В периода след настъпилите демократични
промени у нас се нароиха дузина мераклии да пишат за родопските българи,
изповядващи ислямска религия. Появи се и една група автори, които усърдно се
опитват да убедят българската общественост, че българското население, известно с
общоупотребимото название помаци, няма нищо общо с днешните българи. Градят се
тези за ирански, арабски, тракийски и др. произход на това население, а
местните родопски българи християни били заселени по-късно там! Най-интересното е, че не се представят никакви
сериозни доводи за такъв произход и за другост на българите мохамедани.
Същевременно започнаха да се появяват мнения, че българите (има се предвид
българите християни) имат негативно отношение към тия хора, и в трудни
исторически времена като войни, въстания и др. открито са се опитвали да ги
унищожат и прогонят. Конкретен повод за прокарване на подобни тези се оказа
честването на 100-годишнината от Балканската война в България.
Проводник на една
такава теза е мъчещият се не отскоро с перото родопчанин Салих Бозов.
Предишните му опити, амбициозни, но и смехотворни, бяха с ярка антибългарска
насоченост (Митринов 2005). През 90-те
години на миналия век на страниците на печатния орган на ДПС в. „Права и
свободи” Бозов публикува поредица статии, които бяха първообраз на излязлата
през 2005 г. негова книга със заглавие „В името на името”. При представянето на
книгата в кърджалийското турско читалище „Юмер Лютфи” на 26. 01. 2006 г. от
17.00 ч. (а защо ли там, а не в Смолянско, след като главно се разглеждат
събития от тоя район?) авторът заявява: „Всички, които са „влезли” в тази книга
не са опетнили душите си с лъжа”, но самият той го е направил. Още в самото
начало на книгата Бозов патетично заявява: „Започва трагедията!!! Сред
окошарените влизат хората на Лакудата и Хвойньо, на Радьо, на Гоговци от
Гудевица, на… от Чокманово, на… от Аламидере, Славейно, Петково. Започва сеч…
Почти не остава родопско селище без невинно пролята кръв…” (Бозов 2005: 8-9). И
ето я налице първата лъжа! В публикацията на страниците на в. „Права и свободи”
нямаше многоточия, а се споменаваха като главорези и извършители на
престъпления четниците от четите на Стефан Калфа и на Пею Шишманов. Вторият е
родом от родопското с. Карлуково, Ахъчелебийско (дн. Славеино, Смолянско), от
където са и най-много четници в четата му. И двете чети са спонтанно създадени
от доброволци, основно бегълци от среднородопските християнски села в
територията на османската империя, преминали в България, за да не служат в
турската армия. В случая Салих Бозов така „омесва” среднородопската история от
това време, че се е получил един прекрасен тюрлю гювеч. Редом до известните с
разбойническите си подвизи среднородопци Фойню и Лакудата е поставена четата на
Пею Шишманов, който осъжда дейността им като ръководител на среднородопската
революционна организация към ВМОРО след потушаването на Илинденско-Преображенското
въстание – 1903 г. За ситуацията краеведът и добър познавач на историята на с.
Славеино, както и на революционната борба в Среднородопието П. Карапетков пише:
„След разтурянето на четите в края на август 1903 г. … някои образували групи и
действали самостоятойно. Такива били Хвойню, Лакудата, Даракчията, Гочо Калфа,
Манол Куцина, Карото, Колю Пачамана, Иван Сбирков, Васил Каракехая, Карадиолу,
Лютата, Борунсуза. Формирани били две групи – на Хвойню, Карото и Куцина и на
Даракчията и Лакудата. Те залавяли, обирали и убивали богати турци, гърци, пък
и българи. Всявали панически страх в Родопите и Беломорието и рушели името на
истинската организация, чернели прозвището „комита”, което до неотдавна за
поробеното население било синоним на народен бранител… ЦК на ВМОРО изпратил
войводата Тома Пожарлиев в помощ на Шишманов. И двамата войводи няколко пъти
влизали във връзка с превърналите се в разбойници комити, увещавали ги за
примирие и разбирателство. Но те продължавали да безчинствуват. Само Карлуково
и околните села не били подложени на нападение и обир – пазела ги четата от
Имарет дере (Хайдушки поляни). След неуспеха на продължителните и търпеливи
преговори организацията обявила отцепилите се комити за изменници и разбойници.
Това решение било съобщено на селските ръководители с окръжно от 22 юни 1905 г.”
(Карапетков 1991: 212).
Четата на Пею Шишманов с численост от
108 души е от спонтанно образуваните опълченски чети в навечерието на
Балканската война (НОДМТБ 1977: 276). Образувана е в Пловдив. След като изкарали
кратка военна подготовка в тамошните казарми, 140-те четниците трябвало да
потеглят разпръснати в състава на Македоно-Одринското опълчение (МОО) към
границата, по направление Одрин. Но те изявили желание да воюват в родния край,
т.е. в Ахъчелебийско и успели чрез застъпничеството на Стою Н. Шишков да
постигнат това свое желание, като по-голямата част от тях заминали за Имарет
дере, а други все пак потеглили в състава на МОО (Карапетков 1991: 235). Така
за никакво обучение на карлуковци, проведено в околностите на с. Павелско, съвместно
с четите на Стефан Калфа и Никола Гюмюшев, за което пише С. Бозов, няма данни:
„Никак не случайно в разказа не на мнозина се среща селище като Павелско. Това
селце било място за подготовката на четите на Стефан Калфа, Пейо (правилното
изписване е Пею – бел. ГМ) Шишманов, Никола Гюмюшев към 21. средногорски полк”
(с. 93). Не става ясно кои са тия „не мнозина”, в чийто разказ това се
споменава, но тук вече лъжата се прехвърля към осведомителите на Бозов, които
се оказва, че лъжат! А относно
дисциплината и морала във войсковата единица, придадена към 4-а погранична рота
на 21-и пехотен средногорски полк говори заповедта на ротния командир поручик
Михайлов с дата 11. 10. 2012 г., преди началото на настъплението: „Всички заповеди
на командира на взвода Пею Ив. Шишманов да се изпълняват точно и навреме. Не се
разрешава напущането на взвода или ротата, изоставане, отбиване вкъщи или село
без разрешението на командира на взвода и ротата. Не се разрешава да се палят
къщи и села или вземат и най-дребни неща дори със заплащане. Абсолютно се
забранява употребата на алкохол. Отклонението от войската и четата и
неподчинението на началството се наказва със смърт без съд” (ДА См). В
спомените на войник от 9-ти полк, действал в направление Батак – Бабяк –
Неврокоп – Сяр, се споменава че при разоръжаването на турското население на гр.
Сяр шестима войници били уличени в грабеж и наказани по заповед на командира
майор Симитчиев. Наказанието било да им се ударят пред строя по 25 бича на
голо. Разказвачът обяснява: „След това по улиците имаше оставени от населението
и турците торби и чували с различен багаж, но повече никой не взе нищо”.
Спомените са събрани от родоповеда П. Маринов и публикувани наскоро в сп.
„Родопи” (Маринов 2012: 30).
Лъжа е и твърдението на Бозов, че: „Почти
не остава родопско селище без невинно пролята кръв…” (Бозов 2005: 8-9). Четата
на Пею Шишманов освобождава с. Карлуково на 12. 10. 1912 г. По пътя към селото
тя била пресрещната от група хора с развято бяло знаме, водени от съидейника на
Пею Шишманов С. Сираков и първенци от с. Каршилъ (дн. Виево) – тогавашен
нахийски център, и мах. Кутела, както и от първенци от с. Карлуково, поканени
от каршилийци да посрещнат заедно настъпващата българска войска (Карапетков 1991:
238). След това било събрано оръжието от двете селища, без да има убийства и
насилия. На 13. 10. 1912 г. всички годни да носят оръжие карлуковци били
зачислени в четата, която заела позиции по върховете южно от селото: Студенец, Чорни
ворх, Падала. Бива обезоръжено населението на селата Тикале, Ряка, Селище и
др., като се стига до с. Сойчук (дн. с. Върбина, Смолянско). Там се бил укрепил
с чета Черкеза от Старо село (дн. с. Малка Арда, Смолянско). Някои от хората му
оказали съпротива и бил ранен един български войник. Командирът на българското
подразделение поручик Михайлов заповядал да бъде запалено селото. Пламнали
крайните къщи. Но се намесил Пею Шишманов и убедил командира да се спре
паленето, дори и заради местния първенец С. Чорбаджиев, сътрудник на
революционното движение. Същевременно част от населението на селото побягнало
към Гюмюрджина. Чорбаджиев бил определен за временен кмет и като такъв заминал
след бягащите, настигнал ги и ги убедил да се върнат (Карапетков 1991:
240-241). По пътя си по-нататък четата обезоръжила селата: Ляска, Лещак,
участвала в сражение с турска войска при с. Топоклу (дн. Средногорци,
Смолянско) и при с. Ак бунар (дн. Бял извор, Кърджалийско), където били пленени
80 запасни редифи от войската на егридеренския деребей хаджи Енузолу
(Карапетков 1991: 242-243). Освобождават се българомохамеданските села в тоя
район, а също Узундере (дн. Неделино), Даръдере (дн. Златоград), Кирково,
Кърджалийско и др. Четата преминава в Южните Родопи през селата: Менково,
Угурли, Коюнкьой, Булаткьой и др. и накрая стига до Гюмюрджина, където на 29.
11. 1912 г. е разформирована със заповед, но голяма част от четниците се
включват в МОО и продължават участието си във войната (Карапетков 1948: 260; 1991:
243-244). Нека посочи Бозов в кои превзети родопски села, населени с българи
мохамедани, карлуковските четници са убивали, изнасилвали, крали и палили. Но
ако не може да посочи такива данни, то той е лъжец.
Още при
публикуването на лъжите за дейността на четата на Пею Шишманов, в началото на
новия век, на страниците на в. „Права и свободи”, публикувах отговор на Салих
Бозовата публикация (Митринов 2000). Отговор не последва.
А колкото до съжителството и взаимното
подпомагане в трудни времена, то при карлуковци е факт. Въпреки големите
страдания, причинени им от кършилийските дерибеи и разбойници, а не от мирното
население на селото, те се отзовават на молбата на кършилийци по време на
Балканската война, да отидат по-влиятелни карлуковци и да посрещнат българските
войски в селото, за да бъде запазено то от изгаряне (Карапетков 1948: 257-258).
С. Бозов споменава и за избитите кършилийци от войската в местността Лъките до
с. Петково. Според осведомителя му Емин Шерифов загиналите били без ни капка
вина (с. 33). Но има и други мнения, според които са били събрани каршилийци,
които са се проявявали в предишни времена с издевателства над християните от
съседните села. Трябва да се отбележи, че това убийство не е извършено от
местните християни. Дори краеведът П. Карапетков имаше сведения, че когато са
били карани през Карлуково към с. Петково навързаните каршилийци, възрастен
карлуковец попитал войниците къде ги водят и успял да освободи от върволицата
навързани мъже последния, като така го спасил. А че времената са били трудни,
се знае и от това, че в навечерието на Балканската война в съседните села
Карлуково и Петково били разквартирувани 400-500 души турски войници, лошо
облечени и въоръжени (Карапетков 1991: 230). На 5 октомври голяма част от
войската заминала към границата на Рожен. На 7 октомври през нощта през двете
села преминала турска войска с численост до 500 души, командвана от ардинския
деребей хаджи Енузолу. При преминаването им през Карлуково деребеят издал
заповед да се запали селото, но отседналият от преди там турски ротен офицер
предотвратил палежа. Поискани били 120 мулета, но мухтарят успял да събере само
35 (Карапетков 1948: 256). На 8 октомври войската стигнала над с. Горно
Дерекьой (дн. Момчиловци), но не продължила напред. А когато българските
съединения атакували, запасните турски редифи се разбягали в безпорядък. При
бягството хаджи Енузолу за кратко спрял в Карлуково и заповядал на карлуковския
мухтар да направи списък и да събере в училището цялото налично мъжко население
от 7 до 70 години. Умишленото бавене от страна на мухтаря и бързането на хаджи
Енузолу да се спаси с бягство от идващата българска войска, в случая спасява
карлуковци. А той успял да стигне до селото си Лесичек едва с петдесетина
войника. В тия дни в махала Пандък били убити от местни въоръжени българи
мохамедани един карлуковец и двама петковци, като в убийството участвал и Куция
Арнаутин от Каршилъ (Карапетков 1991: 233-234).
Направен бил опит по време на войната да
бъде запалено и ограбено от отстъпващо турско войсково подразделение и с.
Чокманово. По разказ на Емин кехая от мах. Змиево, Смилянски район, тогавашен
войник в подразделението с командир Хакъ ефенди, водени от командира си,
отстъпващите войници се насочили към комитското с. Чокманово, за да си
разчистят сметките с непокорните християни. Преди време същият турски командир
квартирувал с войска в селото, където вършел жестокости над мирното население.
Същевременно чокманци се организирали за отбрана и нападнали идващата войската
от засада. Войниците се разбягали и така било спасено селото. Данните са
събирани от чокмановеца Т. Тодоров, един от авторите на историята на селото
(Чокманово 1999: 210-211). И въобще
нужно е С. Бозов да прочете и тая книга, наред с доста други, и особено раздела
„Чокманово през Балканската война” (с. 209-224), за да добие представа за
действията на турската войска спрямо чокманци. А после да обобщава колко
жестоки били чокманци спрямо мирните си събратя и съседи българи, изповядващи
ислямска религия.
Всъщност е налице тенденциозно представяне
на фактите. Книгата е пълна с данни за насилие над местното българско мюсюлманско
население, верни или не, а данни за насилия над християни липсват! Интересно
как от вниманието на вещия изследвач Бозов, който твърди че е обиколил
множество български и турски села, е избягнала случката в с. Чандър (дн.
Светулка), където отстъпващата турска войска избива част от местното турско
население и труповете на убитите са нахвърляни в кладенеца на селото. Но явно
тая тема не му е интересна. За сметка на това се пише за местен турски първенец
в Егри дере (дн. Ардино) Нури Хаджибей, който „организирал спасяването на
поселището от кръвопролития и пепелища като от всеки прозорец се спускал бял
байрак” пред настъпващата българска войска (с. 76). Според Бозов тоя турчин е
предател, който е наказан със смърт от турски наказателен отряд, а за внука на
убития - Нури Фурунджи се споменава, че отрано се изселил в Турция „от срама
изглежда че е потомък на предател”! (с. 76). Като предател е окачествен от автора
и друг първенец, обесен в с. Ак бунар (дн. с. Бял извор), Ардинско, постъпил
също като Нури Хаджибей. По тая логика пък тогава прапрадедите на Бозов също
трябва да са предатели към своите братя
българи християни в Родопите, защото са се помюсюлманчили! Ако все пак той се
опита да обяснява, че помаците били дошли от юг мюсюлмани, далеч преди
българите християни, ще бъде нужно да представи надлежна фактология, защото на
общи приказки никой не вярва. Но тук възниква и друг въпрос. Защо двамата
влиятелни турци, които спасяват селищата си от евентуални палежи и разруха, да
са предатели? Предатели спрямо кого? Та нали спасяват своите съселяни? А и
каква ли съпротива биха оказали те на идващата войска? Но на тия въпроси
заслепеният от стремежа да покаже колкото се може в по-тъмни краски
взаимоотношенията между християни и мюсюлмани в Родопите автор не се занимава
да дава отговор. Тогава възниква въпросът какви са посланията на тая книга? Не
е ли нейна основна цел да покаже българите християни като събирателен образ в
най-лоша светлина?
Когато пише за с. Саръ къз (дн. с.
Жълтуша) и Гергил дере (дн. с. Еньовче), които са превзети от четата на Пею
Шишманов и нито са изгорени, нито има там убити жители, за да представи и тук
апокалиптична картина, си служи с нажежаващи атмосферата думи: „Димът от
прожарищата и кървавата диря от Среднородопието бележи проекция и из Източните
Родопи. Ето отзвукът от тогава пролятата кръв в днешно Еньовче /Гергило/,
Жълтуша /Саръ кьз (а то е Саръ къз – бел. ГМ)/, Диамандово /Хюсемлер/ (Хюсемлер
е една от махалите на с. Диамандово, в което има и махали Белчоолар и Генчоолар
например! – бел. ГМ), Бял извор /Ак бунар/”. От тоя израз не става ясно къде е пролята тая
кръв! И след това лирично встъпление следва: „Замъглен спомен на 90 годишната Ресиме Хасанова Узунова от
Еньовче ни води към конкретни факти: Войската – и турска, и българска след нея
минала и заминала, но селото останало”. От тия „замъглени спомени” не става
ясно имало ли е насилия над местното население или не е имало. И как може един
замъглен спомен да води към конкретни факти? Но Бозов, верен на своя подход и
под вола теле да търси, продължава: „Не са останали в паметта й обаче точните
имена на хора, оставили костите си под отсрещната височина с днешното име
Светилен” (с. 70). Няма и съмнение, че баба Расиме ако беше разказала случка с
убийства и насилия, авторът нямаше да я подмине, но като няма, какво да прави?
Да повтаря например какво му говори 90-годишната баба от своите запазени
спомени? Първо отсрещната височина Светилен е доста отдалеченият връх Светиля,
който не се вижда от с. Еньовче. И тоя връх е запазил спомена за християнското
минало на местното вече мюсюлманско българско население – Светиля < от Св.
Илия. Именно на тоя връх местните хора от околните села са колели курбан за
дъжд при суша – стар езически обичай, усвоен и от християнската религия, а
после преминал и в мюсюлманската. Но на Салих Бозов не му отърва да споменава
за християнско минало баш тука, в Родопите. На няколко страници той се мъчи да
преиначи преданието за легендарната мома Жълтуша, на която е издигнат паметник
в центъра на едноименното село: „Всичко от родовата памет има своето
продължение” – не пропуска да отбележи дядо Хасан Кадирчев и не изтьрпява да
отрече „фантазията” за пазителката на Сарь кьз /Жълтуша/ от ордите на Енихан и
Сарь Баба с меч в ръката” (с. 71). Интересно как тогава краеведът Никола Иванов
записва през 30-те години на ХХ век преданието за мома Жълтуша, разпространено
чак в Среднородопието и то от старци, запазили по-стари сведения за миналото на
селото? Предание и лично авторът на тия редове е записал в потурченото вече
бивше българско мохамеданско с. Диамандово през 80-те години на ХХ век. А
легендарните мотиви за „кесик баша”, макар и вкарани в речта на жълтушани, се
отнасят за друга мома Жълтуша от Югоизточните Родопи (Гюмюрджинско), чието тяло
е разсечено на части от мюсюлманския евлия и където паднал сачът т.е. косата,
се образувало с. Съчанли, а където балдърите т.е. краката – с. Балдъран. Но
невежият автор Бозов няма как да знае това, след като се мъчи само да пише, а
никак не чете!
Интерес представлява друг пасаж от
книгата, посветен на с. Жълтуша: „тук усетили Балканската само с ехото и дима
на пожарищата по селищата над Керез гидик /връх от землището на днешния Стоянов
мост/” (с. 71). В това изречение се откриват и лъжи, и неточности. Първо е
налице неточно авторово изразяване, характерно като цяло за книгата. Керез
гедик е висок връх и няма как над него да има села. Ако пък става въпрос за
северна посока, вече е налице лъжа, защото в поречието на р. Малка Арда не е
имало опожарени села. Там е действала четата на Пею Шишманов! Буди недоумение
изразът, че Керез гедик е връх от землището на днешния Стоянов мост! Един мост
не може да има землище, а селище с такова име няма. Има с. Стояново, в чието
име е запазен споменът за християнското минало на местните българи, за
християнина Стоян, чиито потомци били помюсюлманчени.
Но писателят Бозов продължава да
каканиже нелогични мисли в преследване на целта си да покаже нестанали събития:
„Не било запалено Съръ къз, че коруджи Мехмет с развян „бял байряк” спрял
издевателствата и палежите на селото” (с. 72). Как е спрял нещо, което не е
било започнало? Редно е да запитаме кой е решил да върши издевателства? Не става
ясно защо съчетание бял байряк е
поставено в кавички! Явно тук набеденият писател е решил да се прояви и като
граматик, създавайки нови правописни правила!
По-нататък се споменава, че:
„Само коруджи Мехмет вероятно от тукашен наказателен отряд бил виснат на върба
в центъра на Акбунар, че предал селото без съпротива” (с. 72). Тук трябва да
поясним, че понятия като „съпротива” и „отбрана” на местните българи мохамедани
срещу българската войска са важни елементи от разработваната стратегия на турското
главно командване за водене на евентуална война с България през 1912 г., в
която те да се изявят като важна военна сила в Родопите. Но явно местното
българско население, макар изповядващо ислямска религия, не се е
противопоставило на българската войска. Факт е, че запасните турски редифи
напускат бойното поле при Кърджали, отказвайки открито да участват в сражения с
българската войска. Колкото до бесенето в с. Ак бунар, то е извършено от башибозуци,
установили се там по време на Междусъюзническата война, 1913 г. Тогава са били
обесени няколко местни българи в с. Ак бунар затова, че си сменили вярата и се
похристиянчили! Но Салих Бозов с едно ходене за няколко часа в Бялизворско няма
как да научи всичко, особено като не иска да го научи. По тоя въпрос има и
писано, ама кой да чете?
Освен това авторът твърде свободно
интерпретира думите на своите възрастни осведомители, дори цитира техни
изказвания с думи, които едва ли са част от речниковия им фонд. Така например
дядо Хасан Калфов от с. Барутин „…застава за снимка като зарича да се покаже до
дъщеря си Емине и изрича паметни думи: „И да си запишеш сине, доживях да чуя не
от кого да е, а от батачанина генерал Ангел Марин извинение за геноцида и
поредицата прекръстилки от 1912 год. до наши дни”. Вярвам му!” (с. 68). За
какво и как се е извинявал Ангел Марин пред дядо Хасан, това читателят може
само да гадае. Българските политици от новото време на всичко са способни в
името на борбата за власт. Но че думата „геноцид” едва ли му е позната на
възрастния местен жител, няма съмнение. А и самото съчетание с употребените
думи като „поредица” не е характерно за речта на един обикновен родопчанин.
А ето с какви осведомители си има
работа авторът Бозов: „Срещата с атеросклерозиралия вече Юсеин Феимов
Моллаюмеров ни връща кой ли път 93 години назад във времето” (с. 73). Става
въпрос за възрастен жител на с. Падина, Ардинско. Но какво може да каже един
старец, налегнат от атеросклероза и доколко може да му се доверява автор на
историческо изследване? А всичките авторови осведомители са на тая възраст. На
тях им са препредавани данни, които сега ни се предоставят като изключително
автентични! Друг източник на данни е бившият офицер от българската народна
армия Чуралски: „…и вечно носи легендата за войната - както се изразява
офицерът-изследовател капитан Чуралски от Водни пад, Триградско – не за
свободата на Родопа от турско, а срещу родопчани”. Тук не се разбира като какъв
специалист в тая проблематика се изявява офицерът-изследовател Чуралски? Като
кадрови офицер той не е изследовател, например военен историк. Тогава той си е
просто един изследовател и то посредствен, като се има предвид книжлето, което
издаде с данни за историята на родното си село Водни пад, изпъстрено с
граматични и стилистични грешки! Тук и място няма за сравнение с краеведческите
изследвания на П. Карапетков, Г. Ташев, К. Канев и други среднородопски
краеведи. Но внушението, което се прави, е твърде крайно, защото и авторът, и
осведомителят нямат право да говорят от името на всички родопчани, особено от
името на малобройното местно изконно българско християнско население, опазило
се от помюсюлманчване.
Разбира се, не може в една статия да
се разгледа подробно фактологията, включена в
цялата книга, тъй че само с тия няколко примера се поставя въпросът за
автентичността и достоверността на събраните данни, които са представени като
неоспорим факт.
Нужно е да се спомене и за езика на
автора. Трябва да се отбележи, че езиковата му култура е много слаба. Допуска
много правописни и стилистични грешки.
На тия пропуски в обучението на висшиста Бозов (а кой ли му е дал диплома за
завършено образование в български ВУЗ?) бе обърнато внимание още преди време в
една критика на книгата на един друг набеден писател и негов съмишленик -
Мехмед Дорсунски от гр. Мадан, чийто съавтор се явява (Митринов 2005: 37-43). За
най-голям куриоз неукият аналфабет Дорсунски в предизборен плакат на партия
ГОРД за скоро преминалите избори, на които хората от сдружение ПОМАК претърпяха
пълен крах, бе определен като лингвист! Не става ясно дало той и неговите
съмишленици знаят значението на тая дума. Та още тогава двамата бяха посъветвани
да се запишат в някое обикновено българско училище, където заедно с децата да
усвоят граматичните правила на родния си език в основния курс на обучение. Пък
после да пишат книги, за да не стават за смях на хората. Но кой да слуша?
Да започнем с правописните грешки.
Писателят Бозов не знае как се пише етнос,
като употребява термин междуетностната
толерантност в съчетание „Останал верен на мисията си да търси корените на междуетностната толерантност…” (с. 74).
Не знае и кога се пише предлог с и кога със: „Поискали съгласие да
се справят с завърналите се в Балтажи…” (с. 25).
Освен това и на друго място вместо
изписване на буквено съчетание дж „писателят”
изписва диалектен облик ж: „…желатинът се изповядал пред жена си” (с.
24). Това би могло да се възприеме, ако е част от речта на носител на местния
говор, а не авторова реч!
Глагол вдига е изписан в диалектен облик дига: „…и дига леко
брадичка за снимка”, пак в авторова реч (с. 78).
Не става ясно графични грешки ли са
употребите на графема ь вм. ъ или пък Бозов се е опитал и ново
графично правило да въведе в българската правописна система: крьв, Саръ кьз, Кьрджали, Кьрджалийски, пьтеки, калдьрьми (с. 69); врьщал се, рькойка, откьсва, пьдар, бьлгарско, зарька (с. 70); покрьстени, изтьрпява, Сарь Баба, Сарь кьз (с. 71). Да не би
пък да е решил че му е свършил буквен знак ъ,
та е карал само на ь?
Пълен хаос цари при изписване на отделни
селищни имена. Турското име на с. Жълтуша - Саръ къз се изписва по няколко
начина: Саръ къз, Саръ кьз, Сарь кьз,
Съръ къз (с. 69-71).
Купища грешки има при изписването на
антропоними: Юсейн (с. 82); на
селищни имена: Широка поляна вм. с.
Широко поле! (с. 82-83).
Неправилната употреба на тире дава
друг смисъл на цели съчетания: „Само майстори
и калфи-християни от Смолянско
са били онези, които само в свой кръг говорели български” (с. 89). От тоя израз
става ясно, че калфите от Смолянско са християни, а за майсторите не е ясно!
На неизписването на запетаи, което също
променя смисъла на съчетанието, може да се посвети цяла публикация, но тук няма
място.
Други грешки показват желанието на
писателя Бозов да изписва графема я
след съгласни ш, ч, което си е
диалектна особеност – наличие на преглас а
> е, характерен за родопските
говори като част от югоизточните български говори: се престрашява (с. 82); „…за отдалечяването от укорителни погледи…” (с. 76).
Това също говори за компетентността и по-точно за грамотността на завършилия
задочно специалност Българска филология „писател”. Но изглежда Бозов не познава
и местните родопски говори, защото си позволява в речта на жител от с. Жълтуша,
Ардинско, чийто говор по застъпниците на старобългарските задни носови и ерови
вокали е а-говор, да вкарва употреба на характерния за говорите в Смолянско
вокал о: „…но пред очите й е още „заворзаното” на джамийското минере
„камбанище” (с. 73).
И употребата на пълен и кратък член при
имената препъва сериозно „писателя” Бозов: „Дали факта, че там са били разположени турски войски е причината за
кървава разправа…” (с. 16); „Покъртителен за това поредно клане е разказа на…” (с. 16); „И сега край
Ахрене /Юрпек/ е гроба на убития Кара
Салих” (с. 42); „Отнесли се и до даръдерският
кадия да разреши венчавката” (с. 40); Жив е спомена
за тези размирни дни…” (с. 91).
Бозов не знае как се пишат думи с
префикси, като е налице разделно изписване на представката от основата на
думата: за мирно и без палежно
отстъпване (с. 75).
Неправилната употреба на предлози преиначава
смисъла на цели съчетания: „…а на всеки първи август тук идват хора от околните
села и много изселници от Република
Турция…” (с. 80). В случая се разбира, че изселниците са от република Турция!
Няколко пъти съм чувал отделни хора от
Маданско и Рудоземско да споделят за Бозов, че бил турски писател. Като иска,
нека бъде, но той изглежда така се е вживял в ролята си на такъв, че даже не
съгласува по род и число частите на изречението, което е характерно за
турскоезичните български граждани, които употребяват български език: „Като че
ли най-много е засегнат от
„карашмалъка” през 1912 г. най-оживеното
селище Смилян и съставните около него махали” (с. 14); „Работили си
неподозиращи опастност мъжът й Керим и
сестриният му мъж Мехмед Пешинтов”
(с. 29). От втория пример не става ясно в какви извънбрачни взаимоотношения са
представителите от мъжки пол мъжът и сестриният му мъж!
Преиначава и говора на местното
българско родопско население. Така например вживял се в писателското си амплоа,
Бозов съвсем преиграва, като вкарва в речта на българите мохамедани от с.
Падина турско роднинско название деде
вместо общоупотребимото дядо. Един падинец,
съкратен офицер от противопожарната служба, щял „да потърси и открие нещо за деде Феим във военните архиви и потърси
някакво възмездие” (с. 73). Става въпрос за загинал негов дядо „като фронтовак
някъде из Сръбско”. Подобна употреба е вкарана и в речта на възрастен жител на
съседното с. Жълтуша. Или по-точно това си е чисто авторова шмекерия, в опит да
се създаде ново съчетание в българския език деде
връстница вм. дядова връстница:
Неговата деде връстница (дядова къща
почти руина) заедно с обитателя си изживява…” (с. 72). Думата се открива и в
речта на българи мохамедани от Смолянско – с. Вълчан: „Отнасял и деде Асан и топла чорбица на войниците”
(с. 19).
Но Бозов не спира до тук, а вкарва в
употреба и название анне за майка или
баба, ала в облик, нехарактерен за местните български говори: „…си спомня анне Чуралска…”. На друго място
несвойственият за речта на местните българи, изповядващи исляма, турцизъм е
пояснен с общоупотребимия български роднински термин, посочен в скоби: „… в
паметта на анне (баба) Чуралска” (с.
47). Но самото съчетание е нетипично, защото вместо след баба да се употреби лично име, се употребява фамино име, та не се
разбира дали бабата е с име Чуралска или пък е от род Чуралски!
Всички тия употреби могат да се
обяснят и с извършена евентуална редакция от турскоезичен редактор (щом в
Кърджали се представя книгата, може да се предположи, че и финансирането й е от
турски източници, които е нормално да имат свои изисквания към текста). Но е
факт, че в изброените села се употребяват названия дядо и баба. А там където
има употреба на турцизъм, то той е побългарен (например анка и анка старка в
говора на с. Жълтуша). За сведение на неукия Бозов изчерпателни сведения по
темата има в Български диалектен атлас, Т. 1 и 3, в който са включени данни от говорите
на родопските села.
В доста разкази на Салих Бозови събеседници
се споменава за територията на юг от днешната ни държавна граница, която е назовавана
Гръцко, но по време на събитията през
1912 г. Гърция не е владяла тия територии! Това още веднъж поставя под съмнение
верността на препредаваните през годините сведения за събития, случили се преди
близо 100 години: „И от Боево потеглил керван от бежанци през Палас за гръцко Алмалъ” (с. 27) (тук трябва да
отбележим, че с. Алмалъ е влязло в гръцка територия едва през 20-те години на
ХХ век, та не може през 1912 г. да е било гръцко); „Пътят бил ясен – бягане към
Исьорен и Шехин. Понесла към Гръцко
мъжовата памет и Сафие” (с. 30); „Триградски помаци и дишукдеренци временно, а
някои и за постоянно заживяват в Гръцко
като бегълци” (с. 46).
Писателят вкарва
в употреба думи в облик, нехарактерен за съвременния разговорен и книжовен български
език: „И сега на Разванско си личи хлътнината…”
(18); „За оставени живи седем невръстни дечица и прастарица…” (с. 25); „…фаталният Рашид Юкюфчиев след прострела паднал между камънак и пясък…”
(с. 43); „Нашият подстъп за отделяне
поне на мъничко внимание…” (с. 80); „за да отбегне
позорището…” (с. 83)
А ето какви бисери е родила творческата
мисъл на набедения писател Салих Бозов: „… на все още свежата памет на Мехмет
Генч ни води по аналите на
балкансковоенните събития” (с. 74); „Низходяща
градация по рождени години ни отвежда и при дядо Азиз Мехмедов Чечев – роден, живял и живеещ в Саръ къз
/Жълтуша/ от 1912 година до нашите и негови
дни” (с. 72); Бил най-изчерпателен и прецизен от топонимна точност и точност по време е разказът на 8 годишния
през геноцидна „Есен 1912”- Адем Асан
Садъков” (с. 19); „…а и със свои очи видял и командващия сражението на
Кавгаджик полковник Серафимов, дал името
си приживе на селото, където като
неженен живял Али Ашиков” (с. 17); „Живее там баба Асие Алиева Крушовалиева –
родена на паметна дата – 3 март, но 1901 г. Надали паметната дата 3 март е
запазила и свежа памет, от преди 80 години” (с. 27); „Георазположението на родопския мюсюлмански геноцид през 1912 г. не
е само по горното течение на Арда…” (с. 31); „И той бил белязан от времето да
бъде пренесен в жертва през 1912 г.”
(с. 37); „Оставил той завинаги и геноцидна
кота в топонимията на селото – Кара Салихов гроб” (с. 42); „Не траело много
това, че се разгромила кръстилката”
(с. 41); „Топонимната ирония на съдбата
е осеяла сега района с имената на Бенковски, Ген. Гешев, Фотинов, Дрангов,
Кирков, непощадени да станат патрони на
селища…” (с. 86). (тук трябва да
попитаме неукия ономаст Бозов кой е тоя герой Кирков и какво е старото име на
с. Кирково?); „…сълзите не слизали от
обръщение…” (с. 87) (в случая не става въпрос за пари!); „…и предала на
своите деца и учениците си звучащата като легенда истина за догробна и в гробна вярност на наня Фатме” (с. 86).
Тук коментарите са излишни. На всеки
синтактичен и стилистичен бисер може да бъде посветен отделен подробен
коментар, но резилът и без коментар е налице.
А какво да кажем за следното
словосъчетание: „Нека не отминем от тези страници на геноцид, типичен като за
турскоезично насилие, почти отсъстващо като име с типичното за етноса звучене и
град Джебел” (с. 89). Пред тоя бисер на авторовата несвързана реч, който може
да се сравни с куп много омотана прежда, можем само да помълчим. А авторският
напън за изразяване може да се определи като „изгубен из езиковите дебри автор
в опита си да каже нещо”!
Бозов се изявява и като етимолог и
набързо създава етимологии на ойконими като Печинско, че произлизало от
печенеги!: „Носеното име на печенеги Печинско прекроявало нов символ на място,
станало клада” (с. 39). Но никакви надеждни данни за произхода на името не се
дават. А и няма как да се дадат, като трябва да си ги изсмуче от пръстите току
що пръкналият се етимолог. Пък опитът да се свърже произходът на селищно име Печинско с название на племе печенеги е гениален пример за
несъстоятелността на народните етимологии! Но явно авторът е бил раздвоен в
опита си за етимологизуване, защото накрая опира до кладата, т.е. свързва
произхода на селищното име с глаголен
корен печ-.
На друго място той обяснява:
„Съвременен, обновен и пораснал с името на Кърджи
Али град Кърджали” (с. 82). Знаеше се за митичен Кърджа Али, но сега се появи и
негов двойник Кърджи Али, което си е чист „принос” към изясняване етимологията
на селищното име. И тук липсват всякакви езикови, а и други аргументи.
Почти няма страница в книгата, на която
поне по веднъж да не е употребен термин геноцид
и производните му. А какво да кажем за нескопосаните авторови опити да се включи
терминът в съчетания: „За Даръдере /дн. Златоград/ геноцидната есен 1912 г.
е пряко действие срещу двамата афузи” (с. 40); „Оставил той завинаги и геноцидна кота в топонимията на селото –
Кара Салихов гроб” (с. 42); „И Мамин Кольо намира време да обогати арсенала от геноцидна изобретателност” (с. 43).
Да, имало е убийства и грабежи над
българи мохамедани, извършвани от местни бабаити българи християни. Но дали
това е геноцид? Според речниците геноцидът
(от гръцки γενο – род, племе и латински: caedo – убивам) е целенасочено и
систематично унищожаване, частично или пълно, на дадена национална, етническа,
расова или религиозна група. В случая кокошкарските набези на шайки разбойници,
действащи самостоятелно с цел грабеж, съвсем не са геноцид. Но целенасоченото
изтребване на мирното българско християнско население в Източна и Западна Тракия,
както и в Източните Родопи, извършвано от турска войска и башибозук през 1913
г., по време на Междусъюзническата война, си е точно геноцид. Достатъчно е да
се прочете документалната книга на Л. Милетич „Разорението на тракийските
българи през 1913 година”, за да се види това (Милетич 1918). Пред
документалните факти за планомерното изтребление на българското християнско
население в тия райони, убийствата с цел
грабеж, извършвани от банди обирджии и разбойници в Родопите бледнеят. А такъв геноцид, сиреч
планомерно масово изтребление на българското християнско население, е извършен
и в Егейска Македония от настъпващите гръцки войски през 1913 г., също по време
на Междусъюзническата война. И тук трябва да се припомни на пишман родопския
историк Бозов, че благодарение на спонтанно образуваните през 1913 г. карлуковска
чета с войвода Пею Шишманов, чокмановска чета, райковска чета и други чети,
среднородопското християнско население е опазено от настъпващ многоброен
башибозук. Достатъчно данни за това има в селищните монографии за Славеино,
Петково, Чокманово и др.
Но посланията на тая антибългарска
книга са и други. Според писателя Бозов, на основата на спомени на Джемиле
Чуралска и на проучена документация за Тъмраш: „…военно-временната обстановка
през октомври – ноември в Девинско и Доспатско
е жалонирана основна мисъл, че войната е война срещу родопчани ” (с.
45). Ако оставим настрана абсурдността на сътвореното съчетание от думи в опит
да се сътвори синтактична конструкция (изречение), остава обвинението за война
срещу родопчани. Редно е да се запитаме срещу кои родопчани? Срещу всички или
срещу определена група? Оказва се, срещу тия, които с пушки в ръце се бият с
българската войска. Турското военно командване разчита в Родопите на местното
българско мюсюлманско население, което да се бие срещу българската армия. И
когато започват военните действия, то е противопоставено на тая армия. При
Кърджали запасните редифи, главно българи мохамедани, отказват да се бият. Но
тия в Тъмраш и Девин оказват съпротива и си носят последствията за това. Има
достатъчно данни какво е вършела отстъпващата турска войска с мирното българско
християнско население в Западна и Източна Тракия, без то да е оказвало
съпротива.
От всичко написано дотук се налагат
доста изводи. В книгата липсва справочен апарат. А след като се разглеждат
исторически събития, на които се прави опит да се даде нова трактовка, би
трябвало авторът да цитира други автори, на чиито изследвания да се позове. Защото
престарелите осведомители, зажъднели за приказка, са прекрасни събеседници, но
да се позоваваш единствено на достоверността на техните разкази е меко казано
несериозно. Книгата е построена на основата на разкази на събеседници, в
повечето случаи представени едва ли не като очевидци на събитията. Но тия хора
най-често са били родени малко преди или около Балканската война. Всички тия
спомени са им препредавани от родители, дядовци и баби и не е ясно доколко в
основата им са залегнали безспорни факти, без да са „разкрасявани”.
Не личи безпристрастност в езика на
автора, а напротив, налице е явна тенденциозност с открити внушения за добрите
и хрисими „помаци” и лошите българи (разбирай християни), които издевателствали
над тях. Не се разглеждат фактите в цялост, като не е дадена гледната точка на
местните българи християни, особено в селищата със смесено население като
Петково, Златоград, Чепеларе и др. Споменава се все пак на места за българи
християни, живеещи в Ардино, Джебел и др., но за които е отбелязано, че
тенденциозно тълкували историческите събития от днешна гледна точка.
В своя опит да пренапише родопската
история от времето на Балканската война Бозов вкарва много неистини, лъжи и
клевети, обърква събитията, вменява вина на християните като цяло, особено на
тия, които с оръжие в ръка се борят за освобождението на родния край. В един кюп
са вкарани четите към Македоно-Одринското опълчение и шайките на отделни
разбойници, които наистина издевателствали над местното българско население,
изповядващо мюсюлманска религия, с цел грабежи. Без всякакви цитирани данни се
определя, че: „Най-действена в родопския геноцид е четата на Стефан Калфата (прозвището
неправилно е членувано – бел. ГМ). Когато четата стига с българските войски в
Устово по настояване на заинтересованите за лична облага и мъстително настроени
четници тя се разделя на два отряда и действа в посока Райково, Чокманово,
Смилян, Кошница, Могилица, Арда над гара Бук – Гърция. И друга – към Търън,
Палас, Мадан, Ксанти. Четата пък на Пейо (!) Шишманов действа в направление на
Малка Арда” (с. 93-94). Тук е нужно отново да се припомни че четите на Пею
Шишманов и Стефан Калфа са под командването на българската армия и
придвижването им става по нареждане на командирите на военните части. Четниците
са били длъжни да спазват военния устав. Отново е изписано че гара Бук е в
Гърция, като тогава въобще селището и краят не са били в територията на Гърция.
Грешно е посочено направлението на действие на четата на Пею Шишманов. Грешно е
отбелязано и това, че четите се събират и прекратяват преследването на
отстъпващите турски военни части в Ксанти. За тия неистини Бозов обобщава:
„Разказът на старите хора в много случаи се потвърждава, което потвърждава и
истинността”! (с. 94). С такава истинност
е пълна цялата книга, която е с ярка антибългарска насоченост!
Разбира се, могат да бъдат коментирани
още много свидетелски данни и авторски тенденциозни внушения, но не това е
целта, а да се покаже безотговорността на един внушил си че може да пише и то
да пренаписва историята пишман писател. Нищо чудно за своите колкото
смехотворни, заради многото грешки от всякакво естество, толкова и трагични,
заради внушенията с открита антибългарска насоченост, опити, Бозов да бъде
титулуван като голям писател, да бъде награден като борец за възтържествуване
на правдата в някоя съседна нам държава. Но е факт, че това е един безотговорен
човек, който без да има нужните познания и натрупвания по тая възлова за
историята на България тема като Балканската война, се опитва открито да
превърне великото стремление на българския народ към единение и освобождение на
останалите под османско владичество свои братя в планомерно изтребление на
всички мюсюлмани, особено в Родопите. Факт е и това, че събитията не са
представени в контекста на вековното религиозно противопоставяне мюсюлмани –
християни в Родопите, а като един насилствен акт на българите християни над
своите кръвни братя, приели исляма. Очевидно това противопоставяне в Родопите,
както и друго подобно противопоставяне на две групи българско християнско
население: екзархисти и гъркомани, все още не е основно изследвано и опитите да
се представят едностранчиво само данни за едно историческо събитие не дават
възможност да се разгледа цялостно проблемът. Крайно време е да се спре с
публикуването на подобни безотговорни писания, създавани от неподготвени
автори, а да се проучи сериозно наличната литература по дадената тема и едва
тогава да се пристъпва към писане.
Л И Т Е Р
А Т У Р А
ДА
См: Държавен архив, Смолян, Ф№ 30 К, оп. 1, а.е. 40, л. 4.
Карапетков
1948: Карапетков, П. Славеино минало. Пловдив.
Карапетков
1991: Карапетков, П. Славеино. С.
Маринов
2012: Маринов, Ал. Непубликувани спомени на участници в Балканската война
1912-1913 г. - Родопи, № 3-4.
Митринов 2000: Митринов, Г. Лъжеистории за Пею Шишманов. – Родопски
вести, № 31.
Митринов 2000а: Митринов, Г. Салих Бозов или кой копае ров между
българите мохамедани и християни. – Македония, № 37.
Митринов 2005: Митринов, Г. Още веднъж
за измислиците на Мехмед Дорсунски в книгата “Историята на ахрените
(помаците)”. – Родопи, 2005, № 1-2.
НОББМО 1994: Националноосвободителните борби на българите от Македония и
Одринско през Балканската война (1912-1913). С.
НОДМТБ 1977: Национално-освободителното движение на македонските и тракийските
българи 1878-1944. Т. 3. С.
РЧД 1982: Речник на чуждите думи. С.
Ташев
1966: Ташев, Г. Село Петково. С.
Чокманово 1999: Чокманово минало, т. 1. С.
Няма коментари:
Публикуване на коментар