Борбата за църковна независимост е един важен етап от възрожденската история на българския народ. В нея активно се включва българското християнско население от всички краища на българската етническа територия. И докато тая борба за част от българите приключва с възникването на новата българска държава, след Руско-Турската освободителна война от 1877-1878 г., то за българското население, останало в територията на Османската империя, тя продължава до навечерието на Балканската война от 1912 г. Неслучайно борбата тук е по-продължителна, защото и позициите на гръцката патриаршия в Одринско, Западна Тракия и Македония са много силни. Това особено важи за районите, където съжителства гръкоезично и българоезично християнско население, каквато е ситуацията в Ортакьойска каза (дн. Ивайловградско). За съжаление запазените документи, свързани с тая борба, са оскъдни, но представляват интерес, дори по тая причина.
Сред оцелелите архивни материали на Българската Екзархия, запазени в ЦДИА, гр. София, се пазят молбите на населението на българските села Гьокче бунар (дн. Сив кладенец) и Горно Суванли (дн. Горно Луково), Ортакьойско (дн. Ивайловградско). И двете са датирани от 1896 г. По това време казалийският център, градецът Ортакьой е изцяло гръцки. Според статистика от 1873 г., той е с 510 гръцки домакинства. Гръцки са селата: Лиджа (дн. Лъджа) – със 180 домакинства, Акалан (дн. Белополяне) – 160, Плевун (дн. Пелевун) – 105, Зурназан (дн. Свирачи) – 66 домакинства и др. (Статистика 1873). Според статистиката на Л. Милетич, по данни от началото на ХХ в. гр. Ортакьой е с 900 гръцки семейства. Гръкоезично население живее в селата Акалан (дн. Белополяне) – 200 сем., Лъджа – 280 сем., Чекердекли (дн. Костилково) – 180 сем., Гайдохор (дн. Славеево) – 54 семейства, смесени с турци, Зорназан (дн. Свирачи) – 56, Плевун (дн. Пелевун) – 16 и др. Патриаршисти е имало в селата: Долно Суванли (дн. Долно Луково), Драбишна, Балджилар (дн. Медово), Евренкьой, Мюслим дере и др. (Милетич 1918: 299).
Двете български села са отбелязани в статистиката от 1873 г., като за с. Гьокче бунар са посочени 180 домакинства и 874 жители. Интересно е, че се дават названия Големо Соганли – с 98 домакинства и 464 жители, и Мало Соганли със 105 домакинства и 505 жители (Статистика 1873: 57). Може да се предположи, че Големо Соганли е Горно Суванли, тъй като е с по-малобройно население.
Данните от проучването на Т. Карайовов сочат, че в края на ХІХ в. с. Гьокче бунар има население от 208 православни български екзархистки семейства, а с. Суванлък Баалъ или Горно Суванли – 78 семейства. Село Долно Луково с турско име Суванлък Зиръ е със 118 православни българи патриаршисти (Карайовов 1903). В статистиката на Л. Милетич с. Гьокче бунар е със 190 домакинства и 921 жители, а с. Горно Суванли - с 51 домакинства и 231 жители (Милетич 1918: 299).
Трябва да се отбележи, че 90-те години на ХХ век са период, в който българското население от Източна Тракия и Беломорието активно се включва в борбата за приобщаване към Българската Екзархия. Неслучайно в архивния фонд на Българската Екзархия са запазени немалко документи от тогава, представляващи основно молби на населението на български християнски села за преминаване под ведомството й.
Молбата на жителите от с. Горно Суванли, Ортакьойско (дн. Горно Луково, Ивайловградско) е с датировка от 14. 07. 1896 г. (ЦДИА, Ф№ 246К, оп. 1, а.е. 128, л. 41). Още в началото й се споменава че тя се изпраща от името на селските първенци, на старейшините и на кмета на селото. В нея се изтъква горещото желание на жителите на селото да бъдат причислени към селата, „които принадлежат към Бълг. православна черква”. Във втората част на молбата упълномощените първенци молят да бъде изпратен в селото един учител, „който да знае и черковния ред”. И понеже селото, състоящо се от 40 къщи, било бедно, по техните думи, те молят да им се отпусне помощ за заплата на учителя, върху петнайсетте турски лири, които могат да дадат, пояснявайки „...и то не че сме въ състояние, нъ отъ горящо жалание да бъдемъ причислени къмъ народната ни черква и да слушаме Божеств. Служба и дяцата ни да се учатъ на матерния ни езикъ”.
Кметът и помощник-кметът са поставили печати, които са с текст на османо-турски и най-вероятно са селските печати. Изписано е и името на кмета, с гръцка графика, по български образец, с бащино име, окончаващо на -оф (πεταρ μίτρоυφ). Употребата на гръцко писмо е принудила писача да изпише гръцка графема α, поради липсата на буквен знак за вокал ъ, който липсва във фонетичната и съответно в графичната система на гръцкия език. Отбелязани са и имената на двама селски старейшини, както и на двама първенци. Имената на старейшините са изписани с гръцко писмо, по небългарски образец: χρηστоυ αθανασιу; δημоυ μανόλ. Интерес представлява употребата на кирилски буквен знак у в края на бащиното име Атанасиу, като е налице смесване на двете графични системи. От имената на първенците, първото е изписано с гръцка графика, по български образец, с окончание –уф на бащиното име: πετρо νικόλоυφ, а второто – на кирилица: Ангелъ кам..., като бащиното име не се чете. Списък с имената на подписалите се жители липсва, тъй като молбата е изпратена от името на първенците на селото. Като цяло българските имена са изписани с гръцка графика, но само две са по гръцки образец – ЛИ πετρо Петро и бащино име αθανασιу Атанасиу. Все пак употребата на гръцка графика не означава наличие на гъркофилски настроения у подписалите документа. И в други молби на села от Македония и Тракия първенците и кметовете изписват имената си с гръцка графика, а някои и по гръцки и турски образец. Вероятно така те засвидетелстват лоялност към официалните османски власти, които поддържат открито гръцката патриаршия по места и действат в ущърб на българското население.
При изписване на имената е отбелязана една характерна особеност на местните рупски, а и на източните български говори като цяло: редукция о > у: δημоυ μανόλ, πετρо νικόλоυφ, πεταρ μίτρоυφ.
Засвидетелствано е ЛИ Диму с широко разпространение в българските земи, което се открива в писмени източници от ХV в. Интерес представлява и бащино име Митруф < от ЛИ Митро, съкратено от Димитър, засвидетелствано в писмени източници от ХVІ в. (Заимов 1988).
Молбата на жителите на с. Гьокче бунар, Ортакьойско (дн. с. Сив кладенец, Ивайловградско) е датирана от 25. 08. 1896 г. (ЦДИА, Ф№ 246К, оп. 1, а.е. 128, л. 57). В нея се упоменава, че селото се състои от 130 къщи, населени с българи, които „до днесь водими отъ сляпота бяхме подчинени на Гръцката Патриаршия, а днесь всичкото население желае и тича в обятията на родната ни Св. Екзархия...”. Моли се и за ходатайство от страна на Българската екзархия пред властите, да се забрани на димотишкия гръцки владика да посещава вече селото: „Покорно молимъ Ваше В. Пряподобие да благоволите и ходатайствувате на надляжното място, като се заповяда на гръцкия Димотишкия владика да не посещава вече селото ни”. Тоя пасаж от текста е интересен с това, че показва отношението на местното българско население към гръцкия димотишки владика. От него става ясно, че дори българските села в тогавашната ортакьойска каза (дн. Ивайловградско) са му били подведомствени и несъмнено са били подложени на натиск да не се отказват от гръцката патриаршия. Данни за такива издевателства има и за по-ранен период. Така според Ан. Разбойников още в началото на 70-те години на ХІХ в. жителите на селата Горно и Долно Суванли отхвърлили зависимостта от гръцката патриаршия, като спрели да плащат данък владичина на димотишкия владика, но първенците им били отведени в димотишкия затвор, където престояли 20 дена. Това принудило българите да платят данъка на гръцкия владика, като по тоя начин се откажат от Българската екзархия (Разбойников 1970: 269). Сред запазените документи в архива на Българската Екзархия се открива обемиста преписка, свързана с построяването и откриването на български църковен храм в Димотика и пречките, които се правят на българите от страна на тамошното гръцко духовенство (ЦДИА, Ф№ 246К, оп. 1, а.е. 191, л. 24-48). Тези събития се разиграват през 1896 -1897 г. Интересно е да се спомене, че през ХVІІІ и ХІХ в. са съществували отделни димотишка и литицка (ортакьойска) епархия на цариградската патриаршия (Разбойников 1965: 95), но въпреки това димотишкият гръцки владика се е разпореждал със съдбата на местното българско християнско население.
Двамата кметове са поставили свои печати с текст на османо-турски в документа. Изписани са имената на трима стареи, като първото име е с гръцка графика, по гръцки образец (х. Коσσταντη Διμίτριоυ), а другите две са с кирилско писмо и по български образец (х. Ив. Тодоровъ; Христо Ангеловъ). Интересно е, че името на свещеника също е изписано с гръцко писмо и по гръцки образец: Свящ. Кωνσταντίνоς. Така и в тая молба са налице антропоними на първенци, изписани с гръцка графика и по гръцки образец. Важно е да се отбележи, че двама от стареите на селото са хаджии, за което се съди по отбелязаната графема х пред имената им, като едното име е изписано с гръцка графика, по гръцки образец, а другото - с кирилиска графика и по български образец.
Отдолу, под начален текст „Подписи на населението” са изброени 33 имена. От тях 22 са с кирилско писмо. Всички те са оформени по български образец, с окончание –овъ на бащиното име: Атанасъ Николовъ, Ангелъ Вълчовъ, Димитаръ Грозевъ, Петаръ Атанасовъ, Георги Петровъ и др.
Интерес представляват антропонимите, изписани с гръцка графика. Само в единичен случай бащиното име е отбелязано с окончание –овъ, но пък ЛИ е по гръцки образец: Аγγελоν Στоυιανоβ. В повечето случаи имената са изписани по небългарски модел: βασήλ χρηστυ, Аναγνόστή Аλεξανδρή, νετελτιυ АλεЗανδρή.
Често бащиното име е изписвано по турски модел, с добавка оглу ’син’ от турски произход: διμιτρη оγλоυ Коυστταντη; Дημо оλυ θανας; βασιλιоλυ χριστυ; στоеν оλυ νηκоλα, Пετρη оγλоυ Гηωργη. Тук е налице друг словоред, при който най-отпред е изписано бащиното име, следвано от добавка оглу ’син’ и накрая е добавено ЛИ. Прави впечатление, че това не са имена на първенци. И в тая молба е налице успоредна употреба на гръцко и кирилско писмо, като ЛИ е изписано с гръцка графика, а бащиното на кирилица: Пαβελ Златиловъ.
В графичното оформление на някои антропоними се откриват диалектни особености като наличие на редукции о > у (Иванъ Янкувъ, Иванъ Димувъ, Нидvлку Стоянувъ, νετελτιυ АλεЗανδρή); и е > и (Ниделко Георгевъ, Nидялку Стоянувъ, Пετρη оγλоυ Гηωργη). ЛИ Христю е изписвано с графема ю в краесловие, като се отбелязва редукция о > у и мекост на предходната съгласна: Христю Грозевъ, Христю Панайотевъ. Същевременно името се среща и в облик Христаки, по гръцки образец.
Налице е употреба на начална гръцка графема N в имена, изписани на кирилица: Nикола Христовъ, Nиделко Георгевъ.
Като графична приумица може да се приеме замяна на графема ъ с а в ЛИ, написани на кирилица: Димитаръ Грозевъ, Петаръ Атанасовъ, Димитаръ Стоевъ.
Интерес представлява наличието на чисто гръцко ЛИ Анагности, но пък трябва да се спомене, че един от водачите на българите екзархисти в Димотика през 90-те години на ХІХ в. е с бащино име Анагностиев (Разбойников 1970: 255-282). Откриват се типично български имена, като едно от тях е предадено в различни фонетични и морфологични варианти (Нидялку, Ниделко, Неделчю), засвидетелствани в писмени паметници от ХVІ в. Бащино име Златиловъ от ЛИ Златил, се среща в писмени източници от ХV в. Откриват се ЛИ Димо, Стоен, Петко, отбелязани в писмени документи от ХV в., бащино име Вълчов – от ЛИ Вълчо, засвидетелствано в писмени паметници от ХІІІ в., и др.
Важно е да се отбележи, че молбите не са адресирани директно до българския екзарх, а до Негово Високопреподобие Отец Архимандрит Софроний, управляващ одринската епархия по това време. Но въпреки че одринското епархийско представителство е било със свои позиции пред турските власти, пред които е защитавало религиозните и народностни права на местното българско население, позициите на гръцката патриаршия в Одринско и в самия гр. Одрин са били много силни. Така всеки опит на българското християнско население да отхвърли зависимостта си от гръцката патриаршия е бил последван от гръцки „отговор”, т.е. от наказателни мерки срещу него, които са били провеждани от официалната турска власт.
Основна е употребата на кирилско писмо, на което са написани текстовете. При изписване на антропонимите също преобладава употребата на кирилско писмо. Същевременно е налице употреба и на гръцка графика. Това показва, че въпреки отхвърлянето на гърцизма, гръцката писмена традиция продължава да е жива. Но трябва да се има предвид, че съвсем доскоро българското население се е обучавало в местните училища на гръцки език. Такъв е бил и богослужебният език в църковните храмове. Освен това гръцкият е играел роля на търговски и културен писмен език в османската империя. Трябва да се отбележи, че принудителните механизми за гърцизация в градските центрове на областите, населени с българи, са били в активна употреба. Така всяка търговска дейност в тия центрове и съвместната работа със заможни гърци се е извършвала само на гръцки език, за което се е изисквало доброто му владеене от страна на българите. Всички тия фактори са били предпоставка да продължи употребата му в търговска дейност, в лична кореспонденция и др.
Накрая трябва да се обобщи, че откритите две молби на села от Ортакьойско (дн. Ивайловградско) за приобщаване към Българската екзархия са ценни документи, осветляващи борбата на местното българско християнско население за църковна независимост. Това се обуславя от факта, че поради разорението, което преживява местното население в началото на ХХ в., малко документи за неговата по-стара и нова история са оцелели до днес и всеки запазен документ добавя нови факти, осветляващи миналото му.
****************
Л И Т Е Р А Т У Р А
Заимов 1988: Заимов, Й. Български именник. С., 1988.
Карайовов 1903: Карайовов, Т. Материал за изучаване Одринския вилает. – СбНУ, кн. 19.
Милетич 1918: Милетич, Л.. Разорението на тракийските българи през 1913 г. С., 1918: 299, 303.
Разбойников 1965: Разбойников, Ан. Из борбите на българите в Маронийска епархия за признаване на български църковно-училищни общини и българска народност в Западна Тракия. – Известия на тракийския научен институт, Кн. 1.
Разбойников 1970: Разбойников, Ан. Из борбите на българите в Димотишка епархия за признаване на български черковно-училищни общини и българска народност в Тракия. – Известия на Тракийския научен институт, Кн. 2.
Статистика 1873: Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г. С., 1995.
ЦДИА, Ф№ 246К, оп. 1, а.е. 128, л. 41: Централен държавен исторически архив, Ф№ 246К. Българска екзархия.
****************
ПРИЛОЖЕНИЕ:
Текст на молбата от населението на с. Горно Суванли, Ортакьойско.
До Негово В. ПрvподобиеОтца Архим. Софроний Упр.Одринската Бълг. ЕпархияВъ гр. Одринъ.
Прошение
Ваше В. Прvподобие,
Долvподписанитv първенци, / кметъ и старейшини отъ с. Горно - / Суванли, ката съзнаваме къмъ коя / народность принадлvжимъ и къмъ / коя черква трvбва да бъдемъ зачисле- / ниобръщаме ся къмъ Васъ, като Ви / крайно молимъ, щото да благоволите / и причислите и споменатото село / въ списъка на селата, които принад- / лvжатъ къмъ Бълг. православна черква. / Съ настоящето също крайно Ви молимъ / да ни изпратитя и единъ учитель, който / да зная и черковния редъ, нъ понеже се- / лото ни се състои отъ 40 къщи и при / това населението ни е бvдно, затова крайно //Ви молимъ, ваше В. Прvподобие, да хода / тайствувате на надлvжното място, за да / ни се отпусне помощь за заплата на / учителя върху 15-то лири турски, които / можимъ да дадемъ и то не че сме въ състояние, нъ отъ горvщо жалание да / бъдемъ причислени къмъ народната ни / черква и да слушаме Божеств. Служба и / дvцата ни да се учататъ на матер- / ния ни езикъ. / Като се надvимя, чя молбата ни / щя бъдя удовлетворена, оставаме Ваши покорни чада: / с. Горно Суванли / 14. 07. 1896 г.
Текст на молбата от населението на с. Гьокче бунар, Ортакьойско.
До Негово Високо-Прvподобие Отца Архиман-Софрония УправлvющьОдрин. ЕпархияВъ Одринъ
Ваше В. Прvподобие,
Долоподписанитя жители / на с. Гьокче бунаръ (ортакьовска околия, / колянопрvклонно припадаме прvдъ Ваше / Високопрvподобие и най-покорно мо- / лимъ за слvдующето: / Селото ни състояще около / (130) сто и тридесетъ къщи чисто бъл- / гари до днесь водими отъ слvпота / бvхме подчинени на Гръцката Патри / яршия а днесь всичкото население / желае и тича въ обятията на род- / ната ни Св. Екзархия, ния като под- / чиненени вvрни слуги на Nегово / Им. Величество Султана и / вvрния му прvстолъ, горvщо желаемъ / и подчинението на родната ни / Екзархия. / Покорно молимъ Ваше / В. Прvподобие да благоволите //и ходатайствувате на надлvжно / то мvсто, като се заповvда на / Гръцкия Димотишкия Владика / да не посещава вече селото ни. / Увvренни въ пълне на ва / шата готовность, че ще приза- / вете (!) надъ насъ Архипастирски / тv Ви молитви и благословии / остаяме съ цалувка на Св. / Ви дvсница. / Ваши О-христv Дух. Чада / с. Гьокче бунаръ 1896 г.
*******
Георги Атанасов Митринов, доц. д-р, Институт за български език, гр. София 1113, ул. „Шипченски проход” 52, бл. 17, e-mail: mitrinov@abv.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар