3 септември 2014 г.

Село Горни Юруци, Крумовградско – минало и настояще



СЕЛО ГОРНИ ЮРУЦИ, КРУМОВГРАДСКО – МИНАЛО И НАСТОЯЩЕ

автори:
Юри Росенов
Георги Митринов

  
Горни  Юруци е най–югоизточно разположеното село в община Крумовград. Отстои на 50 км от общинския център и е почти на самата граница с Гърция. Къщите му са накацали на склон, в подножието на граничния връх Коджаеле, 1268 м надморска височина, който е първенецът в тоя дял на Източните Родопи. По данни от 70-те години на ХХ в., селото е било съставно и е включвало „с. Долно Юруци с 4-5 къщи и с. Горно Юруци с махали: Горна, Долна и Бурмовска” (Примовски 1973: 252). Край него минава р. Юрюклерска, която се влива по-надолу в Бяла река. А Бяла река се втича в Луда река, която пресича Димотишко по пътя си на изток, към р. Марица. Селото е типично балканско. В ниската част на планината вирее предимно дъб, а в по-високата - бук. Срещат се също габер, леска и осен. Преди Балканската война (1912-1913 г.) предишните му жители турци обработвали бука и го продавали в Одрин и околията (Примовски 1973: 252). Почвата е сравнително плодородна, отглежда се основно тютюн, а от посевните култури за собствени нужди вирее почти всичко. Животновъдството е слабо развито, за разлика от преди, когато овцевъдството и козарството заемали важно място в трудовата дейност на местното население. Според Ан. Примовски, предишните турски жители на селото сеели по малко ръж, овес, пшеница, царевица. Било развито и лозарството. На етнографа му направило впечатление, при обиколката му в края, че къщите в това село, които са с дворове, били доста отдалечени една от друга. Интересни са бележките му, че „в по-стари времена населението се занимавало през зимата и със сарачество” (Примовски 1973: 252).

  Името на селото идва от юруците, мюсюлмани скотовъдци, водещи номадски начин на живот, които някога обитавали района и пасли многобройните си стада по тия места. Има много развалини от някогашните им колиби в землището на селото. Жителите на с. Горни Юруци са българи мохамедани, преселени от голямото българско с. Хебилево (грц. Хлой), разположено по южните склонове на връх Коджаеле, днес в гръцка територия.  Сега в селото живеят около 50 семейства. Жените се занимават с тютюнопроизводство, а мъжете с дърводобив. Въпреки общата модерна българска болест – застаряване на населението, все още в Горни Юруци живеят немалко млади хора, за разлика от околните села, като Стражец и Ботурче, които се обитават от по 5-6 семейства. А други съседни села, като Бежанци, Жълти чал и Пъново, вече са напълно обезлюдени.

  Данните за селото, открити в стари османотурски документи, са оскъдни. Но е важно да се отбележи, че в османотурски документ за събиране на данък джизие, с който били облагани немюсюлманските жители в Османската империя, с. Юрюкян, спадащо към Чирменската нахия и каза, е отбелязано в данъчен регистър за 1626-1627 г. с 15 немюсюлмански домакинства (Грозданова 1989: 466). Селищното име Юрюкян се свързва от авторката на цитираното изследване с новите селищни имена Горни Юруци и Долни Юруци, Крумовградско. Тия данни по безспорен начин показват, че старото местно население не е било мюсюлманско, но впоследствие то или е било унищожено, или е помюсюлманчено. А отседналите в района юруци дали името Юруклер на селото. В по-ново време образуваните две села са именувани Горни Юруци и Долни Юруци с министерско постановление от 14.08.1934 г. (Мичев 1989). В случая, и при тия променени селищни имена през 1934 г. е налице непрецизност, защото название Долни Юруци може да се тълкува и в преносен смисъл като ’лоши, проклети юруци’! От данните в речниковите статии за двете села се открива, че към 04.12.1985 г. с. Горни Юруци е имало 163 жители, а с. Долни Юруци – 26.

  Както бе споменато по-горе, жителите на двете села са преселници от голямото българско мохамеданско с. Хебилево. Данни за това село в стари османски данъчни регистри все още няма открити и публикувани. То се споменава в една статистика, извлечена от данъчните регистри на Османската империя за 1873 г. Според нея с. Ебул кьой, заедно с околните села Мерикос, Мусаджик, Хаджи Юрен и др., спада към Димотишката каза и включва 203 домакинства с 590 жители мюсюлмани (Статистика 1995: 61). За съжаление, в тая статистика населението, изповядващо мюсюлманска религия, е посочено в отделна графа Мюсюлмани. В статистиката на Л. Милетич, по данни от началото на ХХ в., с. Хибильево е посочено към Софлийска каза, с численост 180 семейства, помаци (Милетич 1918: 299). По данни от статистиката на Одринския вилает от края на XIX в., с. Хебилево е посочено под № 79 също в Софулийска каза, с численост 120 мт и отдалеченост на 5 ч. път от казалийския център (Карайовов 1903:  185). В случая авторът е объркал народностната принадлежност на хебилевци, като ги е посочил за мохамедани турци.

А кога и как е станало преселването? Знае се, че до 1912-1913 г. с. Юруклер е било турско. Предполага се, че населяващите го мюсюлмани са били алевити. В подкрепа на това днешните местни жители сочат тюрбето,  което се намира точно над с. Горни Юруци. По време на двете балкански войни (1912-1913 г.) местното турскоезично население избягва в Турция. Данни за селото се откриват в статистиката на Т. Карайовов, като към Ортакьойска каза са отбелязани селата: № 89 Юрюклеръ-Бааля (горенъ), 7 ч.; № 90 Юрюклеръ-Зиръ (доленъ) 6½ ч., без да се посочват сведения за народностна и религиозна принадлежност на местното население (Карайовов 1903: 170). Селото вероятно е било безлюдно няколко години. Първите преселвания на хебилевци стават през 1915 г. Писмени документи за това липсват, но за времето на заселването се съди по спомените на днешните възрастни горниюрученци: ''Майка га са душли е била на две гудинки, пък е дванайсти набур”; „Байку е бил на петь гудинки, пък  той е руден прес хиляда деветстотин и десета гудина” (по данни на Юри Росенов¹). Според Ан. Примовски селото е заселено чак през 1920 г. (Примовски 1973: 252). Първо са се заселили 4-5 семейства от с. Хебилево, Гюмюрджинско. След като поживяли, поработили, видяли че местата са плодородни и като се връщали в Хебилево, се хвалели: "Яце е убаво, ялате да видите какво е берекетликь". Така ги последвали и други семейства, та общият им брой стигнал до 50. Село Хебилево е разположено на стръмен южен планински склон, в падина, както му викат местните "кайряково място", което е без достатъчно обработваема площ за прехрана на населението. Хебилевци се принуждавали да усвояват и обработват стръмни места край селото, като ги терасирали, за да си посеят кумпире (картофи), бюргюдже (фасул), рапка (царевица) и др. А в Юрюклер „яла да видиш какво билу хубаву мястуну!”

  Друга причина за разселването на хебилевци е, че селото се разраснало много и нямало вече място за строене на нови къщи. Поради тия две причини хората търсели нови места за заселване. Така близо 50 семейства се преселват в района на обезлюденото с. Юрюклер (дн. с. Горни Юруци и Долни Юруци, Крумовградско). Според Ан. Примовски преселниците в обезлюденото с. Юруклер били от селата Хебилево и Мехрикос, Гюмюрджинско, като те били привлечени от пасищата и от свободните ниви (Примовски 1973: 252). Но горниюрученци не пазят спомен за преселници от голямото българско мохамеданско с. Мехрикос, Гюмюрджинско, съседно на с. Хебилево.

   По данни на краеведа Юри Росенов, първите заселници от с. Хебилево са от родовете: Паничкови (Режеп), Дангалакови (Шабан), Семержи Исен, Чакърни, Кейови,  Ожови (Амед), Чолакови (Осман), Чаушови (Мемед), Бурмови, Пяндови, Бичови, Кожаасанови. В скоби са дадени имената на старейшините на родовете, а изписването на антропонимите е според изговора им в местния говор.

   Данни за с. Горни Юруци се откриват на страниците на сп. Родопа от 1934 г., във връзка с преименуването на селищата в България. Целта е била да се заменят чуждоезичните имена с български. Там е отбелязано, че спадащите към Ортакьойска околия села Г. Юрюклер и Д. Юрюклер се преименуват съответно на Г. Юруци и Д. Юруци (Родопа 1934: 9).

   Интересно е сродяването на горниюрученци с жители на средищното с. Аврен, Крумовградско. През 1933-1934 г. момчета от с. Аврен се главили (пазарили) за овчарчета по околните села в Ивайловградско: Железино, Долно Луково и др. Тъй като с. Горни Юруци било скоро презаселено и ергените били малко, тия авренски овчарчета идвали на попрелки (седянки) в селото. Така авренчаните Али Алибашов и Мехмед Кюпекчиевски „загальват” моми юруклерки и се задомяват в селото. По-късно тук си намират жени и други авренчани: Мехмед Узунов и Мехмед Ташиков. Така слагат основата на нови родове: Алибашови, Кюпекчиеви, Узунови, Ташикови (Ташик от занаята, който упражнявал родоначалникът - превивал (скопявал) кочовете в селото).

  През 60–те години на ХХ в., когато християнското население от края се преселва масово към градовете, някои горниюрученски семейства се преселват в съседни села като:  Бежанци, Пъново, Ботурче, Гугутка, Долни Юруци. Но миграцията и тях увлича. Както бе споменато по-горе, днес  вече селата Бежанци и Пъново са напълно обезлюдени.

  През 1938 г. и до с. Горни Юруци достига пропагандата за хубавия живот в Турция, за "бизим ватан". Активен пропагандатор на идеята за изселването на българите мохамедани в Турция бил някой си Гую от свиленградските села. Според горниюрученци „бая алтане ще да е зберал тоя Гую” от това свое занимание. За Турция тръгват семействата Бурмови, Бичови, Пяндови, като вземат със себе си най-необходимото за из път. Всичко друго (добитък, жито, по-едър инвентар) оставят. Някои от заминаващите разхвърляли я някоя харкома, я орало, я коса за косене, на различни места, да не попаднат в едни и същи ръце. По данни на Юсуф Чакърни, на 85 г., в тяхната „баруга (кладенец) нашли Пяндовите аркуми (менци)”. Според мълвата същият Пяндо „напальнил алтанете в тенекията с катранят, варзал я на упашката на арабата (стърчащата отзад ритловица)  и тай ги е прикарал в Турция”. А за тоя Гую разправят, че „не видял хаират на париците дето ги збирал”. След като прекарал преселниците в Турция, бил проследен от български граничари, та се наложило да се крие три денонощия в студените води на р. Марица, от което „гу фатила дели-понтата (пневмонията)” и скоро след това умрял.

  В с. Чукурите известно време са живели род Чаушови от с. Горни Юруци. Там е имало заселени и няколко семейства бежанци от Съчанли, Гюмюрджинско. Сред тях била и Кьорава Злата, която доживяла до дълбока старост. Нейната история е покъртителна. По време на бягството на българското християнско население от башибозушките изстъпления в Западна Тракия през 1913 г. тя била на 6-7 годинки. Един куршум я прострелва в дясното око и тя баялдисва (припада). Майка й и другите я помислили за умряла и я оставили. Когато Злата се свестила, по плача я открили други бежанци, които идвали отзад, и я взели, а после я предали на майка й. Местният краевед Юри Росенов споделя: „Помня това нейно око, то вечно плачеше”. Когато няколко къщи се опразнили от заминалите в Турция горниюрученци, Чаушови се върнали и се установили в една от тях.

  А изселванията от селото майка Хебилево продължили и в по-ново време. През 60-те и 70-те години на ХХ в., след изселването на турското алевитско население от колибаците на с. Рушенлар (грц. Руса), Димотишко в Турция, друга голяма група хебилевци се  преселили в селата Рушенлар (грц. Руса), Голям Дервент (грц. Мега Дерио), Демирлер (грц. Сидиро) и в околните махали (Митринов 2012: 21-36). Има спомен, че хебилевци се преселват и в голямото българско мохамеданско с. Ажурен или Хаджи Верен (грц. Ано Вирсини), Гюмюрджинско, а в по-късни години и в самия гр. Гюмюрджина.

  От кога съществува с. Хебилево, не се знае. За съжаление все още няма открити османотурски документи, в които да се споменават старите български села в Гюмюрджинско и особено тия в планинските части на края.

   Според запазените устни предания, помохамеданчването в с. Хебилево е станало през 50-те и 60-те години на XVIII в. (около 1750-1760 г.). Брат на дядото по бащина линия на краеведа Юри Росенов, живял в с. Ажурен (Хаджи Верен), Гюмюрджинско, разказвал за времето "ага сме биле кауре и сме зяли мюслюманлъкат". В местностите Попски ливади и Попска чука, намиращи се от българската страна на границата, все още личат останките от дебелите зидове на манастир. Та по това време манастирът бил изгорен, а калугерите избити и 40 млади момчета били изпратени в Истанбул, да се учат за имами. А има спомен и за 40 изклани девойки (кърк къзлар), които отказали да се потурчат, точно на връх Коджаеле. Сега там има поставена паметна плоча. По тоя повод преди, всяка година на това място се правел курбан. До 1942 г. на събитието се събирали от двете страни на границата разделените хебилевци, като го използвали за своеобразна роднинска среща. В днешно време традицията за съвместно правения курбан е изоставена, но курбан  се прави в околностите на с. Хебилево. Все пак горниюрученци посещават големия местен събор в местността Мечкин камень (грц. Хилия), над с. Рушенлар, Димотишко, където се срещат със своите роднини от селото майка.

  Някои по-фанатично настроени поддръжници на ислямската религия отричат свързването на традиционния курбан с преданието за "кърк къзлар" и казват, че той се прави в чест на четиридесетте момчета, изпратени в Истанбул да се учат за имами. По майчина линия на краеведа Юри Росенов пък, от векове фамилната памет е свързана с фамилно име Паничкови, което е от български произход. В местната топонимия също се откриват български следи: Маркова папрат, Менчов бурум и др.

  След като се установяват в изоставените турски къщи, хебилевци вдъхват нов живот на селото. Започват да обработват нивите, развиват овцевъдството. Всяко семейство е имало от 50 до 100 брава овце. Изградени били летни кошари (егреци), назовавани в местния говор колиби, като: Делимоллова кулиба, Ромунджиева кулиба, Чаушова кулиба и др. На малката река Юрюклерска е имало до 13 воденици: Кюшчиева, Дапкова, Селската одянца, която до скоро е  работела, и др. Това е показателно за селскостопанската дейност на горниюрюченци. Имало е и тепавици (тупайце). Несъмнено традицията е пренесена от с. Хебилево, Гюмюрджинско. И днес на малката планинска рекичка, течаща покрай селото има две воденици, които още са действащи.

  Село Горни Юруци е свързано със съдбата на българското християнско население от Беломорието. През района на връх Коджаеле е минавал пътят на тракийските бежанци, през есента на  1913 г., по време на погромите, извършвани над тях от страна на фанатизирани мюсюлмански и гръцки шайки. Както пише Л. Милетич в книгата си „Разорението на тракийските българи през 1913 година” (С., 1918), оцелялото българско християнско население след битката при Фере поело към българската граница под водачеството и охраната на малобройните чети на войводите Маджаров и Славов. Многобройната колона страдалци спира да нощува на връх Коджаяйла (дн. Коджаеле). И макар че било краят на м. септември, през нощта валял дъжд, примесен със сняг, та много невръстни деца, а също старци измрели там. На следващата сутрин войводите повели населението през с. Юруклер, от където взели един ходжа да им показва пътя. Но той умишлено или не, ги обърква. Въпреки това колоната, макар и след доста обикаляне, стига до р. Арда при с. Ятаджик (дн. гр. Маджарово), където, обаче, башибозушки формирования устройват засада, а след това безмилостно избиват пръсналото се из горите мирно българско християнско население (Милетич 2013: 274). Може би ролята на юруклерския ходжа в избиването на бягащото мирно българско християнско население е била важна причина турците от с. Юруклер да се изселят в Турция, страхувайки се от отмъщение.

   През 40-те години на ХХ в., когато Западна Тракия е в пределите на България, много от преселилите се отново по родните места тракийски българи, главно от с. Съчанли, Гюмюрджинско, са принудени пак да ги напуснат. Те се заселват в околните села, разположени в близост до границата, в българска територия: Пъново, Бежанци, Ботурче, Чукурите, Долни Юруци. Днес, повечето от тия села са вече обезлюдени.

  Настоящите бележки за миналото на с. Горни Юруци, Крумовградско целят да поставят началото на по-системно изучаване и популяризиране на историята на селото, а и на историята и настоящето на околните български села, които въпреки всички исторически превратности продължават своето съществуване и днес. За съжаление, историята и настоящето на тоя български край не са достатъчно популяризирани.  А местното българско население пази езика си, обичаите си, пази своята родова история.  Надяваме се чрез популяризиране на миналото и настоящето му, чрез популяризиране на прекрасните природни дадености на тоя български край, да заострим вниманието на българската общественост към него. Така всеки ще може да се убеди в гостоприемството на горноюрученци, да се наслади на уникалната духовна и материална култура, която те са наследили и опазили до днес. Не на последно място, всеки посетил селото и края ще може да се докосне до девствената местна природа, която има своите изненади и предизвикателства.



            Б Е Л Е Ж К И

            ¹ Данните за миналото на с. Горни Юруци, както и за материалната и духовна култура на местното население са събрани от местния краевед Юри Росенов.


            Л И Т Е Р А Т У Р А


            Грозданова 1989: Грозданова, Ел. Българската народност през XVII век. Демографско изследване. С.
            Карайовов 1903: Карайовов, Т. Одринският вилает. СбНУ, кн. 19.
            Милетич 2013: Милетич, Л. Разорението на тракийските българи през 1913 година. С.
            Митринов 2012: Митринов, Г. Южнородопските говори в Димотишко. – Български език, 2012, № 3.
            Мичев 1989: Мичев, Н, П. Коледаров. Речник на селищата и на селищните имена в България 1878-1987. С.
            Примовски 1973: Примовски, Ан. Бит и култура на родопските българи. С.
            Родопа 1934: Новите имена на селищата в Родопа. – Родопа, № 9, с. 2.
            Статистика 1995: Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г. С.


Няма коментари:

Публикуване на коментар