Спомен за незабрава и още нещо

    Наскоро, при едно пътуване от София за Смолян, завързахме в автобуса разговор със случаен събеседник за Родопите и тяхната история. Спомних си един интересен епизод от българското военно присъствие в Беломорието  през 40-те години на ХХ век, когато то за кратко отново е в пределите на България, и разпалено му го заразказвах. Тогава в разговора ни се намеси млада жена,  извинявайки се за това, и сподели че знае за героя в разказаната случка, оказал се родопчанин, и за неговия подвиг. Тя беше впечатлена и от човека, разказал й случката, съвременник на описваното събитие. Така един случаен разговор ми припомни нещо, което ме бе заинтригувало, но и което бях позабравил. А всъщност всичко започна така. Беше ранен предиобед на един ведър юнски ден през 2008-ма година. Аз и моят спътник бързо взехме с кола разстоянието от Ксанти до Ставруполис по асвалтовия път за Драма, движещ се отначало по течението на Ксантийска река, а след разклона за с. Шахин преминаващ през една седловина между два високи планински склона. Всичко бе потънало в зеленина и ние с интерес разглеждахме пейзажа. Скоро пътят разсече седловината и се заспуска надолу, като на един завой пред нас се откри долината на р. Места със Ставруполис (някогашното българско с. Еникьой). Спряхме да се насладим на красивата гледка, а после бързо се спуснахме и се озовахме в малкото градче с тесни улички и надвесени над тях къщи. Стигнахме до центъра - голямо кръгло пространство, осеяно с маси и заобиколено от всякъде с калдаръмена улица. Около масите тук-там бяха насядали хора, водейки разговори и пиейки кафе. Седнахме и ние да изпием по едно кафе и да се потопим в идиличната атмосфера.   И тогава към нас се приближи възрастен мъж с побеляла коса, който ни заговори на развален български. Попита ни откъде сме, по какъв повод сме там. Поканихме го да седне при нас, а той поръча кафе и ни разказа една история. През 1944 г. бил 15-годишен и учел дърводелски занаят в селото. Тогава в работилницата на майстора му бил докаран труп на убит българин, на който трябвало да се направи ковчег. За убития те разбрали, че се казва Васил Каишев и че бил кмет на заселеното с гърци село Кариофито, разположено на десетина километра от Еникьой, на север от пътя за Драма. Българинът бил назначен за кмет на селото и се грижел добре за хората. През 1944 г. там пристигнал взвод българска войска със задача да бъдат убити участници в гръцката съпротива срещу българската власт. Били заловени гърци, които трябвало да се разстрелят, но тогава българинът кмет се застъпил за своите селяни с обяснението че те са мирни граждани и той гарантира за тях. В отговор българският офицер, командващ взвода, заповядал да бъде заведен при чакащите своя разстрел гърци и кметът. Така той загинал редом със своите селяни, защитавайки ги. Попитах събеседника ни какво знае за тоя българин кмет, но се оказа че  той няма повече данни за него. Все пак спомена че знае къде е гробът му. Накрая извади един лист с написан на български език текст и ни го показа. Прочетох го набързо и останах удивен от откровението на тоя възрастен грък. Краткият текст, пълен с правописни и графични грешки, бе едно откровение, непривично за стереотипното ми балканско мислене. Толкова много бяхме слушали от възрастните за турските и гръцките погроми над местното българското християнско население в Беломорието през 1913 г., по време на Междусъюзническата война, а и преди това. От историческите книги, които бяхме чели, посветени на тия събития и писани от известни изследвачи и тълкуватели, както и от съвременници на събитията, лъхаше мраз, а това кратко текстче бе изпълнено с топлина. Сякаш ранен минзухар бе разцъфтял в ливадата с още нестопен по нея зимен сняг. Бях чел и препрочитал книгите, посветени на историята на българските села Еникьой и Габрово, Ксантийско (Г. Вулев, Село Кръстополе, Еникьой, Ксантийско, С., 1972; П. Коруев, Село Габрово, Ксантийско, С., 1984) – села със заможно и предприемчиво българско население, работило активно за своето верско и народностно оцеляване, за черковната си и национална независимост, по време на дългото османско владичество. А колко тежки за четене бяха ония страници, посветени на унищожението на с. Габрово, на бягството в България, на нерадостната съдба на бежанците, установили се далеч от родния край. Разбира се, бях чел и за драмското въстание или по-точно за гръцките опити за съпротива срещу наложеното българско управление в района през 40-те години на ХХ век. Критично бях настроен към това, че участниците в бунта, развяващи червени знамена със сърп и чук, а не гръцки знамена, първо нападнали и избили беззащитните представители на българската администрация в с. Доксат, Драмско. После това насилие родило друго насилие. Българският кмет на селото едва се спасил от смърт, като скочил от втория етаж на една сграда, счупвайки и двата си крака, но успял да се скрие в една копа сено, а след това уведомил българските власти в гр. Драма. И отговорът не закъснял. Разпратена била българска войска, командвана от началници, инструктирани да избият метежниците и да им запалят селата. Така и в това насилие загинали хора, а както може да се очаква, сред тях сигурно е имало и невинни.

  Не можах да открия данни за участието на населението от с. Кариофито във въоръжена съпротива срещу българската власт, но е факт, че са били избити хора, а сред тях е бил и един достоен българин, родопчанин. Оказа се, че Васил Каишев е родом от с. Чокманово, Смолянско, но до повече сведения не можах да се докопам. Може би любознателни читатели ще запълнят това бяло петно. Гробът му е в югоизточния край, до оградата на гробищата в Ставруполис и е съвсем обикновен. На паметната плоча е изписано името му и датите на раждане и смърт. Всъщност има две паметни плочи, една с изписан на гръцки език текст, на която личното име е по гръцки образец (Василиос), а фамилното по български (Каисев). В гръцкия текст е отбелязано, че Каишев е убит на 09. 09. 1944 г.. Споменава се, че той като кмет на с. Кариофито, по време на българската „окупация”, е убит от български военен отряд, защото се опитал да спаси живота на жители на селото, а и самото село от унищожение, като се изгорят къщите му. Пред тая плоча е поставена една по-малка, на която името е изписано с кирилски букви и по български образец. Най-вероятно тя е поставена от българи, но неизвестно кога и по какъв повод.

  Събеседникът ни спомена, че е бил и кмет на Ставруполис. Но самият написан текст беше откровение на един обикновен човек, бликнало от сърцето му, а не от пресметлив ум, обременен от стереотипно мислене за исторически вражди и вини. Именно оня стремеж да сподели спомена за подвига на един обикновен българин, го кара години наред като срещне българи в градчето, да им разказва преживяната случка.

  Днес времената вече са други. Сега България и Гърция са съседни държави, членки на Европейския съюз. Отвори се границата с нови ГКПП, но топенето на ледовете става бавно. Вярно, много българи вече пребивават и работят в Гърция, но за местните гърци и за властите там сме си подозрителни. След като се разделихме със събеседника ни, слязохме с колата до моста на р. Места, да направим снимки на красивата околност. Скоро до нас се приближиха двама, които говореха гръцки, облечени с протрити дънки и якета. Поискаха да видят документите ни, показвайки за легитимация пистолети на кръста. После пребъркаха и колата и чак като намериха множеството дипляни, подарени ни от туристическия център в Ставруполис, ни заразпитваха какви сме, що сме. Накрая се извиниха на английски, като вметнаха че това била работата им. Разбира се, тая случка помрачи настроението ни. Не сметнах за необходимо в краткия ни разговор с гръцките ченгета да забърквам името на достойния грък Харилаос Антопулос, някогашен кмет на Ставруполис, нито на достойния българин Васил Каишев, за които едва ли бяха чували нещо, но мисълта за тях ме топлеше. Та точно мисълта за такива хора ще стопи ледовете, ще изгони злите демони от главите ни и ще ни превърне, дай Боже, в добри и човечни хора, за които главна божа заповед е да обичаш ближния си и да правиш добро. Затова така силно звучат написаните редове в откровението на Харилаос Антопулос, как като пораснал обяснявал на своите земляци за тоя българин, принесъл в жертва живота си, най-скъпото, което човек има, за да спаси живота на хората, на които е служил. А колко силно звучи посланието от последните два реда на написаното: „Някой е направил границите, за да разделят хората, но природата и екосистемите ги обединяват. Съседните народи имат задължение да си сътрудничат за взаимното добро, защото сме съседи!”

  Странно е, че тъкмо един катаклизъм поражда катарзиса (духовното пречистване), че трябва да се преживеят злини и насилия, за да дойде смирението и покаянието. Но когато държави враждуват, обикновеният човек със своите страдания е една прашинка, отвеяна от събитията. И трябва много време да мине, за да заздравеят раните, да се преодолее болката от страданията и споменът за тях. А то и днеска още мислим по старому: българите – как коварните и зли гърци са им отнели Беломорието и са ги прокудили от там с цената на много страдания; гърците – как варварите българи все им се натрапвали, а през 40-те години са окупирали земята им, като са ги владели с цената на репресии. И докога така? Трябва да свикнем с реалностите, а те са такива, каквито ги виждаме и усещаме. И единственият непреходен лек за всичкия натрупан мраз в отношенията между обикновените хора и народите е смирението, добротата и човеколюбието. Само така могат да бъдат стопени ледовете.

 И накрая наистина трябва да се подеме инициативата на жителя и бивш кмет на гр. Ставруполис (някогашното българско село Еникьой), Ксантийско Харилаос Антопулос, управниците в Смолян и в Ксанти (Ставруполис) да направят нужното подвигът на един обикновен българин, защитил гърци с цената на живота си, да стане повод за още по-близки добросъседски отношения. Все си представям как Харилаос ще бъде поканен на гости в Смолян, а и в с. Чокманово, за да се срещне с достойни българи и да побеседват за сближаването между хората и народите, за границите, които ни разделят, за смисъла на човешкия живот. Защото наистина някой е направил границите да разделят хората, но самите ние трябва да премахнем тия граници, в името на един по-добър свят.

  Накрая предоставям и текста, написан от Харилаос Антопулос, без да са му правени поправки. От съдържанието става ясно, че е писан по конкретен повод и е предназначен да бъде прочетен пред българи, но така и не научих нещо повече.

 

ПИСМО ОТ ХАРИЛАОС АНТОПУЛОС – БИВШ

КМЕТ НА ОБЩИНА СТАВРУПОЛИС - ОКРЪГ

КСАНТИ

ОТНОСНО: Отдаване почит на убития Васил Кайшев – кмет

                      На кметство с. Кариофито – окръг Ксанти в

                      Периода  1941-1944 г.

    Съжелявам, че не мога да присъствувам по здравословни / причини на събитието и моля за извинение от присъствуващите в / памет на починалия Васил Кайшев, като Ви моля да ме чуете. Аз / съм Харилаос Антопулос, роден в с. Ставруполис – окръг Ксанти, / където през 1944 г. на възраст 15 години учех занаята на дърво- / делец при майстора Пандела Карадаи, който почина. / 

   Искам да разкажа действителността по случая. /  Помня онзи ден и се вълнувам, защото преживях убийст- / вото на кмета на с. Кариофито от един български войнишки звод, / който имаше заповед да убие каквото намери в селото и да запа- / ли селото Кариофито, където живяха само гърци и кмета беше бъл- / гарина Васил Каишев.              Живеех до тази действителност много близко и когато / докараха мъртвия Кайшев в дърводелската работилница аз заедно с / майстора направихме ковчега. След това аз и Константин Гавридис - покойник, натоварихме ковчега на една каруца и го закарахме на / гробищата на село Ставруполис.  / 

  Аз съм единствения човек, който добре помни къде го погребахме.  / 

  Когато след това пораснах и помнех добре събитието / разказвах на по-големи и по-малки от мен, че този човек се / принесе в жертва живота най-скъпото нещо което човек има, / за да спаси живота на хората, на които служеше толкова години / като кмет.

  Отдаваме чест и слава и благодарност на покойния кмет. /

  Не забравих това събитие и като кмет на с. Ставруполис / предложих на правителствата на Гърция и България да стане един / парк на дружбата между двата народа, които да сближи хората / които живеят в граничните райони, защото района в който живеем / и сме съседни общини много импозантен, бих казал ру(я)дко същест- / вуващ на други места. //

  Някой е направил границите за да разделят хората, / но природата и екосистемите ги обединяват. Съседните народи / имат задължение да си сътрудничат за взаймното добро, защото / сме съседи.

С УВАЖЕНИЕ НА ПАМЕТТА НА

      ВАСИЛ КАИШЕВ

ХАРИЛАОС АНТОПУЛОС – БИВШ

КМЕТ НА СТАВРУПОЛИС