22 септември 2016 г.

КАКВО МОЖЕ ДА СЕ ОТКРИЕ В ЕДНО ИЗСЛЕДВАНЕ НА ЮЖНОРОДОПСКИ БЪЛГАРСКИ ГОВОР?

КАКВО МОЖЕ ДА СЕ ОТКРИЕ В ЕДНО ИЗСЛЕДВАНЕ НА ЮЖНОРОДОПСКИ БЪЛГАРСКИ ГОВОР?

Summary: The article reveals a critical review of a study, made by the English linguist Susan Sandry devoted to the grammar particularities of the South Rhodopean Bulgarian dialect of the village of Pashevik, Xanthi region.

Keywords: Bulgarian dialectology, dialectical particularities, South Rhodopean Bulgarian dialects, “pomak” language.

          Преди време ме помолиха да окажа помощ на изследователката Сузан Сандри, която бе пред защита на свой труд за южнородопския български говор на с. Пашевик (грц. Пахни), Ксантийско, в Северна Гърция, проучван известно време от нея. След завръщането си в Англия, подготвила свое изследване, което представила като хабилитационен труд в университета на гр. Ковънтри. Но се оказало, че там няма специалисти слависти, в частност българисти, които да преценят качествата на представения труд. Наложило се да се допитат до колега от СУ „Св. Климент Охридски”, който водел лекционен курс в местния университет по българска литература. Въпреки, че не бил специалист езиковед, той преценил, че в труда има пропуски, каквото било мнението и на английските му колеги филолози. Взело се решение да се обърнат към специалист от България, който да помогне на Сандри, а на нея й бил отпуснат срок от 3 месеца, за да преправи труда си и да го представи отново. Свързах се с изследователката и й предложих да ми изпрати труда си, за да видя с какво мога да съм й полезен, но тя отказа и поиска библиография от публикации на български автори по темата. Изпратих исканата библиография, изказвайки опасения, че времето, отпуснато й за преработване на труда, бе вече само два месеца и едва ли би имала възможност да си набави литературата, камо ли да я прочете. Но въпреки това, тя поиска в ново писмо още библиографски данни. Отново повторих опасенията си, но изпълних молбата й. С това кореспонденцията от нейна страна бе прекратена и не разбрах какво се е случило по-нататък с труда й. Но наскоро открих в интернет нейна публикация със заглавие „Phonology and Morphology of Paševik Pomak with Notes on the Verb and Fundamentals of Syntax” - "Фонология и морфология на Пашевик помашки с бележки за глагола и за основите на синтаксиса" (Sandry 2013). На тая титулна страница още е изписано: University College London School of Slavonic and East European Studies. 
          
          В резюмето се споменава за Pomak spoken in the Greek village of Paševik, т.е. за помашки говор на гръцкото село Пашевик. Отбелязани са автори на няколко”помашки” граматики, издадени в Гърция от тамошни изследователи, но никакви публикации на български автори не са посочени, въпреки изпратената от мен библиография. Още тук авторката дава заявка за сравняване на „пашевишкия помашки” с книжовния български език! За съжаление, изпратените от мен библиографски данни само са включени в раздел Библиография и то частично. А от изброените там изследвания на български диалектолози е цитиран единствено трудът на Ст. Стойков „Българска диалектология” и то на места неправилно.
           
          От друг цитат става ясно, че се изследва „разнообразието в помашкия говор на гръцкото с. Пашевик”. Сандри уточнява, че с термин „помашки” означава южните славянски диалекти в района на Гръцка Тракия. Отбелязва, че е проучвала говора на селото от 2005 до 2010 г., но явно, не е намерила време да види какво се пише за южнородопските български говори от българските изследователи. Посочва гръцки граматики на Papadēmētriou и др.1996 г.; Kokkas 2004; Theoxaridēs 1996; Panagiōtidēs 1997, които навярно е използвала (тук имената се дават според нейното изписване). Споменава, че „някои особености на Paševik pomak са контрастни, в сравнение със стандартния български език и с други разновидности на помашки, описани в горните граматики, особено в главите, които се занимават с номинална морфология”. В случая Сандри не съпоставя особеностите на говора на с. Пашевик с такива на други родопски говори в българска територия например. А е факт, че родопските говори в България са най-добре проучени и то от добри специалисти. Освен това тя съвсем лековато определя останалите родопски говори, които са също толкова архаични и самобитни, като „разновидности на помашки”! Как да определим тогава например централния родопски или смолянския говор, на който общуват и голям брой родопски българи християни? 

          В раздел Езикова ситуация Сандри отбелязва че „помашки” като майчин език се употребява в Пашевик, наред с турски и гръцки, но последните два езика били с по-широка употреба. Забелязала е, че турският е най-престижен език. Тук отново се сблъскваме с възприемането на местния родопски говор като отделен език, без авторката да се аргументира защо и без да си дава сметка, че южнородопските български говори са доста разнообразни по своите фонетични и морфологични особености, за да се пише за единен „помашки” език или диалект! 

          От бележките към предложената сравнителна таблица на българската и гръцката графична система става ясно, че освен село Пашевик, останалите южнородопски селища с българоезично население са изписани с гръцките им имена! Сравнителната таблица е оформена така, че няма съответствие по редове на графемите на двата езика и неспециалист би се объркал. Чак по-нататък, в раздел Фонология се разглежда фонетичната система на говора. Не е показано какво изписване е възприето от съставителите на „помашки” граматики в Гърция, тъй като в гръцки език с графема γ например се отбелязва звук г, но в граматиките на „помашкия език” гръцките изследвачи отбелязват тоя звук с буквено съчетание γκ. Същото важи и за гръцка графема δ, която в посочените граматики се замества с буквено съчетание ντ и др. (Караходжа 1996: 4-5; Теохаридис 1996: 12).
           
          В предложената от Сандри транскрипционна система с латинска графика е включена графема „х”, за отбелязване на звук х (с. 15). Но авторката се увлича дотолкова в употребата на графемата, че изписва имената на гръцките автори с латинска графика, като спазва установеното от нея отбелязване на звук х с буквен знак „х”: Karaxotza 1996 г.; Theoxaridēs 1996а, 1996c! Така произнасянето на тия антропоними би значело: Караксотза вм. Караходжа и Тхеоксаридес вм. Теохаридис. 

           Отбелязано е, че в изследването многократно са цитирани трудовете на гръцките изследвачи Коккас, Теохаридис, Пападимитриу, Панайотидис. За съжаление, нито един от изброените изследвачи не е известен със своите трудове като учен българист и специалист по южнородопските български говори. Странно е, че тия автори са посочени редом до признати слависти като Ъ. Скатън например. Но в случая изследвания на Скатън, Хауге и Аронсон са свързани основно с българския език, а не с родопските му говори.

           Във въведението Сандри споделя, че нейното изследване ще помогне да бъде проучен говорът на едно село в Гърция, а после допълва, че изследването е принос към изучаването на изчезващите езици в Югоизточна Европа. То било принос и към английската славистика, с оглед на малкото проучвания на тоя регион. И въпреки че се споменава за изчезващи езици, не са изяснени критериите на авторката за език и диалект, по които определя българския диалект на едно южнородопско село в Гърция за част от език, различен от българския. А доколко стойностно е проучването, ще се види по-надолу.

           На с. 122 специалистката стига до важното заключение, че всички 8 лексикални особености на рупските говори, цитирани от Ст. Стойков в изследването му „Българска диалектология”, се откривали в говора на с. Пашевик. Но там са изброени 7 фонетични и морфологични особености на рупските говори и над 8 лексикални особености (Стойков 1993: 121-122). Все пак тя признава близостта на говора на с. Пашевик с останалите български рупски говори!

           Сандри споделя, че като цяло е записвала на ръка диалектните текстове, което буди недоумение. Не е ясно как въобще се е заела да изследва фонетичната система на един говор, без да има записи, които да може да проучва с нужната техника, за установяване акустичните характеристики на отделните фонеми. Така всички нейни изводи се оказват спорни, защото не са резултат от коректно проведени изследвания. 

           В публикуваните кратки данни за с. Пашевик няма никакви сведения за историята на селото и за мястото му сред останалите българоезични села в Ксантийско. Споменава се за отношението на гръцките власти към местното българоезично население, което в миналото е било подложено на изолация.

           На с. 32 в публикацията авторката съпоставя диалектен материал от смолянския говор в изследването на Ст. Стойков и от говора на с. Пашевик, Ксантийско. Но в случая се сравнява говор на едно село с териториална диалектна единица смолянски говор, която обхваща например по застъпниците на старобългарските носови и ерови вокали а-, ъ- и ô-говори! Прави впечатление, че без въобще да разглежда историческата фонетика на родопските говори, Сандри изважда механично примери, публикувани от Ст. Стойков, сравнявайки ги с такива, записани от нея като характерни за говора на с. Пашевик. Налице е непознаване от нейна страна на особеностите на родопските говори. Така числително три от говора на с. Пашевик е сравнено с облик триый (!) в смолянския говор. А Ст. Стойков изрично е отбелязал, че в южната част на говора, в някои села се среща гласна ы (Стойков 1993: 130). В случая цитираният пример триый е грешно изписано числително тры! За нея „липса на неударено о” в дума мома (така описва акцентния модел с ударение на първа сричка при двусричните думи от ж.р., ед.ч.) е характерно за смолянския говор, като дава пример мама, цитиран от Ст. Стойков. Но тук известният български диалектолог показва наличие на архаична фонетична черта на родопските говори „акане” (о > а), което се среща в южната част на говора и напомня южноруското акане (Стойков 1993: 131). Посочена е и „съществена” отлика между фонетичните системи на говора на с. Пашевик и смолянския говор, като в първия се изговаря korv, а във втория – кôрф! Будят недоумение изводите й, че в говора на едно южнородопско българоезично село се изговарят звучни съгласни в краесловие и че под ударение се изговаря звук о, а не ô

           В раздел Фонология (с. 39-70) Сандри представя гласните, като не се съобразява с международната система за отбелязване на вокалите, а включва графеми ä, ü, ö, î. Оказва се, че с графема ü се отбелязва не само специфичният за турския език звук в примери като üç, tütün, но и характерната за българския език мекост на предходна съгласна пред гласна у (’у): güvö'da (в местния говор думата се изговаря гув’ồда). Подобна е ситуацията и с графема ö (ördek, но мöк ’мек’, като в местния говор изговорът е м’ôк!). Авторката разглежда допълнително употребата на вокалите, обозначени с двете графеми, като се оказва, че смесва гласна ’ô с гласна ö, което показва фрапиращо непознаване на фонетичната система на местните родопски говори. Така в примери şişö, buiö не става ясно звук ö ли се изговаря или характерната за местните родопски говори гласна ’ô, или пък съчетание йô. На друго място (с. 41) тя съпоставя форми в „помашки” и в турски език, изписани по един и същи начин, което значи, че ги възприема за еднакви по изговор в местния говор:

Pomak               Turkish         Gloss 
čöp                      čöp               twig 
göl                       göl               lake 
ömü'r                   ömür           life 
örde'k                  ördek          duck, swan
dört                      dört             four 
öretme'n              öğretmen     teacher 

          Може би в речта на някои млади жени, изучавали активно турски език в училище, се среща такъв изговор, но той не е характерен за говора на селото като цяло, защото никой възрастен носител на говора не изговаря така изписаните думи, а: чôп, г’ол, йурдек, д’орт, йурêтменин. Това особено важи за дума чôп, защото чоп е отделна дума със съвсем друго значение! Но така е, като се записва диалектен текст на ръка, на книжен носител, а после се интерпретира кое как се изговаря, по слухови спомени и с неизбежното донагласяне! Що се касае до определяне акустичната характеристика на специфичните вокали в местния български родопски говор, Сандри не дава обяснение съществува ли в тоя говор характерната за родопските говори фонема ô. По-нататък в изследването навсякъде се отбелязва наличието само на фонема о: brado'na, kur=o'na, nug=o'na, vud=o'na и др. (с. 112); son, arpo, ko'šta (с. 184); rož, korv, pors (с. 185); zob zab=čö' zab=čö't|a tooth (с. 186). Тя изброява думи като töşek, mösu, glödam без да обяснява произхода им, а също какви особености от старобългарския период в развитието на българския език са запазили в сегашните си облици. Накрая стига до извода, че в някои славянски думи ü се използва когато в български или в друг славянски език гласната u е предшествана от съгласна плюс y! Така е обяснена артикулацията на мека съгласна в позиция пред вокал у (u). Но как може да се обясни каква е артикулационната характеристика на вокал ü в местния родопски говор, като не се схваща различието между турски вокал ü и съчетание от мека съгласна и следходен вокал ’у или йу в българския език?

          Не се държи сметка и за наличието на мекост на предходната съгласна, като в едни случаи е налице, а в други – не, но е отбелязана от авторката: söm, mösu, glödam, zömam, ušö' ‘ear’ (с. 42). В местния говор се изговаря м’ồсу, гл’ồдам, з’ồмам и т.н., но ушо.

           Не е ясно с графема ä какъв звук се отбелязва: ê или ’а (räka, vätärčo и др.), още повече, че има разлика в изговора под и без ударение. Тогава за какво научно изследване става въпрос? 

           При представяне употребата на звук ъ с турска графема î, наред с турцизми (altî), е изписана и дума от български произход sîn сън. Ако е отбелязано съществително син ’мъжка рожба’, авторката не е открила една архаична фонетична особеност на местния говор – запазени следи от старобългарска гласна ы (стб. ñûíú > сън), което е характерно за павликянския говор, а и за други родопски говори (Стойков 1993: 130, 138; Кабасанов 1963: 24-28). 

           Интересно е представянето на консонантната система на говора (с. 42-61). Според Сандри тя включва 21 фонеми (с. 42). Налице е изписване на звучни съгласни в краесловие, което, за разлика от английския език, не е характерно за българските говори, както и за разговорния български език: bob, sneg, led; хläb, korv, mraz, nož (с. 43). По-нататък, в таблица за дистрибуцията на консонантните фонеми авторката отбелязва, че звучните консонанти не се изговарят в краесловие (с. 46), но е факт такова изписване, което показва липса на нужните познания по българска диалектология: kluv (с. 109). Звучна съгласна се изписва и в средисловие, в позиция пред беззвучна съгласна, което също не е характерно за разговорния български език и за българските диалекти: rož ražč=i'ca rye; korv karvč=i'ca blood (с. 185); prag praž=i'šte prag=čo' threshold; sneg snež=i'šte sneg=čo' snow; rog ruž=i'šte rug=čo' horn (anatomical) (с. 192); nov no'v=k|u new; siv si'v=k|u grey (с. 197); mlad mla'd=k=en young; slab sla'b=k=en  weak (с. 199).

          Не се изговаря в местния български родопски говор краесловен звук т в изписаното от Сандри съчетание ст в дума сhist чист (с. 56). 

          Специално внимание е отделено на звукове c (џ) и dz (ѕ), без илюстративен материал. Според авторката звук dz се използвал много рядко в говора на с. Пашевик, което я кара „да не му се предоставя статут на фонема” (с. 45-46). Но след като е засвидетелстван, то той не може да се изключва от консонантната система на говора. Ако беше прегледала предоставената й библиография, щеше да открие наличието му, макар и в малко примери, и в други родопски говори (Кабасанов 1963: 34; Теохаридис 1996). 

           Сандри прави извод, че: „Помашки все още няма проходни, съответстващи на гръцките θ и δ и така те общо са заменени от т и г, съответно в заемки” (с. 46). В случая  съчетание „все още” предполага, че тя очаква някога тоя специфичен изговор да навлезе в говора на селото. Едва ли може да се предположи дали това ще се случи, предвид различията в консонантните системи на двата езика – български и гръцки –, както и на продължителното активно гръцко езиково влияние върху южнородопските български говори, близо 100-годишно, което не е довело до изменения.

            В отделна глава се разглеждат консонантни групи и тяхната дистрибуция CONSONANT CLUSTERS AND THEIR DISTRIBUTION (с. 47-60). Авторката е обработила събрания от нея материал в групи съгласни, без да обясни какви са целите на тая класификация. В нея са включени двойки съгласни, а не са откроени групи съгласни, засвидетелствали специфичен развой от старобългарски и от праславянски език, като: зв zv – zväzda; жд žd – rožda; жг žg – väžga; цв cv – cvät; лдз ldz – sol dza. Така и не става ясно какъв е смисълът от класификацията, като в не малко случаи става въпрос за морфонологични особености, т.е. представената група съгласни съставлява съчетание на съгласни от основата и от наставката на думата (pk – rop ka; tk – kit ka; kl – užak lîk; dn – xlad nu; vn – rakav nica; sl – maslu; ml – dum liv; lk – sadil ka; ln – zubil nica; rc – sor ce; rk – guber ka; yn – bay nik; šk – kukoš ka); от префикс и основа (sp – is pinam; yt – ay tam; fk – f karvam; fm – f muxlen; fp – f piram; vb – v bivam). Съчетанията включват краесловна съгласна от основата на думата и съгласна от наставката, която понякога е форма за мн.ч.! (pv – snop ve; gv – neg vi; čv – klüčve; yc – bubay ci; mv – jam ve; šv – koš ve). Съгласната от наставката може да е от умалителна форма (čk – zunič ka; mč – imam če; nk – kapin ka; nc – yeren ce) или пък да е от глаголна наставка (pt – šup tam; xm – dadax me; rž – dor žem; xk – šix kam; yd – doyd am; vč – dov čem; nv – stan vam). Примерите обхващат дори чуждици (nb – on beš). Срещат се и фрапиращи грешки, като включването на съчетания от беззвучни съгласни, които после кой знае по каква логика са озвучени в примерите: tp – od pušem; fn – karv no ’кръвта’. 

           Интерес представляват групите от по 3 съгласни, като понякога в съчетанията те са част от префикси и от основа на дума (tpr – ut preš; dgr – od gradem; dm – od maxnam; skr – os kruška; scv – ras cvetem; spl – is plaknuvam; zgl – voz glanica; zgn – iz gnit; rsk – pors kam; ytv – aytva; ysv – ay sva); а също от основа на дума и от постфикси (fsk – vakîf ski; xsk – mox ski; msk – staruvrem ski; nsk – lan ski; lsk – yevel ski; spr - is pravem; rtk – vort ka). 

          Несъмнено неотбелязването на важната фонетична особеност мекост на съгласните е съществен пропуск в работата на изследователката, както и за публикациите на гръцките изследователи. Освен всичко друго, се допускат и груби грешки. Изписаната на с. 104 дума ba'tu с английско съответствие older brother ’по-възрастен брат’ може да се познае в този си облик само по английското съответствие, защото липсата на отбелязана мекост на съгласната дава съвсем друг облик на думата. Това важи и за облик kula'nu kula'n=ce kulan=c|a'; kula'n=cet|a knee ’коляно’. Ако читателят не е носител на говора или добър специалист в тая област, няма как да разбере при облик куланце за коленце или за коланче става въпрос (с. 182). Облик lu'diye лудийе вм. л’удийе ’хора’ (с. 96) насочва към корен луд ’човек с психически отклонения’! От тия примери е видно, че авторката не познава в детайли фонетичната система на тоя български говор. 

           На акцентните особености на глагола са отделени точно 20 реда (с. 61-62). Според авторските твърдения, не е събран достатъчно материал. За ударението при прилагателните (с. 62) е споменато на 9 реда, като са дадени 3 примера, всички от турски произход. Явно става въпрос за неизменяеми прилагателни, но наред с облици taze ’пресен’ и gebö ’бременна’ е включено и съществително faydo ’полза’, на което му е прикачено значение ’здрави’! Повече място е отделено на съществителните. А тук също има изненади. На с. 63 са изброени съществителни от турски произход, чийто облик може да е характерен за речта на младите носители на говора, изучаващи активно турски език, но не и за представителите на старото поколение: fîrînji' baker; dukyanji' shopkeeper; terzi' tailor; kumšu' neighbour. Възрастните изговарят: фърънжийệ, дукêнжийệ, терзийệ, кумшийệ, което е характерно и за говорите отсам границата. На с. 65 са дадени примери за contrastive stress, т.е. за съпоставително или противопоставно акцентуване, като в една част от примерите се съпоставят омоними от домашен, български и от чужд произход: bu'ba ’буболечка’ – buba' ’татко’; i'mam ’имам’ гл. 1 л., ед.ч., сег. време – ima'm ’мюсюлмански духовник’; ka'na ’къна’ – kana' ’какво’; mumi'šte ’голямо момиче’ – mu'mište ’голяма свещ’ (уголемителни форми); da'de гл. м.св. време, 2 и 3 л., ед.ч. - dade' гл. 3 л., ед.ч., сег. време. Буди недоумение съпоставката на глагол за 3 л., ед.ч., сег. време be'li ’бели, обелва’ с турски глагол белли ’очевидно е’, изписан грешно в облик beli'. 

           На с. 74-75 Сандри изброява съществителни от ж.р., ед.ч., окончаващи на –е, които са със засвидетелстван преглас а > е, характерен за родопските говори, но не го отбелязва като характерна особеност: pe'sne, du'le, kupa'ne, do'štere, zmi'ye, du'še, ze'me. Това важи и за глаголните форми за 1 л., ед.ч., сег. време: pla'čem, su'čem, lo'žem, če'šem sa, pi'šem и др. (с. 231); re'žem, ka'žem, ni'žem (с. 232). Тук е налице още един пропуск, тъй като в посочените примери не се изговаря обикновено е, а по-скоро звук ê

           Според авторката само 5 съществителни от ж.р. в говора завършват на съгласна (с. 77), като част от тях са записани неправилно (korv, rož, вместо корф, рош). Останалите са pors, noš, gelin ’дъщеря, сестра, булка’, изписано неправилно, вместо облик гелина, включен в граматиката на Караходжа и цитиран под линия от Сандри. Облик корв се сравнява с българската книжовна форма кръв, пак под линия, без да се правят някакви изводи за характера на фонетичната промяна. Някои съществителните от м.р., ед.ч., които тя е успяла да запише, също са неправилно транскрибирани, със звучна съгласна в краесловие: čorv, xläb (с. 78). 

         На с. 80 са дадени примери с краесловна редукция о > у при съществителни от м.р., ед.ч., без да се отбелязва фонетичната промяна, но като се прави под линия съпоставка с българската книжовна норма, в която редукцията, характерна за голямата група на източните български говори (Стойков 1993: 97), липсва: dä'du, ba'tu, kale'ku, u'yku, mi'žu, buba'yku. Облици с редукция са отбелязани и при съществителните от ср.р., ед.ч.: se'lu, ura'lu, li'stu, kula'nu, o'ku, u'šu и др. (с. 82-83). 

          В раздела, посветен на тройното членуване при имената, при разглеждане на членна форма с формант –н- (а защо ли само нея от тройното членуване е избрала авторката, не става ясно), се натъкваме на друг парадокс, да се отбелязва членната форма като суфикс, към който се прибавя и гласна от основата. Сандри пише за суфикс –ону, за да покаже акцентуване на крайна гласна о и липса на редукция в членуваните форми на отделни думи, а в случая става въпрос за членна морфема -ну, прибавена към окончанието на думата (с. 97-98): bra'šnu brašn=o'nu flour; mö'su mes=o'nu meat; o'ku uk=o'nu eye; u'šu uš=ö'nu ear; vre'me vrem=ö'nu time, weather (с. 79). Това изписване е повторено в схемите на с. 111, но при формите за ж.р. са отделени членните форми: se'stra=na; dukyan=ji'=ka=na; pe'sne=na; kasabo'=na šišo'=na; PL se'str|i=ne; dukyan=ji'=k|i=ne; pe'sn|e=ne; kasab|i'=ne; šiš|e'=ne. А в таблица на с. 112, на която се показва акцентен модел на членувани форми, отново се сблъскваме с такова слято изписване: gla'va glav=o'na; me'tla metl=o'na; ro'sa rus=o'na и др. 

          Въпреки че приема да отбелязва само примери с членна морфема с формант –н-, Сандри все пак цитира изследвачи, които посочват наличие на тройно членуване при имената, с форманти –н-, -с-, -т-. Но нито дума не споменава за това какви са тенденциите в употребата на тройния член в изследвания от нея говор. А споменатото мнение на цитираната гръцка изследвачка Адаму, че в говора на едно село в окръг Еврос, без да се посочва кое е то, членните форми с формант –н- отпадали, за сметка на тия с формант  –с-, като не са дадени примери, трябва да се провери и чак тогава авторката да му се доверява. За сведение на Сандри, сред множеството българоезични махали в Димотишко има няколко села: Руса, Бобалар, Голям Дервент, Демирен, но за кое все пак става въпрос? А липсата на  илюстративен материал поражда съмнения за истинността на твърдението (с. 38). 

           Половинчатите наблюдения на изследователката, съчетани с липсата на добри познания за граматичната система на българския език, раждат твърдения като това, че в 12 думи от м.р., ед.ч. крайната съгласна е палатална, пред окончанието за мн.ч. –е, като някои от тях имали и окончание –ye (с. 89): da'skal da'skaly|e da'skal|e teacher; brat bra'ty|e bra't|ve brother; kon ko'ny|e ko'n|ve horse; so'lmen so'lmeny|e so'lmen|e snail; bu'rbun bu'rbuny|e bu'rbun|e hornet; ka'vur=in ka'vury|e unbeliever; ko'mar ko'mary|e mosquito; svat sva'ty|e father-in-law of one’s child; ko'kal ko'kaly|e bone; dro'ben dro'beny|e clod of earth; gu'šter gu'štery|e lizard. Несъмнено примерите с меки съгласни л’ и н’ пред предна гласна е, както и с употреба на окончание –йе за мн.ч. в местния родопски говор, като част от рупските говори, са доста повече, но трябва той да се изследва задълбочено и чак тогава да се правят изводи. 

           При членуваните форми за мн.ч. на същ. имена от ср.р., окончаващи на йотувана гласна, от типа svi'ne – svi'nye – svi'nye=nu, са отбелязани и плурални форми gro'zdye – gro'zdye=nu; li'stu – li'stye=nu (с. 105). Но в случая грозде не е форма за мн.ч. Може авторката да е записала членувана форма за мн.ч. листйену на съществително листу, но е факт наличието на съществително листе, което е от ср.р., ед.ч., за назоваване на листен фураж за добитъка и неговата членувана форма в ед.ч. е листйену, -су, -ту. За съжаление, Сандри е записала само толкова думи, а те са много повече. В тая група могат да се включат съществителните от м.р., които в ед.ч. имат наставки –тел, -ар, -ен. Но това няма как да стане без нужното добро познаване на българския език и на неговите южнородопски диалекти.
          Под линия, на същата страница авторката стига и до друго заключение, че форма за мн.ч. на съществително цвят е цветйе: and tsvät ‘flower’, tsvety|é ‘flowers’ (56). От английските съответствия в примера е видно, че става въпрос за дума цвете или за цвят на растение, но формата за ед.ч. в местния говор на названието за цвете е китка, а дума цвêт има друго значение. 

           Сред изброените на с. 106 съществителни от ж.р., ед.ч., които в мн.ч. приемат членна форма –не, Сандри е включила и съществително mîxtü' mîxtü ye=ne ’мюфтия’, което е от м.р.!
           На с. 91 изследователката стига до друг „важен” извод, че в две съществителни, обозначаващи хора denoting humans (а става въпрос за назоваване на граждани на определена държава) и завършващи на –ин, формите за мн.ч. включват промяна ч – ц: турчин – турци; американин – американци, като обяснението за втория пример е свързано отново със звук ц в наставката. Но има и други названия: аламанин ’германец’ – аламанци

           Сандри отбелязва дателни падежни форми с окончание –у при съществителни от ср.р., ед.ч. от типа котету, детету, като споделя, че по данни на отделни осведомители имало и падежна форма –уму (дететуму), която тя не била чула (с. 117). А такива падежни форми са факт. 

           В раздела за прилагателни имена отново е налице изписване на звучна съгласна в краесловие: xu'bav good; mo'ršev thin; bra'zgav hoarse (с. 142). На с. 141 са изброени прилагателни с наставка –ан, без да се определи редуцирана гласна ли се артикулира или обикновена гласна а: bo'lan, gla'dan, dre'ban, mo'kar, o'star, po'lan (изговаря се пồлạн), pra'zan, si'tan. На с. 144 е посочен, наред с облик güvö'žde, облик за м.р., ед.ч. ko'rmesti pregnant ’бременен’. На с. 146 отново е изписана форма ko'rmesti – ko'rmest=en pregnant ’бременен’, наред с viso'k viso'k=en tall и др. Така читателят научава, че според особеностите на местния говор и същество от мъжки пол може да е бременно!

           На същата с. 146 прилагателните така са разделени на части, че не става ясно кое е основа, кое членна форма и въобще каква функция изпълнява звукът, означен с графема y: bäl – bä'ly=en white; gulä'm – gulä'my=en big; dlög – dlö'gy=en long; krop – kro'py=en. Ако приемем, че е отбелязан glide y (глайд й), както пише на с. 15, тогава неправилно са разсечени йотуваните гласни! И тук е налице непознаване на местния български говор, като сред откритите прилагателни, които образуват умалителни форми със суфикс –к-, а не с –čк- (bä'l bä'l=k=en white; debe'l debe'l=k=en fat; gro'zan gro'zan=k=en ugly и др.), се среща и странното прилагателно глад (?): glad gla'd=k=en smooth. Когато се види английското съответствие, става ясно, че се има предвид общобългарско прилагателно гладък, а не изписаното съществително глад!  

           На с. 183 са представени умалителни форми със суфикс –инку, като е отбелязано наличието само на 3 съществителни с такава умалителна наставка и се прави уговорка, че съществително уста няма форма за ед.ч. Но няма как да има, тъй като е съществително от ж.р., за разлика от другите две, които са от ср.р. (оку o'ku uč=i'nku uč=i'nk|i и ушу u'šu uš=i'nku uš=i'nk|i,) и формата е устинка usta' ust=i'nk|i. 

           На с. 160 авторката разглежда относителни местоимения, като пише за relative pronoun žö относително местоимение ж’о, към което се добавял определителен член –с,, . В случая става въпрос за коренна морфема, защото членуваните форми обикновено са жону, жона, жосу, жоту, без мекост на съгласна ж, и т.н. За съжаление, Сандри не се е постарала да види специфичното в употребата на това старобългарско по произход местоимение. 
           На с. 221, при представяне спрежението на i/е глаголи в yem (!), авторката прибавя към форми на глагол bi'yi/e- bi'ye-m (бийем) ’мириша’ минали причастни форми на глагол съм – бил: bi-l, bi'-l|a, bi'-l|u, bi'l-|i. Но това не й пречи на с. 222 да включи същите причастни форми, вече като част от парадигмата на новооткрит от нея глагол sa''- (Table 10.13 Paradigm sa''-)? А изненадите не свършват до тук. В парадигмата на глагол гре-, т.е. грея, са включени несъществуващи елови причастни форми gra-l, gra'-l|a, gra'-l|u, gra'-l|i, а родопските, както и общобългарските форми са гр’ал / грềл… (с. 224).

            Прави впечатление, че изследователката съвсем произволно определя за основна форма на глагола не формата за 1 л, ед.ч., сег. време, а тая за 2 и 3 л., ед.ч., като не се съобразява с утвърдените граматични правила и с терминология на българския език.

           На с. 204 са представени в таблица кратки глаголни форми за 3 л., ед.ч., сег. време, като са събрани на едно място кратки инфинитивни форми (ye''- to eat; se'- to sieve, sow, suckle; sme'- sa to laugh; gre'- to warm), наред с форма за 3 л., мн.ч., сег. време на глагол съм – са, а също с форми за 3 л., ед.ч. на глаголи: сп’ôмspi'- to sleep; звôм са - zve'- sa to be called. Всички глаголи, открити от изследователката, били с две или повече срички, а само 8 били едносрични. Но ако се вмъкнат всички форми на спомагателния глагол съм, те ще станат доста повече. Освен това има и други кратки глаголни форми в конструкции от типа нимой пи, нимой ми, стига бра, стига дра и др.

           В раздела за глагола изследователката посочва само едно минало време, най-често имперфект, като не е отбелязала форми за аорист. А дори да е посочила на места такива форми, не ги описва какви са (с. 205, 209, 212): i'ma-  i'ma-m  ima'-x;  ima'-še; ima'-še; ima'-xme; ima'-xte; ima'-xa; ima'-l (форми имах, имаше, имахме, имахте, имаха, имал не съществуват в местните говори, за разлика от имềх, имềше, имềхме, имềхте, имềха, имềл); se'ta- sa se'ta-m; se'ti-x; se'ti-0 or se'ta-še; se'ti-0 or se'ta-še; se'ti-xme; se'ti-xte; se'ti-xa (с. 209). Тук в графа РАSТ ’минало време’ са отбелязани успоредни форми se'ti-0 or se'ta-še; se'ti-0 or se'ta-še, без да се дават някакви пояснения какви са тия успоредно посочени глаголни времена. Дори в отделни случаи авторката пише за варианти на глагола, без да посочва различни времена, които имат примерите: chop’ and strige''- ‘to shear’, a variant of the first person singular exists in which the stem is stressed: baxtä'-x, bo'xta-x; sečä'-x, se'ka-x; striže'-x, stri'ga-x. (с. 210). Това важи и за показаната глаголна парадигма на спрежението с подвижно ударение: žive''- ži'va-m; žive'-š…; živa'-x; živa'-še; živa'-še; živa'-xme; živa'-xte; ziva'-xa; živa'-l (с.212). Тук несъвършенството на използваната транскрипционна система не позволява правилно да се изпише глаголната форма живềше вм. живаше, живềхте вм. живахте и т.н.

           В таблицата на с. 224 са дадени перфектни, но не и имперфектни форми на едносричните глаголи: Table 10.15 Paradigms monosyllabic verbs: gre'( grö(m gre(š gre(0 gre'(me gre'(te grö(t; grä(x grä'(še or grä(0 grä'(še or grä(0 grä'(xme grä'(xte grä'(xa; gra(l gra'(l|a gra'(l|u gra'(l|i; gr(ey gr(e'y(te; grä warm;
  sme'( sa smö(m sme(š sme(0 sme'(me sme'(te smö(t; smä(x smä'(še or smä(0 smä'(še or smä(0 smä'(xme smä'(xte smä'(xa; smä(l smä'(l|a smä'(l|u smä'(l|i; sm(ey sm(e'y(te; smä laugh и др.

           Неправилно отбелязване е налице и при глагол бохтам: бахтехте вм. бахтềхте; бахташе вм. бахтềше и др.: baxte''- bo'xta-m; baxte'-š; baxte'-me; baxte'-xte; bo'xta-x or baxta'-x; baxta'-še or baxta'-0; baxta'-še or baxta'-0; baxta'-xme; baxta'-xte; baxta'-xa.

          При глагол пийе са посочени успоредни аористни и имперфектни форми, без да се уточнява кои какви са: piye''- pi'ye-m; piye'-š…; piya'-x; piya'-še or piya'-0; piya'-še or piya'-0; piya'-xme; piya'-xte; piya'-xa; ; pi-x; pi-0; pi-0; pi'-xte; pi'-xte; pi'-xa.

          Изследването, особено в раздел Синтаксис (с. 224-241), е разработено като учебник или граматика на отделен език, а не като изследване на особеностите на един говор. Тук дори синтактичните конструкции са представени с положителна и отрицателна форма: Фатме йеде; Йеде ли Фатме?; Фатме нимуй йа и т.н. (с. 234). Не се обяснява например характерният словоред: спомагателен глагол съм + отрицателна частица не + минало причастие: Йа сам не ходил на хлêп (с. 264) и др.

            В заключението на с. 274 Сандри отново изтъква, че това е първата граматика на „гръцко помашко разнообразие”! (Greek Pomak variety), като пак отбелязва, че синтаксисът и глаголът не са разгледани достатъчно обхватно и пълно. Според нея изследването на „пашевишкия помашки” (Paševik Pomak) запълва една празнина в познанията за югоизточните славянски диалекти, говорени в Гърция, и разкрива някои уникални техни характеристики като наличието на „предни заоблени гласни фонеми ö и ü” (front rounded vowel phonemes ö and ü), които се срещат и „в други разновидности на „помашки”, но „не са засвидетелствани в други югоизточни славянски диалекти извън Гърция”! Тук трябва да се уточни, че така отбелязаните вокали са специфични за турската вокална система и не са характерни за местните родопски говори, а са нови за тях, като ново турско езиково влияние. Що се отнася до специфичния за българските родопски говори вокал ô, то той е с широко разпространение в цялата родопска говорна територия, но изследователката не е могла да разграничи двата вокала. Това важи и за вокал ’у, отбелязван от нея с графема ü. Към другите „уникалности” са посочени definite dative suffix определителен дателен суфикс -u=ne-xi -унехи за ж.р., ед.ч. и за прилагателни (има се предвид определителни форми с членна морфема от тройната показателна система, но тук представена само с морфема –н-). В случая не се разбира дали членните морфеми с морфемен показател –с- или –т- също са уникални и въобще дали авторката е открила форми със суфикси –усехи и -утехи. Най-сетне към „уникалните” особености са отбелязани и фонетичните промени при членуване на същ. имена от ж.р. в ед.ч. от рода ko'sa, kuso'na. Но Сандри не си е направила труда да се поинтересува все пак има ли ги тия особености и в родопските говори на българска територия. Така изводите за уникалности се оказват заключения на изследователка, събрала половинчати данни от един териториален родопски говор на българския език, която няма нужната добра езикова подготовка. Записвала е диалектния материал на ръка, което е недопустимо за днешните съвременни изисквания, относно събиране и обработка на диалектен материал при теренни проучвания. По тоя начин на читателя не му става ясно защо „откритите” от Сандри вокали ö и ü са уникални. Като вокали, характерни за турската вокална система или като вокали с мекост на предходната съгласна, характерни за българската вокална система, но несполучливо отбелязани с посочените графеми? И двата вида гласни са разпространени в българската диалектна територия, но се отбелязват прецизно от изследователите, а не като едва прохождащата в българската диалектология англоезична изследователка, която на всичко отгоре има самочувствието за добре свършена работа. Несериозен е и подходът й да отбелязва точен брой на думите в местния говор, които показват дадена диалектна особеност. От проведените половинчати изследвания са записани определен брой думи, но това в никакъв случай не е окончателната бройка, за да бъде тя утвърждавана. Авторката предполага, че трудът й ще послужи за основа на бъдещи социолингвистични изследвания. Но при всички случаи бъдещите изследователи, дори социолингвисти, които посегнат към тоя труд, пълен с грешки, трябва много да внимават доколко да се доверят на данните, включени в него.

           Отново трябва да се спомене, че никакви изследвания на български диалектолози не са споменати, с изключение на един-два цитата от книгата на Ст. Стойков, цитирани погрешно. Защо тогава е било нужно да се изпишат в края библиографски данни за изследвания на Ст. Кабасанов и на Сл. Керемидчиева? При всички случаи тая библиография не помага трудът да стане по-качествен. Може би ще се намерят англоезични учени, които да оценят положително тоя труд, но едва ли това ще си позволи да направи един добър специалист в дадената област, защото в науката отдавна отмина времето на половинчатите изследвания, които така или иначе бързо се забравят или пък не се забравят, а се цитират като пример за некомпетентно написано изследване. Трябва да се отбележи, че тук са представени само част от пропуските в труда, които са много повече, защото идеята не е да се прави цялостен негов разбор, а да се покаже колко важно е да бъде прецизно изготвено едно изследване, което да послужи за основа на бъдещи такива.






Л И Т Е Р А Т У Р А


   Кабасанов 1963: Кабасанов, Ст. Един старинен български говор. Тихомирският говор. София, Изд. на БАН, 1963.
   Стойков 1993: Стойков, Ст. Българска диалектология. София, Изд. на БАН, 1993.
   Караходжа 1996: Кαραχоτζα, Р. Гραμματικη Поμακικης Гλωσσας. Аπριλιоς, 1996.
   Теохаридис 1996: Θεоχαριδης, П. Поμακо-Еλληνικо λεξικо. Θεσσαλоνικη, Λίγειρоς, 1996.
   Sandry 2013: Sandry, S. Phonology and Morphology of Paševik Pomak with Notes on the Verb and Fundamentals of Syntax - discovery.ucl.ac.uk/.../  Phonology %20and% 20 morphology %20 of%20Paševik%20Pomak%20with... (дата на достъп 01.04.2015).

Няма коментари:

Публикуване на коментар