободят, той възкликнал със съжаление: „Ех момчета, тъкмо си бях решил жилищния проблем за пет години”, но директорът му се сопнал да внимава какво говори, че ако попадне втори път там, може и да не излезе жив.

А ето част от обвинителната реч на процеса, за да добият по-младите читатели представа за тогавашното време: „Нашата страна уверено крачи по пътя към своето развитие напред. Всяка година растат комините на огромни промишлени комплекси, израстват просторни жилищни блокове, училища, почивни станции. Има обаче отделни хора, които заслепени от дълбока омраза към народната власт, не искат да видят тези постижения. Такъв е архитект Боян Чинков. Той използва някои трудности, които нашият народ среща по пътя на своето социалистическо развитие, за да умаловажава постигнатите успехи и да клевети партийните и държавните ръководители, както и Великата Съветска страна. Под формата на политически вицове Боян Чинков е злословил по адрес на народната власт. За тези си деяния клеветникът справедливо беше призован на подсъдимата скамейка. Състав от градския съд в Пловдив разгледа делото му. Бяха разпитани много свидетели, които потвърдиха обвиненията срещу разпостранителя на вицове, клевети и злословия срещу народната власт. Съдът осъди Боян Чинков на пет години лишаване от свобода и конфискуване на част от имуществото му."

Една част от вицовете на арх. Чинков са свързани с престоя му в затвора:

10. Като арестували разказвача на вицове, милиционерът, който извършил ареста, му предложил да разкаже един виц, за да го пусне. А арх. Чинков остроумно попитал: „От тоя или от по-горния етаж?”

11. След като вече е въдворен в Старозагорския затвор, милиционер надзирател води осъдения арх. Чинков към килията му, а той вървейки възкликнал: „Това е най-щастливият ден в живота ми!”. Защо? – попитал надзирателят, а осъденият отговорил: „Защото доживях да ида на място, където няма опашки!”

12. В затвора арх. Чинков го заболял зъб и бил отведен при зъболекаря. Седнал той на зъболекарския стол и зъболекарят го подканил да си отвори устата, но реакция не последвала. Зъболекарят отново го подканил да си отвори устата и така няколко пъти, но без резултат. Накрая зъболекарят се обърнал към надзирателя да го накара да си отвори устата или да го маха от кабинета му и надзирателят се сопнал на арх. Чинков: „Айде отваряй си устата, да не седиш в килията с болния зъб”, а арх. Чинков отговорил: „А-а, аз веднъж вече си отворих устата и ето докъде я докарах!”

Пак по това време, на изложба със стентабла в центъра на гр. Пловдив, по случай 20 години от създаването на структурите на Народната милиция, едно табло било посветено на „идеологическия клеветник” арх. Чинков. На таблото имало изписани и два вица, разпространявани от него: 

13. По това време имало държавен почин жените среднистки да бъдат изпращани да работят в селското стопанство, за да го развиват по научному. И на въпроса защо няма яйца на пазара, арх. Чинков отговорил, че откакто среднистките отишли в птицефермите по селата, научили кокошките да правят аборти, затова и яйцата се свършили.

14. На въпроса „Коя е най-голямата страна в света?” арх. Чинков отговарял – Съветският съюз, защото сеел в Украйна, пък жънел в Канада. Вицът е създаден във времето на зърнена криза в СССР, след Втората световна война, когато там се внасяло канадско жито.

За предсрочното освобождаване на арх. Чинков от затвора има различни версии. По данни на ген. Сарийчев, тогавашен работник в системата на МВР, след вкарването на арх. Чинков там се обадил Боян Българанов, тогавашен член на Политбюро на ЦК на БКП, който отговарял за административните органи, и споделил, че според френски другари имало в български затвор архитект, вкаран там заради разпространяване на вицове. Разпоредил се да няма такъв случай.

Друга версия е, че лично тогавашният френски президент ген. Де Гол се застъпил за него. Де Гол се обърнал към представители на френските медии, които твърдели, че в страната няма демокрация, като казал, че във Франция на тях им е позволено да го критикуват открито, дори да публикуват карикатури, в които той е изобразен като магаре. Попитал ги какво още искат и дал за пример България, където за един политически виц хвърлят човек в затвора. Други твърдят, че при среща на западноевропейски ръководители в Англия, посветена на правата на човека, френският президент поставя въпроса за осъдения в България за разпространяване на политически вицове архитект. 

Според някои ген. Де Гол поставил въпроса за осъдения за политически вицове български архитект при лична среща с Тодор Живков. На нея той заявил: „Господин Живков, ние с Вас имаме общи колекционерски интереси. Аз колекционирам вицове, а Вие колекционирате разказвачи на вицове”. Т. Живков отговорил, че не знае за такива случаи, но като се върне в България, ще провери. Впоследствие били взети мерки. 

Има и друга версия, според която арх. Чинков членувал в международна организация на архитектите със седалище Париж, заедно със свои някогашни състуденти и колеги от Берлинското техническо училище. След завършването му приятелите продължили да общуват. До неговите колеги достигнали сведения, че е арестуван и съден за разпространяване на политически вицове, поради което те подели инициатива за освобождаването му.

Така или иначе, дошъл моментът да бъде освободен предсрочно от затвора. Както бе отбелязано по-горе, когато от управата на затвора му съобщил вестта, той възкликнал: „Ех момчета, тъкмо си бях решил квартирния въпрос за няколко години напред, и сега нова изненада”. Но директорът на затвора му се сопнал да внимава какво говори, че следващият път ако попадне там, не се знае дали ще излезе.

Несъмнено има и вицове, свързани с периода след освобождаването на арх. Чинков от затвора, макар да са и по-малко.

15. След освобождаването му го среща една съседка и го пита за къде се е забързал, а той отговаря: „Отивам в Ортопедията, да ми гипсират езика, че виждаш ли какво ми се случи заради него…”

16. Веднъж отишъл на зъболекар, че го заболял зъб, но на подканата на зъболекаря да си отвори устата, той посочил задника си, като после обяснил, че са го посъветвали да не си отваря устата, та ако може през задника зъболекарят да си свърши работата.

17. Един ден влязъл в малко квартално магазинче със съдържател арменец. Собственикът го запитал любезно какво ще желае, а арх. Чинков отговорил, че иска да си купи чай. Арменецът продължил в същия тон: „Какъв ще обичате? Имаме руски, грузински, китайски, индийски…” Но арх. Чинков възкликнал: „Стоп, стоп, стоп, какъвто ще да е. С политика вече не се занимавам”.

18. При разговор с Касабов от съседното на Славеино с. Кутела през 70-те години на ХХ век, арх. Чинков споделил, че иска да си купи луканка от 16 лв. за килограм. На въпроса на кутелеца „Чем има ли такава скъпа луканка?”, арх. Чинков уверено отговорил: „Ше има, ще има”.

Арх. Чинков винаги запазвал добрия тон и по никакъв начин не се изтъквал като репресиран след престоя си в затвора. Наскоро след освобождаването му, на ул. „Иван Вазов” в Пловдив случайно го среща тогавашният студент и бъдещ медик проф. Илия Киряков, родом от с. Славеино. На въпроса му „Батьо Бояне, какво правиш?”, получил отговор: „Амужа, малко бях запас”.

Във времето се появяват и анекдоти, свързани с арх. Чинков, които не са негово дело. Така например при прокопаването на тунела за пътна връзка под едно от пловдивските тепета зевзеци шеговито обяснявали, че от едната страна тунелът се прокопавал от ония, които слушали вицовете на арх. Чинков, а от другата копаели разпространителите на тия вицове.

Широко разпространение има и разказът за една друга случка по време на съдебния процес срещу арх. Чинков. Накрая, след като била прочетена осъдителната присъда, дали право на осъдения за последна дума и арх. Чинков разказал следната история. В Швейцария някога живял един много талантлив младеж. Като студент имал свой приятелски кръг и помагал на приятелите си да завършат успешно обучението си, а също им давал ценни житейски съвети, с които да се справят в трудни ситуации. След завършване на висшето си образование състудентите запазили приятелските си връзки. И отново талантливият млад човек помагал с ценни съвети на всичките си приятели. След време приятелите му дозрели до идеята да сформират партия и поканили своя талантлив приятел да се включи. Той заявил, че ще им помага със съвети, но по никакъв начин няма да участва с членство в партията им, защото не иска да се занимава с политика. Но получавайки ценни съвети от приятеля си съпартийците се явили на парламентарни избори и дори ги спечелили. Дошло време да съставят правителство. Отново се насочили към своя незаменим приятел и съветник с цел непременно да го включат в новото правителство. Опитали какво ли не, но не успели да го придумат. Накрая започнали да го уговарят, че неговото участие в правителството е жизненоважно за Швейцария и категорично му заявили, че няма да отстъпят, докато не го накарат да се съгласи. Тогава той възкликнал: „Добре, съгласен съм да участвам, но ако ми дадете министерството на корабоплаването”. С това арх. Чинков завършил своя разказ. Настанала тишина, която продължила доста дълго. По едно време един от съдиите се престрашил и се обадил: ”Е как така министерството на корабоплаването, пък Швейцария няма излаз на море?”. А арх. Чинков отвърнал: „Ами в България като съдят, да не би да има демокрация?” 

В случая не е важно дали наистина това се е случило и арх. Чинков е разказал пред Народния съд въпросната случка с поучителен край. По-важно е, че тя се разпространява и днес, като разнася славата на Царя на вицовете, който и в ония трудни политически времена е успял с помощта на онова неподправено лекарство хуморът да критикува недостатъците на един обществен строй, нетърпящ критика. 

БЕЛЕЖКИ:

¹ Част от разказаните истории и някои данни за животописа на арх. Боян Чинков са заимствани от следните книги: 

Илчевски, Ст. „Не изтръгвайте корените от родното село. Принос към историята на Славеино”. Смолян, 2005.

Карапетков, П. Славеино минало. Пловдив, 1948.

Карапетков, П. Славеино родовете. София, 1996.

Чинков, Н. Архитект Боян Чинков. Пловдив 1995.

За блог „Черничево” или за новите измерения на краеведството, за любовта към родния край и още нещо

Животът с бързи темпове върви напред. Сякаш вчера беше времето, когато в детството ми из родопските дебри нямаше още асфалтови пътища, леките автомобили бяха рядкост, както и телевизионните приемници. За много селски къщи единственият източник на новини и връзка със света бяха радиоточките. Слава богу, вече имаше електричество. Такава беше картината в началото на 60-те години на ХХ век. После през 70-те и 80-те години хората масово си накупиха телевизионни апарати. Появиха се транзисторни радиоапарати и т.н. Тогава някои бяха чували за компютъра, чийто първообраз заемаше почти цяла стая машинарии. После, в края на миналия и в началото на новия век новите компютърни технологии ни заляха, вмъкнаха се и се настаниха трайно в бита ни. А през цялото това време, от 60-те години на миналия век до днес, животът си течеше. Издаваха се вестници, списания, пишеха се книги. Пишещите машини тракаха усилено в стремежа си да покажат че са непоклатимо техническо постижение. Краеведите, онова особено племе хора чудаци, сътворяваха своите трудове, твърдо уверени в тяхната полза и приносен характер. Пишеха на пишещите машини и с умиление се сещаха за старите краеведи класици, творили с писалки, че и с мастило, често на светлината на газената лампа.

  Днес все повече книги се издават. Краеведството се развива, но вече все по-трудно някой се наема да напише история на родното си село. Възрастните местни хора с енциклопедични познания за миналото на родния край отдавна си отидоха. Такива „динозаври” сега са екзотична рядкост из селата. Но пък краеведството търси своето ново място под слънцето в новите времена и е на път да го намери. А как и в какво измерение? В днешно време, когато да имаш собствен компютър е важна необходимост и дори е задължително, що се отнася за пишещите хора, интернет ни отваря вратата към нови светове. Вярно, той е рай и за хората с болни амбиции за изява, които пълнят всякакви форуми с безсмъртните си мнения (сякаш някой е длъжен да ги чете), но всяка новост в живота ни носи и своите лоши страни. Сега всеки средно интелигентен потребител на интернет може да си набави каквато си иска информация (но в  достоверността й, не може да бъде сигурен), да събере на куп присвоеното и да си направи собствена книга например. Друг е въпросът доколко стойностна ще е тя, защото самото струпване на данни все още нищо не значи. От там нататък започва истинската творческа работа.

 Възможността да твориш подтиква много хора да се пробват, като набавят с вълшебния клавиш, изпълняващ команди „Копи” и „Пейст”, нужната информация. Но дали тя е достоверна и актуална? Съвсем наскоро един научен работник си беше позволил наивно и безразсъдно да включи в автореферата си на труд за присъждане на научно звание данни за названия на българоезични селища в Ксантийско. Влязъл за малко в гръцка територия и набързо поговорил с няколко жени, които накрая казали, че били от еди-кое си село. Научният работник за да представи достоверни данни, без да е провел задълбочени изследвания, потърсил помощта на интернет и там в Уикипедия му се появило сведение, че въпросното село може да е и едно друго село, т.е. били изписани две възможни селищни имена. Ха сега де! В безизходицата си той преписал това сведение дословно, което обаче съвсем не говорело добре за неговата компетентност и добросъвестност при събиране на диалектен материал за научен труд. Накрая на самата защита трябвало да се чуди как да отговори на направената забележка за недобре изпипаната работа.  Това е един частен случай, който обаче е показателен за опасностите, които крие наглед безкрайната интернет информация.

 Иначе както в предишните епохи, така и в това наше ново време плагиатството се открива лесно. Трудно се спори обаче в интернет пространството с такива недобросъвестници, удобно скрити зад няколкото буквени знака на електронния си адрес. Нароиха се и немалко лъжеисторици и свободни граждани на света например, мераклии да пренапишат родната ни история, като я пресеят през ситото на открит македонизъм, пантюркизъм, глобализъм и какви ли не още –изми.

  Ново поле за изява получават и един вид ентусиасти, които обаче нямат нужната подготовка за това. Така например в един интересен „родопски” блог napenalki.com (http://napenalki.com/blog.html) небезизвестният смолянски хуморист Шею се е опитал да инициира създаването на диалектен речник от Родопите. Видно е че на хората тая тема им е интересна, защото активно са се включили в начинанието, като изпращат диалектни думи и изрази. Но след като има събрани над 2000 думи, подредени по азбучен ред, работата започва да става сериозна, а липсва виждане какви да са критериите при създаване на тоя речник. Сега изграждането на речниковата статия се свежда до три графи. В първата е изписана думата, без да е транскрибирана според диалектния й изговор. Във втората се дава значението, а в началната част на речника вече се появява и транскрибиран вариант. В третата графа е дадено името на тоя, който е включил думата. Това е важно, но също много важно е от кой район (дори от говора на кое селище) е включената дума, за да има смисъл от създаването на тоя речник.  Хубаво е да има и илюстративен материал, т.е. думата да е дадена в контекст. Разбира се, обикновените ползватели на интернет, увлечени по интересната идея да участват в създаването на диалектен речник, не са длъжни да имат високо филологическо образование или да са диалектолози, но администраторът трябва да има свои критерии за изграждане на речниковите статии, та да има смисъл от цялата работа. В случая Шею трябва да се запознае с родопския речник на Тодор Стойчев в трите му части, който включва към 15000 думи, а в архива на родоповеда те са били над 20000. Но не бройката е важна, а това да се спазват поне някои елементарни изисквания при създаване на речник. Например включените като заглавни думи глаголи да са в 1 л., ед.ч., сег. време (за сведение сега има причастни форми, форми в мн.ч. и т.н.). Много трябва да се работи по оформяне на значенията, което също е голяма слабост на речника. Тук могат да се изпишат куп забележки, като се цитират и нагледни примери, но не това е целта, а да се спомене на инициаторите на начинанието, че е хубаво една работа като се захване, предварително добре да е обмислена. 

 А колкото до краеведството, то има свое ново лице. Който не вярва, може да изпише вълшебната дума ЧЕРНИЧЕВО или пък електронен адрес http://chernichevo.blogspot.com на своя компютър и веднага ще се озове в блог със същото име. Да, вече има краеведчески блогове, посветени на Родопите. Създателите им са млади ентусиасти, закърмени с любовта към родния край. Те живеят в големия град, но болеят за едно кътче в Родопите, за неговите хора, за родния край. Е, разбира се, трябват и добри компютърни умения. Такова божествено съчетание се открива при създателя на блога за с. Черничево - Георги Станков. Още самото заглавие насочва посетителя какво да очаква:

 „ЧЕРНИЧЕВО - Блог за историята, културата и забележителностите на село Черничево”. Отляво, в колонка са изброени рубриките на блога, които обхващат история (от антична до нова история); книги; лични; материална и духовна култура; последни новини; природа и околна среда; родове. На практика тия рубрики запълват тематично всички ония сфери, които трябва да бъдат избродени по пътя към познанието за родния край или за един хубав кът от най-обширната българска планина. След като вече ги няма енциклопедичните познавачи на историята на селото и края, това е начинът да се натрупат познания, стига да има ентусиасти, които да имат нужната техника, а и добрите възможности да работят с нея. Разбира се, нужна е и добросъвестност. Но един по-важен аспект на това словотворчество е да се споделят впечатления от посетения край, от непосредственото общуване с него, с природните и историческите му забележителности, с местните хора. Бъдещето на новото краеведство е именно такова. Не е нужно непременно тоя кът от планината да има изключителни природни дадености: трудно покорими планински височини или пък да е приютил екзотични представители на флората и фауната в световен или европейски мащаб. Има толкова наглед дребни неща, които могат да те грабнат от местните природни забележителности, от историческите паметници, колкото и да не са стари и уникални те!

 Встрани са изброени чужди блогове, които авторът харесва и посещава. Сред тях са такива за Македония, за българите в Албания, за Васил Левски и др. Само като се прочетат заглавията на тия блогове, интересуващият се може да разбере какъв е светогледът на създателя на блога. Тия впечатления се допълват от разделите, посветени на любимата музика, любимите книги и филми на блогера (създателя на блога) или общо казано от „прегледа на профила му”.

 Ето най-общо това е опитът за нов поглед към родния край, към неговата история и настояще. Такива блогове, посветени на Родопите все още се броят на пръсти, а що се касае до индивидуален блог, свързан с отделно малко родопско селище, то това е един образец как да бъде създаден такъв. Всеки интересуващ се ползвател на интернет може да посети блога, да го разгледа и ако се почувства съпричастен към позицията на създателя му, да сподели своето мнение. Това е също един нов начин за приобщаване към краеведството.

  Тепърва ще се натрупват знания и умения при създаването на такъв вид краеведски творения, но и от пръв поглед е ясно, че засега представеният модел за изследване,  и по-важно, за популяризиране миналото и настоящето на родния край е добър. Включените рубрики са изчерпателни, а и всеки може да ги допълва и пренарежда, както и да добавя нови в своя блог. Друг е въпросът, че след време сигурно ще се родят нови идеи, откриващи други възможности, но все пак това е пътят. Иначе, както при всяка новост, и сега вече са се нароили много опити за блогове, включващи например име Родопи и Родопа, но ако търсачът се поразрови из тях, ще види че на  доста от тия опити мястото им не е там или по-точно идеята да се запълни с тяхната поява една празна ниша, не се е осъществила. С две думи те са си останали само опити. Но пък трябва да има и лоши работи, та да изпъкнат добрите.

  Накрая трябва да поздравим Георги Станков за създадения от него блог и за любовта, с която пише за с.Черничево, Крумовградско, от което са корените на неговия род. Вместо да се опитвам да предам неговите думи, неговото отношение към заобикалящия го свят, аз предлагам на вниманието на читателя едно авторово откровение, споделено в блога на Нела Калова по повод наградата (уви, само морална), която е получил в края на 2009 г. за „креативен блогър”, значи най-общо добър създател на блог  (така или иначе новостите навлизат в живота ни със своята  терминология, която не може да бъде избегната).  Текстът от близо 1 страница е достатъчен, за да добием представа за създателя на блог ЧЕРНИЧЕВО, за това как разсъждава той на тема роден край, за патриотизма, за България и за много други неща. А на въпроса „какво му носи писането в блога”, той отговаря че това е удоволствието да твори; радостта да преоткрива собствената си идентичност; щастието да среща съмишленици. Неща напълно достатъчни да осмислят един живот.

  Накрая искам да посъветвам ентусиастите, които ще се заемат да създават свой блог, да не бързат. Нека поразгледат сътвореното досега, нека се посъветват с отзивчиви творци в тая нова краеведска насока, какъвто е Георги Станков, и тогава смело да се впускат в новото предизвикателно начинание. Все пак друго си е да има откъде да започнеш.

Никола Чилов - успелият родопчанин

Ако всяко село има своите няколко герои и известни личности, които го представят пред света, то природата е била твърде щедра към с. Карлуково (дн. Славеино), в чиято история са вплетени толкова много и различни начала. Или може би наличието на стойностен генетичен материал в съчетание с пословичното трудолюбие на карлуковци е довело до появата на ярки личности, оставили следа в различни сфери на обществения живот на местно, че и на национално ниво. Такъв е например успелият и заслужил проф. д-р Константин Чилов, роден през 1898 г., завършил медицина във Виенския университет през 1925 г. Той оставя следа в обучението на поколения лекари, член-кореспондент е на БАН, основател е на Института за клинична и обществена медицина и др. Не по-малко стойностен е образът на арх. Боян Чинков, който е немски възпитаник (завършва архитектура в Германия през 1925 г.), а впоследствие става един от най-известните архитекти на гр. Пловдив. В негово лице може да се види един истински български дисидент, а не измислен, появил се около „сакралната” за най-новата българска история дата 10 ноември, изявяващ се със своето неподправено оръжие – вицът, във времена, когато за критика на обществения строй е можело да заплатиш с живота си. Именно в такова време арх. Чинков показва открито своето критично отношение към властта, за което е осъден на 3 г. затвор и бива освободен по личното застъпничество на френския президент Дe Гол. Така някак странно днес съжителстват двете емблематични, наложили се с времето мнения за Славеино като: хайдушко (бунтовническо) и като докторско село, от което са излезли близо 100 лекари. Да, карлуковци, както и останалите християни в Среднородопието, е трябвало да оцеляват в много трудните условия на господстващо мюсюлманско управление, чиито проводници на местно ниво често са издевателствали над мирното малобройно християнско население. Няма селищна монография (например за Петково, Славейно, Момчиловци и др.), в която да не се описват злодеянията на местни деребеи и разбойници. В тези условия това население е било принудено да постига своя напредък с труд, постоянство  и търпение, посрещайки твърдо несгодите. Все пак е имало различия и в „житейската философия” на населението от отделните села. Показателен за това е един епизод от книгата на П. Карапетков „Славеино минало”, в който се описва как един узундерски ханджия (българин мохамеданин), обслужващ гурбетчиите и кираджиите по пътя за Гюмюрджина, познавал кои гурбетчии са от Петково и кои от Карлуково. Първите когато отсядали в хана за преспиване, все за жени и за пиене говорели, а вторите все за работа и сметки. Не знам дали това е било точно така и дали от тоя факт трябва да се правят важни изводи, но има нещо в нрава на карлуковци, което е накарало местните управници и проводниците на гърцизма в Среднородопието да ги нарекат калънкафалии т.е. твърдоглавци. Тая тяхна борбеност, съчетана със задружност, е способствала да си изградят такова име.... Карлуковци са в първите редици на борбата за черковна независимост. Прегледът на запазените оригинални писма, изпращани от християнските села в Среднородопието до българската община в Пловдив, до различни султански чиновници и др., показва че за разлика от първенците на други села, нито един карлуковски първенец не е имал свой личен печат, който да използва за подпис. Такива са имали в Райково, в Устово, дори в с Арда. В случая не става въпрос само за мода и практичност, а за общност и единение. Заможните карлуковци, наред с представителите на оформящата се местна интелигенция, са се подписвали по един начин, без печат, като по тоя начин са демонстрирали единството си. Така задружни са били те в борбата за черковна независимост, както и в борбата за политическа свобода. Неслучайно Карлуково е „комитското” село на Среднородопието, макар в началото за център да е тъкмено средищното с. Устово.

  Несъмнено важен фактор за формирането на ярките личности е родът, семейството от което те произхождат. Така между всички достойни карлуковски родове има някои, които са с особен принос в новата история на селото. Такъв е Чиловият род, който е клон от Райчевския род. Той дава на Карлуково (Славеино) д-р Константин Чилов и финансиста - индустриалец Никола Чилов. Баща им Чило Райчевски бил преуспяващ абаджия, който се включва активно в обществения живот на селото в преломното време от втората половина на ХІХ и началото на ХХ век – време на народен подем, на въстания, войни и погроми. Виждайки ползата от учението, абаджията прави всичко възможно да образова многобройната си челяд. Дядо им Колю Райчевски бил дълги години кмет на селото в периода от втората половина на ХІХ век, когато се случват съдбоносни за местното население събития. По майчина линия произхождат от Шоповския род. Дядо им Никола Шопов е един от водачите на селото в борбата за духовна и политическа свобода. Именно в такова семейство се ражда през 1895 г. един от най-успелите карлуковци и пръв висшист от селото – финансистът и индустриалецът Никола Чилов. Някои държат пред името му да се изписва титлата д-р, добита при завършването с отличие на висшето образование в университета в Ерланген (Германия) и с докторат по финансови науки, но едва ли това е най-важното. Много по-стойностни са мненията на съвременниците му по повод преждевременната му смърт през 1936 г. Ето какво споделя в словото си по тоя повод Екзарх Стефан: „Напусна плоскостта на земния живот един от рядко талантливите синове на българския народ, отиде си един достоен гражданин и ползотворен ратник в голямото поле на българското стопанство, на българската индустрия”.  А какво ли е чувствал младият родопчанин, извървял пътя от училището в родното му с. Карлуково през училището в Чепеларе и гимназиите в гр. Свищов и Солун, до университетското градче Ерланген, на чиито факултетни сгради е изписана дата на създаването им 70-те години на ХІV век? Но той успява, като завършва с отличие образованието си. По-нататък пътят му го отвежда в Българската Екзархия в Цариград. Според неговия съвременник и приятел Георги Попанастасов от с. Петково, Никола Чилов се явява пред българския Екзарх да иска финансова помощ за завършване на висшето си образование. Същевременно събира сведения за данъчната система в Османската империя от самия тогавашен финансов министър на империята, които после използва при написване на докторантурата си. След дипломирането си се връща в Цариград и постъпва на работа като счетоводител в Българската Екзархия. Трудолюбието и талантът на младия карлуковец, в съчетание с качества като отзивчивост, обаятелност, доброта, отварят вратите пред него. Всеки негов съвременник, посветил му свои бележки, изтъква тия му добродетели. Неслучайно за съвсем кратко време успява да спечели симпатиите и доверието на българския Екзарх, като се издига до главен счетоводител на Българската Екзархия. В Цариград се оженва за Мара Селджобалиева, чийто баща е един от най-богатите и влиятелни тогава цариградски българи. След българския крах през 1913 г., седалището на Българската Екзархия се премества в София, където се премества и Никола Чилов със семейството си. Отначало е финансист, а от 1923 г. е и директор на туткалена фабрика в с. Костинброд, Софийско. С нея е свързан по-нататъшният живот на карлуковеца Никола Чилов, за да се спомене в едно от словата по повод смъртта му: „...вчера България изгуби носителя на стопанския гений, талантът на индустриалното строителство, който в късо време постави България в редовете на големите нации, имащи развити и усъвършенствани индустрии”. Той превръща фабриката в едно модерно предприятие на световно ниво.

   Показателно е, че родопчанинът Никола Чилов не забравя от къде е тръгнал и се стреми да помага на своите земляци. В модернизираната фабрика работят и родопчани. Интересен факт е, че за портиер там е назначен синът на един закрилник на карлуковци през размирните времена - Садък от с. Виево (Каршилъ),. Никола Чилов държал сам да възпитава земляка си, по свое усмотрение, като му обръщал специално внимание. Родопчанинът и крупен индустриалец не стои встрани от обществената дейност, свързана с Родопите и Тракия. Така той в продължение на 14 години е председател на родопската дружба в София (1920-1933 г.) и 7 години е председател на В. К. на Тракийската организация (1923-1930 г.). В свои спомени за именития си земляк родоповедът Стою Н. Шишков пише, че Никола Чилов споделил с него идеята си да открие фонд за 500 000 лв. при черквата в с. Славеино, като с ежегодните лихви той да се издържа и да подпомага с храна и облекло родопчани в затруднено материално положение. Славеиновският летописец П. Карапетков може би най-точно обрисува тая негова дейност в книгата си „Славеино минало”: „Но преди всичко той беше истински човек – с вечна усмивка на уста, любезен, внимателен, учтив, вежлив, нежен съпруг, мил татко. Големите богатства от година на година го правеха по-щедър. Много почини са чувствували неговата подкрепа. Паметник, училище, читалище, черква, камбанария ли започнеше да се строи, той ще се притече на помощ. Често подпомагаше бедни ученици, гимназисти, студенти, селяни и др. И винаги подкрепяше така, че когато даваше дясната ръка, лявата не виждаше”.  Какво повече може да се добави към това? Но явно може. Не бива да премълчаваме, че за некратък период от време името на големия български индустриалец бе низвергнато. Така в своя критика на книгата на П. Карапетков „Славеино минало”, публикувана на страниците на в. „Родопска правда”, 1948 г., бр. 18-19, небезизвестният Кирил Василев от своята „класово-партийна позиция „обвинява автора, че поднасял историята на Славеино „като история на забогатяващи славеиновски родове”. Той твърди още, че: „Стига се даже до надути хвалебствия на тлъсти реакционери и чорбаджии от рода на костинбродския акционер и финансист Никола Чилов, заради някакви си трохи, които той хвърлял от пищната си трапеза като милостиня”. Но времената се промениха и тия късогледи критики сега са анахронизъм. Та кой, ако не заможните българи даваха мило и драго за просперитета на своите села. Кой строеше училища и черкви? Нима заможните карлуковци не се включваха активно в борбата за духовна и политическа свобода? Жив пример в това отношение е бащата на Никола Чилов – Чило Райчевски, който е член на околийското черковно-училищно настоятелство и го подпомага с безлихвен заем. Председател е на абаджийското дружество в селото, член на училищното настоятелство и един от основателите на просветното дружество. Не по-малък пример в по-ново време е самият индустриалец, който милее за родния край и се стреми да го подпомага. Специално отношение има той към своите работници, които са добре възнаградени и се ползват от различни облаги. Но тия критики изиграват своята роля, след близо 40 години чакане и неколкократни преработки под натиска на „обективни критикари” да се появи една осакатена книга с „нов” прочит на историята на с. Славеино, в която и ред не се споменава за един от най-успелите родопчани, но е отредено голямо място за комунистическото движение в селото, което както и да се гледа, не е стихията на славеиновци. Все пак по-късно, в друга книга „Славеино – родовете” (С., 1996) бе повторено написаното 40 години по-рано. Жалко само, че бе пропусната възможността през тоя период да се запишат нови сведения за Никола Чилов от негови съвременници. Би било добре ако има запазени архивни материали, свързани с живота и дейността на именития карлуковец и родопчанин, да бъдат проучени и да се подготви монографичен материал за неговия живот и дело. Така ще може да се запълни една празнина в родопската историография и да се изпълни един дълг към паметта на нашия земляк.