Българското черковно-историческо наследство в Беломорието

За съжаление, по стечение на политическите обстоятелства, а и поради незаинтересованост от страна на българската държава, българското черковно-историческо наследство в Беломорието и Одринско остава и до днес непроучено. А е знайно че до 1913 г. в Одринско, до 20-те години в Западна Тракия и до 40-те години на ХХ век в Егейска Македония е живяло компактно българско християнско население. След края на Втората световна война и с установяването на комунистическа власт в България, за един близо 50-годишен период у нас не се появяват научни изследвания, основаващи се на актуални данни за състоянието на българското присъствие в тия населени преди с компактно българско население райони. В последно време, при новите политически реалности, се появяват възможности за научно-изследователска работа в Беломорието и Одринско. Така през 2009 г. учени от Института за български език към БАН започнаха работа по проект, финансиран от родолюбивата фондация „Българска памет” с ръководител д-р Милен Врабевски, свързан с изучаване на българското черковно-историческо наследство в Беломорието и Одринско. Бяха обходени известните български села в посочените райони, с цел събиране на данни за старите и новите черковни храмове там. С това се постави началото на по-системно изучаване на тия храмове в някогашните български села. Както можеше и да се очаква, повечето от старите български храмове или са ремонтирани основно в по-ново време, или са разрушени, като на тяхно място са съградени нови черкви. Така храмовете могат да се разделят на няколко групи: 

-        разрушени по време на балканските войни черковни храмове, които после не са възстановени;

-          стари български черковни храмове, които в началото са използвани от заселилите се през 20-те години на ХХ в. малоазийски гърци, но в по-ново време са изоставени и сега не са действащи;

-          стари български храмове, които са ремонтирани и са действащи, но са със запазени по външните им стени каменни надписи с ценни сведения за година на построяване, имена на майстори-строители, на ктитори – местни жители и др.;

-          запазени стари български черковни храмове, в които не се откриват никакви следи от някогашно българско присъствие, вследствие на извършени ремонти.

Макар и рядко, все още могат да се открият в предверията на отделни черковни храмове следи от кирилски надписи, по чудо оцелели след извършеното  заличаване.  

  Несъмнен интерес представляват запазените фасадни надписи на черковните храмове. Характерно за тях е, че са на гръцки език, с гръцко писмо. Съотнасяйки ги към класификацията на българските кирилски епиграфски паметници (Смядовски 1993: 2), те могат да се обособят в група на новобългарските епиграфски паметници на гръцки език (от ХV в. насам).

  Сред черковните храмове от групата със запазени фасадни надписи особено място заемат два храма със запазени стари надписи на мраморни плочи, което е рядкост. Черквите са от два различни края на Беломорието: от с. Чобанкьой (грц. Сикорахи), Гюмюрджинско и от с. Волак (грц. Волакас), Драмско. Населението на двете села в миналото е било българско християнско. По време на борбата за черковна независимост, в тях, както и в повечето български села в Беломорието, се обособяват две групи българи християни: екзархисти и патриаршисти. Тъй като в тия райони гръцката пропаганда и влияние са били твърде силни, борбата продължава почти до Балканската война. Така в с. Волак, Драмско екзархистите успяват да построят свой отделен храм едва в началото на ХХ век, а преди това посещавали стария храм, наред с патриаршистите, които постоянно създавали пречки. Важно е да се отбележи, че в Драмско гърцизмът е бил със силни позиции, благодарение на дейността на драмския гръцки митрополит, както и на малобройните, но фанатизирани българи гъркомани. Подобна е ситуацията и в Гюмюрджинско, където гръцката Патриаршия води борба за погърчване на многобройното селско българско християнско население.

  Надписът от с. Чобанкьой, Гюмюрджинско е разположен над входната врата на черковния храм, на близо 2 м височина¹. Отгоре е изрисуван кръст, чието уширение в долния край на отвесната линия е с форма на триъгълник. От двете страни на горния край на това уширение тръгват две тънки, наклонени линии в посока към краищата на хоризонталната линия на кръста, като стигат под наклон до нивото на горния край на отвесната линия. Лявата линия завършва с малка точка на върха. В ляво от края на хоризонталната линия на кръста е изписано с гръцки букви Ι̃Σ̃, а от дясната страна – Χ̃Σ̃. Под буквените знаци, от двете страни и на нивото на основата на кръста са изрисувани малки кръгове, в чиято вътрешност се пресичат една хоризонтална и две наклонени черти във формата на буквен знак Х. Кръгът от дясната страна е с отбелязано малко кръгче в пресечната на линиите точка, а от долният му край се спуска къса отвесна чертица. Надписът е разположен на 8 реда и е на гръцки език². От двете отвесни страни е ограничен с черни вълнообразни черти от горе до долу. Датиран е от 1873 г. В него се дават сведения за името на храма (АГιÓ МЕГАЛОМАРТΥРОΣ ГЕΩРГιÓ Свети Великомъченик Георги), за името на архиепископ Антим, по чието време е построен храмът (ЕПΙаР / ХΙЕПΙСКОПÓ. К: К: АNΘ архиепископ Г-н Г-н Антим), както и сведения, че постройката е направена на разноски на общината (ΔΙ ЕΞОΔÎN НС.КNОТ / Н ТОС).

 Интерес представлява последният пасаж от текста: РιКА М. ΔАМ. ΣА / ВА. Н ΣТÓГιаΝ. Неразбираема е първата част от тоя пасаж РιКА М. Ако се приеме, че в края се изброяват имената на майсторите, съградили храма ΔАМ. ΣА / ВА. Н ΣТÓГιаΝ (Дам[ян] Сава и Стуйан), може да се предположи, че съчетанието е изписано на български език, но с гръцка графика, което е характерно и за изброените антропоними.  В подкрепа на това предположение е и фактът, че трите ЛИ са отбелязани по български образец, без гръцко окончание –ς, –оς, -ης, както и употребата на български съюз и вм. гръцки και. Предположението че облик РιКА М. може да означава ри[у]ка м., т.е. ’ръка на майстор или майстори’, среща някои трудности. На първо място това е неоправданата замяна на графема Ó с ι в облик РιКА. Ако пък се приеме, че съчетанието е една дума, макар графема М. да е отделена и да е със задпоставена точка, то облик ри[у]кам е неправилен, тъй като правилната дателна падежна форма за мн.ч. е руками ’от ръцете, с ръцете’. Разчетеният дотук гръцки текст гласи: Храм Божи бе построен на името на Св. Великомъченик Георги, при архиепископа Г. Г. Антим, на разноски на общината.

  Освен изписването на трите ЛИ по български образец ΔАМ. ΣА / ВА. Н ΣТÓГιаΝ (Дам[ян] Сава и Стуйан) и употребата на български съюз и вм. гръцки και, се откриват и други, характерни за местните български говори особености. Така в  облик Стуйан на ЛИ Стоян, което е от български произход и е засвидетелствано в писмени паметници от ХVІ в. (Заимов 1988), е налице редукция о > у: ΣТÓГιаΝ (Стуйан), характерна за рупските говори в Беломорието (Бояджиев 1991: 111), като част от източните български говори (Стойков 1993: 97).

    Сред графичните особености на текста може да се отбележи употребата на диграфи, образувани в повечето случаи от съчетание на графеми α и ι с графеми за съгласни: МЕ; Мα, αР, Гα, αN;  Гι, Пι, Рι. За отбелязване на звук с се употребяват графеми С (3 пъти) и Σ (4 пъти).

  През 70-те години на ХІХ в. чобанкьойци още са били патриаршисти, поради силното влияние на гръцката Патриаршия в Западна Тракия. Едва през 1898 г. в селото идва първият български свещеник поп Алекси от Софлу (Михайлова 2002: 220).  По данни за Маронийската епархия от 1894 г. (а управниците на тая гръцка епархия открито работели за гърцизирането на многобройното българско християнско население в Гюмюрджинско и Дедеагачко), към българските села, признаващи Патриаршията, тогава се числи и с. Чобанкьой (Разбойников 1965: 106). Все пак в „благодарствена списка” до руското управление от страна на  българското християнско население в Дедеагачко, относно изтъкване заслугите на капитан Петко войвода за опазването на това население от турски посегателства,  датирана от 18. 06. 1878 г., от 32 имена на жители на с. Чобанкьой, Дедеагачко, отбелязани като „ние селение чобанкифски старяйшини”, само 4 са изписани с гръцка графика Останалите са на кирилица, по български образец (НБКМ БИА 1878).

  Според сведения от 1873 г. с. Чобанли имало 200 домакинства и 984 жители българи (Македония 1995: 67). Данните от архива на Българската Екзархия за 1909 г. сочат, че с. Чобанкьой брои 210 къщи, като само 5-6 къщи са патриаршистки (ЦИАИ 1909: 379). По статистиката на Л. Милетич, която не изглежда да е точна, в началото на ХХ в. селото брои 40 семейства (Милетич 1918: 295).

  Строежът на черквата „Св. Георги” е започнат през 1850 г. от среднородопски майстори зидари. Завършен е след 2 години, като храмът е осветен с тържествена литургия.

  Надписът на входа към черковния двор в с. Волак, Драмско е на мраморна плоча над вратата, в предния край на камбанарията. Хоризонтално разположената мраморна плоча е с овален горен край. При оглед от по-близко разстояние се забелязва, че тя е напукана на места и може да се предположи, че е поставена допълнително на това място. Старият черковен храм сега не се използва и е в непосредствена близост до новата действаща черква, като и двата храма носят патронно име „Свети Илия”. В горния край на мраморната плоча е изписано с големи букви на гръцки език, под формата на дъга: ΙЕРОΣ NАОΣ ПРОФ. НΛΙОУ (Свещен храм Пророк Илия). Надписът е правен в по-ново време. Буквените знаци са ъглести и удължени във вертикална плоскост, като не са вкопани, а са останали следи и от разчертаване на шаблон за разполагане на надписа. Под него, в средата е изрисуван кръст със специфично уширение в горния и в двата хоризонтални края. В долния край на отвесната линия има уширение във формата на триъгълник. От горния край на това уширение тръгва кръгла линия с дебелината на линията на кръста, която го огражда. От двете най-издадени части на кръга в хоризонтална плоскост, се спускат надолу отвесни линии, успоредни на отвесната линия на кръста, които стигат до нивото на основата й. В затвореното от кръга пространство е изписано над лявата част на хоризонталната линия на кръста: ΙΣ: с къси, отвесни черти надолу от титлата. От дясната страна е отбелязано: ХΣ:, като титлата е по-удължена и с повече отвесни чертици, които имат лек наклон от дясно на ляво. Под лявата част на хоризонталната линия на кръста е изписано: ИΙ: (навярно погрешно вместо графема N е отбелязана кирилска графема И). Съответно от дясната страна се чете КА: Встрани от отвесните линии, в долната част на кръста, от двете страни има надписи, разположени на височината на тия линии. Надписът от лявата страна е на три реда, като между първия и втория ред има оставено празно място за още един ред. На най-горния ред е изписано О (?)... ХЕΙРОПΙНТНS, на средния: ИЕΔЕΛΖІΥ или ИЕΔЕΛΖОS, а най-отдолу: КАΙ МПОΖНКН. Важността на надписа се състои в наличието на две лични имена от български произход, характерни за българската личноименна система: Неделчьу и Божики. Ако се приеме че първият антропоним е изписан с окончание ΙΥ, тогава са налице две диалектни особености, характерни за източните български говори, част от които са и западните рупски говори в Драмско. Първата е наличие на краесловна редукция о > у в облик Неделчьу (Иванов 1977: 96, 117). Освен това се открива и характерната за източните български говори мекост на съгласните, предадена със следходен графичен знак І (ΖΙ < чь). В случая става въпрос за мекост на шушкавите съгласни ж, ч, ш, които са меки по произход и в старобългарския език (Мирчев 1978: 149). Тази мекост е запазена в драмско-серските български говори (Иванов 1977: 116-117). Името е засвидетелствано в писмени документи от ХVІ в. (Заимов 1988). Разчетено е в облик Νιδελτσιο и от автора на публикуваната в Гърция селищна монография за с. Волак Константинос Папамаринос, потомък на местни българи гъркомани от фамилията Попмаринови (Папамаринос 2006: 41).

  Интерес представлява и второто име Божики. Най-вероятно става въпрос за погърчен вариант на мъжко ЛИ Божик, което е засвидетелствано в писмени източници още през ХV в. (Заимов 1988). Едва ли обликът може да се тълкува като женско ЛИ Божика (в гръцкия текст Божики), тъй като по-горе е упоменато за ХЕΙРОПΙНТНS ’майстор, ръкоделец’. Напротив, в поменик с имена на поклонници на манастира Икосифиниса до гр. Сяр, желаещи да бъдат поменати на проскомидията, който е датиран от началото на ХVІІІ в., сред множеството мъжки ЛИ от български села  е засвидетелстван и антропоним Божики от с. Календра, Серско и от селата Търлис и Ловча, Драмско ? (Шишков 1918: 54, 55). В списъците се открива и мъжко ЛИ Божика,  изписано в този си облик с гръцка графика. А че името с различни морфологични варианти е било разпространено в Драмско и Сярско, сочат данните от същия списък: ЛИ Божика от с. Савяк, Демирхисарско, с. Ахину (?); ЛИ Божица от Солун; ЛИ Божи от с. Сидирок (нав. Сидерево, Драмско) и Лангаторас (?), с Вернару (с. Вернар, Серско), от Солун, Серес, Кавала (Шишков 1918: 54, 55).

  Въобще наличието на празно място след първия ред, а и изтритите и недобре разчитащи се места в текста на първия и втория ред, могат да се тълкуват като следствие от недобро владеене на писмения гръцки език от страна на писача или пък че самият текст е бил преправян в по-ново време, за да му се придаде по-гръцки облик.  Такова преправяне е напълно възможно, с оглед на стремежа на гръцките власти да бъдат премахнати всякакви следи от българско присъствие в някогашните български села. В подкрепа на това предположение е и фактът, че няма сведения за снети по-стари образци от тоя надпис.

  От дясната страна е изписана датата, като на горния ред е годината: 1887, а на долния – денят и месецът: ТН: 17: ΙÓИίÓ. Прави впечатление употребата на кирилска графема И вместо гръцка Ν на три места: в надписа на кръста ИI вм. NI, в ЛИ ИЕΔЕΛΖІΥ вм. ΝЕΔЕΛΖІΥ и в названието на месеца  ΙÓИίÓ вм. ΙÓΝίÓ. 

  Населението на българското с. Волак, Драмско също води титанични борби с представители на гръцкото духовенство от гр. Драма, против опитите им за гърцизирането му (Янчев 2004: 9-18). Според изследвача на историята на с. Волак Никола Янчев, камбанарията на черквата в селото е построена от майстори от с. Скребатно, Гоцеделчевско, а камбаните били излети от майстори от с. Горно Броди, Серско (Янчев 2004: 47). Борбата между българите екзархисти и патриаршисти в селото е била твърде ожесточена и екзархистите накрая се принудили да построят своя черква през първото десетилетие на ХХ в. През 30-те години на същия век местната управа разрушава екзархийския храм в центъра на селото, под давлението на гръцките власти.

  По данни от архива на Българската Екзархия, с. Волак към 1909 г. има 108 екзархийски и 53 патриаршистки къщи (ЦИАИ 1909: 427), а по статистиката на В. Кънчов, в края на ХІХ век селото брои 1130 жители българи християни, като не е посочено колко от тях са патриаршисти, но несъмнено групата им е била малка (Кънчов 1970: 498).

   И така, в представените два фасадни надписа на някогашни български черковни храмове и камбанарии в селища от Беломорието се откриват имена на майстори, участвали в строежа на храмовете. И в двата надписа има антропоними от български произход, което показва, че строителите са били българи. Освен това в някои от изписаните имена се откриват фонетични особености на местните български говори: южнотракийски в Гюмюрджинско, от групата на източнорупските говори,  и драмско-серски в Драмско, от групата на западнорупските говори (Стойков 1993: 125, 186), от което може да се съди, че писачите са били носители на тези говори. В графичното оформление на текстовете (при изписването на отделни графеми) пък се откриват следи от българско кирилско писмо. Интерес представлява локализирането на мъжко ЛИ Божика с гръцки графичен вариант Божики, разпространено през ХVІІІ и ХІХ в. в Драмско, Сярско и Солунско. Макар и късни, от края на ХІХ в., тези епиграфски паметници, писани на гръцки език, са твърде ценни за българската история, защото представляват важни писмени документи за българското присъствие в Беломорието. Тепърва, с извършените политически промени в региона, ще се появят възможности за изследване на българското културно-историческо наследство в тия земи, населявани векове наред с българско население. Статистическите данни от различните цитирани изследвания по безспорен начин показват, че населението  и на двете села е било изконно българско. Отбелязаните в надписите години на построяване на храмовете съвпадат с данните в посочената библиография. По-изчерпателен откъм данни е надписът на храма в с. Чобанкьой, като се отбелязва, че сградата е построена по време на архиепископ Антим и на разноски на общината.

Надпис на черковния храм в с. Чобанкьой (грц. Сикорахи), Гюмюрджинско.

Отгоре, на нивото на хоризонталната линия на кръста: ΙΣss от лявата страна и ХΣ от дясната страна.

Отдолу текст: NΛOΣ ΘEÓΩХОΔОМ / ΙΘНЕП ОНО МАТΙТÓ / АГιÓ МЕ ГАΛОМАРТΥ / РОΣ ГЕΩРГιÓ. ЕПΙаР / ХΙЕПΙСКОПÓ. К: К: АNΘ / ΔΙ ЕΞОΔÎN НС.КNОТ / Н ТОС РιКАМ. ΔАМ. ΣА / ВА. Н ΣТÓГιаN 1873:

Надпис на входа на черковния двор, под камбанарията в с. Волак (грц. Волакас), Драмско.

Сферичен надпис отгоре: ΙЕРОΣ NАОΣ ПРОФ: НΛΙОУ.

 Буквени знаци на кръстния знак, отгоре на хоризонталната линия: ΙΣ отляво и ХΣ отдясно. Отдолу ИΙ: от лявата страна и КА: от дясната страна.

 Надпис от долната дясна страна на кръстния знак: С Х...(може би ЕН) РОПΙНТНς / ИЕΔЕΛΖΩς (или ИЕΔЕΛΖΙΥ) / КАΙ МПОΖНКН.

 От дясната страна е изписано: 1887: / ТН: 17: ίÓИίÓ.

Б Е Л Е Ж К И

¹  Трябва да се отбележи, че все още не могат свободно да се проучват черковните храмове на някогашните български села в Беломорието. Местните власти, а и самото гръцко население, настанило се там чак през 20-те години на ХХ в., са настроени подозрително към всеки опит за посещение на храмовете от българи. Поради това, само са фотографирани надписите, а измерване на големината на буквените знаци, на разстояния между редовете и т.н. е невъзможно да се направи. Не е разрешено и да се снима вътрешността на храмовете, ако въобще посетителят бъде допуснат да влезе.

² Изказвам благодарност на н.с. Марлена Димова, която разчете текстовете и помогна при тълкуването им.

 Л И Т Е Р А Т У Р А

        Бояджиев 1991: Бояджиев, Т. Българските говори в Западна (Беломорска) и Източна (Одринска) Тракия. С.

        Заимов 1988: Заимов, Й. Български именник. Първа част. Лични имена у българите от VІ до ХХ век. С.

        Иванов 1977: Иванов, Й. Н. Български преселнически говори. – В: Трудове по българска диалектология. Кн. 9.

        Кънчов 1970: Кънчов, В. Избрани съчинения, Т. 2. Македония. Етнография и статистика. С.

        Македония... 1995: Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г. С.

        Милетич 1918: Милетич, Л. Разорението на тракийските българи през 1913 година. С.

        Мирчев 1978: Мирчев, К. Историческа граматика на българския език. С.

        Михайлова 2002: Михайлова, М. Село Чобанкьой. Кърджали.

        НБКМ БИА 1878: Народна библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”, Български исторически архив. Ф № ІІ А 7046, Петко Киряков, л. 5в.

        Папамаринос 2006: Пαπαμαρινος, К. О Вώλακας και η Ιστορία του. Δραμα, Оκτώβριος.

        Разбойников 1965: Разбойников, Ан. Из борбите на българите в Маронийската епархия за признаване на български църковно-училищни общини и българска народност в Западна Тракия. – Изв. на Трак. Науч. Институт, кн. 1: 93-116.

        Смядовски 1993: Смядовски, Ст. Българска кирилска епиграфика. ІХ-ХV век. С.

        Стойков 1993: Стойков, Ст. Българска диалектология. Под редакцията на М. Сл. Младенов. С.

        ЦИАИ 1909: Централен исторически архив, София, Ф№ 246 К, Българска Екзархия, оп. 1, а.е. 379, а.е. 427.

        Шишков 1918: Шишков, Ст., Й. Попгеоргиев. Българите в Драмско, Зъхненско, Кавалско, Правешко и Саръшабанско. Изследвания и документи с приложение на 13 факсимилета. Пловдив.

        Янчев 2004: Янчев, Н. Село Волак – минало и настояще. Благоевград.