Георги Митринов: ПО СЛЕДИТЕ НА ЕДНО ПРЕДАНИЕ

Не малко са примерите от времето на демократичните промени у нас, когато се правят открити опити да се пренаписва историята ни, като се започне от опитите на цели институции в съседни на нашата страна държави, та се стигне до посегателства на по-ниско ниво. Такъв е случаят с премахването на паметната плоча, поставена през 80-те години на ХХ в. от българската страна на граничния връх Коджаеле в Крумовградско, на границата с Гърция. Там през 1984 г. е поставена паметна плоча, свързана с предание за погубването на 40 девойки християнки през XVII в., по време на помюсюлманчванията в Родопите. Да, времето, когато е поставена плочата, е свързано с комунистическото управление в България, но това не е никакво оправдание, защото става въпрос за данни от едно предание. Но да се върнем по-назад в историята. Връх Коджаеле ( Ветрен - 1266 м.) е първенецът на планинския рид Мъгленик (до 1942 г. носи име Думанлъ даг), разпрострял се от прохода Маказа на запад, до Ивайловградско на изток, където последните му възвишения стигат до устието на Бяла река, при вливането й в Луда река, в околностите на с. Сив кладенец. Днес по цялото му протежение преминава гръцко-българската граница, наложена на България през 20-те години на ХХ в., която пресича и връх Коджаеле. Той е граничен за землищата на голямото българоезично мюсюлманско село Хебилево (грц. Хлой), Гюмюрджинско, в южна посока, и на с. Горни Юруци, Крумовградско, в северна посока. Всъщност с. Юруклер (това е старото име на с. Горни Юруци) е напуснато от местното турско алевитско население по време на балканските войни от 1912-1913 г., след което е заселено през първото двадесетилетие на ХХ в. с преселили се по икономически причини българи, изповядващи мюсюлманска религия, от с. Хебилево, Гюмюрджинско.

С планинския първенец в Югоизточните Родопи връх Коджаеле несъмнено са свързани много събития в историята на местното изконно българско население. В западна посока от него преминава древен път от Гюмюрджинско, който навлиза в планината и през Ивайловградско свързва Беломорието с Одринско. И днес местното население го назовава Международнят пат или с по-старото име Арабалъка. Трасето му на места е запазено. В северозападна посока от върха, в землището на с. Горни Юруци, на едно било има останки от стара крепост. В близост до вр. Коджаеле са разположени местностите Попски ливади и Попска чука, намиращи се от българската страна на границата, където все още личат останките от дебелите зидове на някогашен манастир. Запазените топоними дават сведения за християнското минало на краището. Според вариант на споменатото по-горе предание, при завладяването на района от турците манастирът бил разрушен и 40 местни момчета били изпратени да бъдат обучавани за мюсюлмански проповедници. Но в основния вариант на това предание цифрата 40 е свързана с броя на избитите местни девойки на върха, отказали да се помюсюлманчат. Независимо дали става въпрос за 40 девойки или за 40 младежи, върху които е оказано верско насилие, това е предание, оцеляло във времето, дори след помюсюлманчването на местното българско население. Употребата на числото 40 в преданието се свързва със светите 40 християнски мъченици за вярата (Св. 40 мъченици Севастийски) – римски войници, загинали при гоненията над християните в римската империя през 320 г. (ППБЕС 1992; Pravoslavieto.com). Отбелязването на празника в началото на м. март е част от християнския празнично-обреден календар. А безспорни доказателства за несъмнения български произход на местното население се откриват в топонимията, ойконимията, антропонимията, в оцелелите до днес местни архаични и самобитни български говори, в материалната и духовна култура, която е обща с тая на останалото българско население в края, изповядващо мюсюлманска и християнска религия.

Факт е и това, че местното българско население, въпреки помюсюлманчванията, утвърждава традицията да се прави курбан на върха. След установяване на новата гръцко-българска граница и преселването на голяма група хебилевци в с. Юруклер (дн. с. Горни Юруци) през първото двадесетилетие на ХХ в., курбанът продължава да се прави, като той е и възможност да се съберат разделените вече от границата близки и роднини. Интересно е, че не се допускало при тия срещи населението от двете страни на границата да се събере на едно място, а двете групи се разполагали в непосредствена близост, от двете страни на граничната бразда, пазени зорко от гръцки и от български граничари. Общуването се извършвало през граничната бразда. В началото на 40-те години на ХХ в., когато България си възвръща административното управление на Западна Тракия, общото провеждане на курбана се възстановява. Хебилевци и горниюрученци свободно общуват. Вдигат се сватби на младоженци от двете села. В тоя период названието на върха Коджаеле е широко разпространено, наред с преданията за четирсетте девойки, убити от турците или за четирсетте момчета християнчета, изпратени да бъдат обучавани за мюсюлмански духовници. Но в употреба е вече и друго негово название - турското Газилер, т.е. победители. С утвърждаването на това название се увековечава паметта за турските победи, свързани със завладяването на края, а също с налагането на исляма там. Все пак и то е свързано в предание с помюсюлманчването на местното българско християнско население. Показателни са данните в книгата на Борис Дерибеев „Ахрида”, според които: „В село Черничево били помохамеданчени само две от махалите. Според преданието помохамеданчването станало на широка поляна в местността Харач еледи. Тези, които не приемали исляма, били отвеждани на връх Газилер (по друго предание на връх Коджаели) и там ги колели и заравяли. Всяка година в деня на клането, четвъртък преди Петдесетница, местните българи-мохамедани се събирали на лобното място, палели свещи и колели курбан. Един от тях обяснил този случай така: „Едно време нас насила ни направили мюсюлмани. Тия, които приели мюсюлманството, ги оставяли живи на тая поляна, а тия, които не се съгласили, ги клали като ярета на тоя камък” (Дерибеев 1986: 254). Така се изяснява и въпросът за правения курбан на върха, както и за повода за провеждането му. Важна е и датировката, която е свързана, макар и косвено, с християнския календар, тъй като е запазен споменът за християнския празник Петдесетница, отбелязван 50 дена след Възкресение Христово.

По данни на краеведа и запален изследвач на историята на с. Черничево, Крумовградско Георги Станков, имало гробове на връх Коджаеле, които били зидани, като тези в средновековното „Дунско гробе” (по старото име на с. Черничево – Дунята), разположено в околностите на селото. Може да се предположи, че в случая става въпрос за по-стар период от историята на краището. Негови познати възрастни черничевци му разказали как веднъж, когато правили чеверме в района на върха, към тях се приближил нашенец от близките българоезични села в гръцка територия и в завързалия се разговор им разказал, че на върха имало погребани 40 моми „от вашите”, които някакви войници навремето завлекли, връщайки се от война. Въпреки, че в случая е включен нов елемент, местни български девойки, чиято чест е поругана от войници, вероятно друговерци, отново попадаме на вариант на преданието за 40-те девойки мъченици за вярата.

Според други запазени предания помюсюлманчването в с. Хебилево е станало през 50-те и 60-те години на XVIII в. (около 1750-1760 г.). Брат на дядото по бащина линия на горниюрученския краевед Юри Росенов, живял в съседното с. Ажурен (побългарен вариант на турското название Хаджи Верен, а днешното му гръцко име е Ано Вирсини), Гюмюрджинско, разказвал някога за времето "ага сме биле кауре и сме зяли мюслюманлъкат".

Днес в гръцката част на района, сред населението от околните българоезични мюсюлмански села се е утвърдило преданието, с което се увековечават победителите (тур. газилер < от gazi араб.-мюс. ’борец за вяра; победител’ – ТБР 1962), установили османската власт и мюсюлманската религия в края. Самият връх се назовава Газилер. Това утвърждаване е свързано и с липсата на българско християнско население там, след унищожението му през 1913 г. (преди в близост са били разположени големите български християнски села Сачанли и Манастир), а и със засилената турцизация на местното българоезично население, което изповядва мюсюлманска религия, провеждана планомерно, главно по религиозна линия, от Турция. Знае се за Пейгамбер (peygamber пер. ’пророк’) Али и кърк, т.е. 40 негови последователи от рода му. Споменава се и за кърк курбан – 40 курбана. Видно е, че и в това предание с легендарен оттенък, свързано с пейгамбер Али, основоположник на алевитството, тъй като в края има българи алевити, изповядващи мюсюлманска религия, отново присъства числото 40. Интересно е, че преданието за мюсюлманските завоеватели победители се е разпространило и сред населението на с. Горни Юруци, Крумовградско, като преданията за насилственото помюсюлманчване на изконното българско християнско население се забравят.

Незнайно кога след налагането на исляма сред местното население и след настаняването на мюсюлмански проповедници в района е започнало разпространението на преданието за турците победители, в противовес на местното предание за саможертвата на 40 девойки християнки, мъченици за вярата. Знайно е, че в района отсядат и мюсюлмани алевити. Център на разпространението на алевизма е било селището Камберлер, разположено източно от с. Хебилево и североизточно от с. Мехрикос – две големи българоезични мюсюлмански села. В края на ХIХ в. с. Канберлер Юкари е отбелязано като нахийски център към Софулийска каза, отдалечен на 8 ч. път от казалийския център и населен с м.т. (мохамедани турци) (Карайовов 1903: 185). Както бе споменато, самото с. Юрюклер е било населено с турци алевити. Административно се е числяло към Ортакьойска каза на Одринския санджак, която е обхващала, по данни от края на ХIX в., 74 села. Отбелязано е с имена Юрюклер-Бааля (горен), отдалечено на 7 ч. път от казалийския център, и Юрюклер-Зиръ (долен) – на 6 ½ ч. път. Към същата каза е включено и с. Дутлу-кьой (дн. с. Черничево, Крумовградско) със 120 семейства православни българи екзархисти и с отдалеченост 9 ½ ч. югозападно от казалийския център (Карайовов 1903: 170).

След настъпването на демократичните промени у нас и с премахването на граничните заграждения по границата с република Гърция, достъпът до района на връх Коджаеле от двете страни на границата е свободен. Това в по-голяма степен важи за гръцката страна. Там през 90-те години на миналия век бяха разположени на метри от граничната бразда гръцки ветрогенератори. Достъпът до тях се осъществява по добре поддържан път с макадамова настилка. И да е имало някакви останки от по-старо време като надгробия и др., при строителните дейности, свързани с инсталирането на внушителните по размер ветрогенератори, навярно те са били унищожени.

В периода от края на миналия и първото десетилетие на новия век фанатизирани мюсюлмани са строшили паметната плоча, поставена от българската страна на формалната днес държавна граница на върха, а скоро след това е била поставена и примитивна плоча от недобре обработен плочест камък с текст на арабски и на турски език. Важно е да се отбележи, че личащите днес няколко гроба с ориентация север - юг, за които се знае, че са на хебилевци, неизвестно кога и как намерили кончината си там, както мястото на българската паметна плоча, а и на новопоставената плоча с арабско- турски надпис, са все от българската страна на границата. Но при липсата на охрана, всеки свободно може да ги посети и да остави „следи” от това свое посещение, както в случая е натрошена българската паметна плоча с кирилски надпис и в близост е поставена друга, с арабско-турски надпис.

Интересно е да се отбележи, че след натрошаването на българската паметна плоча парчетата са били събрани и съхранени от служител на Горското стопанство в гр. Крумовград, но след внезапната му смърт, както често се случва у нас, следите на останките се губят. Можем да сме благодарни на местния дългогодишен служител в поделението на гранични войски Слави Боянов Тенев от с. Горни Юруци, който е запазил една фотография, свързана с поставянето на паметната плоча в началото на 80-те години на ХХ в. Самата паметна плоча е мраморна, с правоъгълна форма, като кирилският текст е разположен на 10 реда. Буквените знаци са вкопани и покрити с черна боя. Разчетеният текст гласи: 40 ДЕВОЙКИ / ДАЛИ / ЖИВОТА СИ / ЗА ДА / ОЦЕЛЕЕ / РОДА / БЪЛГАРСКИ / В КРАЯ НА / XVII ВЕК.

На фотографията, зад току-що поставената паметна плоча са клекнали трима войници граничари, чиито имена не се знаят. Зад тях са подредени от ляво надясно: 1. Слави Боянов Тенев, тогавашен служител в поделението на местната българска гранична застава в района на с. Горни Юруци, Крумовградско; 2. Каню Тюскелиев от с. Чукурите, Крумовградско, бежанец от унищоженото през 1913 г. с. Сачанли, Гюмюрджинско и председател на Тракийското дружество в селото; 4. майор Христо Панайотов - командир на граничната застава "Йордан Георгиев" в с. Горни Юруци, Крумовградско; 6. Стоян Карагьозов от Крумовград.

Надписът на примитивната плоча от обикновен, не добре обработен камък, оформена като мюсюлманско надгробие, е разположен на 7 реда. Текстът на най-горния ред е с арабска графика, а на следващите – с турска латиница, на турски език. Той гласи¹:

Р. 1: Аллах бакидир – Аллах е вечен

Р. 2: Единствен [той], Само [той] или Единствено [той]

Р. 3, 4, 5: Гроб на достойните (славните) победители (борци за правата вяра)

Р. 6: Se Не умира или безсмъртен

Р. 7: 1364

С редакцията на преводача надписът добива следния вид:

Единствено Аллах е вечен.

Гроб на безсмъртните славни победители за правата вяра или

Гроб на славните победители за правата вяра. Не умират (безсмъртни са).

Изписаната най-отдолу година 1364 е по мюсюлманското летоброене. Тя съответства на две години, между 1946 и 1948 година. Не може да се определи с точност коя е годината, тъй като не е отбелязан месец, а и няма данни дали е „хиджри” или „руми” година. Не става ясно и каква е връзката на отбелязаната година с обезсмъртяване „подвига на славните победители за правата вяра”. Мнението на преводачката проф. Стоянка Кендерова е, че лицето, написало текста, е смесвало малки с големи букви. Освен това, за да се преведе „Гроб на достойните победители”, подредбата на думите би следвало да е друга, т.е. словоредът не е турски, което означава, че писачът не е от турски произход или не владеее добре турски език.

От всичко написано дотук е видно, че в случая става въпрос за две основни предания, свързани с християнското минало на краището. Според първото предание на върха са убити 40 девойки „кърк къзлар”, отказали да се помюсюлманчат. Негов вариант дава сведения за 40 местни момчета християни, изпратени да бъдат обучавани за мюсюлмански проповедници. Според другото предание на върха се чества паметта на 40 мюсюлмански воини, наложили исляма в района. Но и в двата случая става въпрос за налагането на исляма над местното българско християнско население. Факт е, че днес турското название на върха Газилер се е наложило сред българоезичното мюсюлманско население в гръцка територия. Прекъсната е традицията за правене на курбан на върха. Не е подновено и правенето на общ курбан от еднородното население от двете страни на границата. Такъв се прави в околностите на с. Хебилево, Гюмюрджинско, но в него не вземат участие жителите на съседните села в българска територия. Все пак горниюрученци посещават големия местен събор в местността Мечкин камень (грц. Хилия), над с. Рушенлар, Димотишко, където се срещат със своите роднини от селото майка - Хебилево. Но на тоя събор, провеждан с активното участие на турската държава, какъвто е случаят и с другия голям мюсюлмански събор в местността Алан тепе, в Гюмюрджинско, се работи открито за турцизацията на оцелялото до днес местно българоезично население, изповядващо мюсюлманска религия. За съжаление българската държава не прави нищо за проучване и популяризиране на материалната и духовна култура на това население, която е част от културно-историческото ни наследство, за да не се забравя историята ни. Данните за насилственото помюсюлманчване на местното изконно българско население са факт. Нужно е да се противостои на подмяната на историческата истина.

Унищожаването на българската паметна плоча на вр. Коджаеле и поставянето в близост до мястото и на нова плоча с чуждоезиков текст, възвеличаващ „подвига” на османските завоеватели, поражда още куп въпроси. Редно е да се запитаме кой има право да унищожава български паметници на българска територия и носи ли за това съдебна отговорност? Трябва да се отговори и на въпроса кой има право да поставя надгробни паметници с чуждоезикови надписи на българска територия, възвеличаващи чужди завоеватели на български земи и не е ли подсъдно това? Несъмнено трябва да се запитаме има ли институции в България, които се занимават с опазване на българското културно-историческо наследство и какъв контрол осъществяват те за опазването на това наследство в отдалечените краища на страната ни? Нужно е тия институции, ако съществуват, да вземат отношение и да дадат отговор. Редно е да се възстанови паметната плоча с български надпис в района на връх Коджаеле, за да покажем, че като българи помним своята история.

Б Е Л Е Ж К И :

¹ Преводът на текста бе направен от проф. Стоянка Кендерова. Освен това тя направи ценни коментари относно съдържанието на надписа.

Л И Т Е Р А Т У Р А :

Дерибеев 1986: Дерибеев, Б. Ахрида. Пловдив.

Карайовов 1903: Карайовов, Т. Материали за изучаване Одринския виляет. – Сборниз за народни умотворения и книжнина, кн. 19.

ППБЕС 1992: Полный православный богословскiй енциклопедическiй словарь. Репринтное издание. Москва.

Росенов 2014: Росенов, Ю, Г. Митринов. Село Горни Юруци, Крумовградско – минало и настояще. – Родопи, № 3-4, с. 36-40.

ТБР 1962: Турско-български речник. С.

Pravoslavieto.com: Житие на свети четиридесет мъченици, пострадали в Севастия. - Pravoslavieto.com.

И З О Б Р А Ж Е Н И Я :