Никола Чилов - успелият родопчанин

Ако всяко село има своите няколко герои и известни личности, които го представят пред света, то природата е била твърде щедра към с. Карлуково (дн. Славеино), в чиято история са вплетени толкова много и различни начала. Или може би наличието на стойностен генетичен материал в съчетание с пословичното трудолюбие на карлуковци е довело до появата на ярки личности, оставили следа в различни сфери на обществения живот на местно, че и на национално ниво. Такъв е например успелият и заслужил проф. д-р Константин Чилов, роден през 1898 г., завършил медицина във Виенския университет през 1925 г. Той оставя следа в обучението на поколения лекари, член-кореспондент е на БАН, основател е на Института за клинична и обществена медицина и др. Не по-малко стойностен е образът на арх. Боян Чинков, който е немски възпитаник (завършва архитектура в Германия през 1925 г.), а впоследствие става един от най-известните архитекти на гр. Пловдив. В негово лице може да се види един истински български дисидент, а не измислен, появил се около „сакралната” за най-новата българска история дата 10 ноември, изявяващ се със своето неподправено оръжие – вицът, във времена, когато за критика на обществения строй е можело да заплатиш с живота си. Именно в такова време арх. Чинков показва открито своето критично отношение към властта, за което е осъден на 3 г. затвор и бива освободен по личното застъпничество на френския президент Дe Гол. Така някак странно днес съжителстват двете емблематични, наложили се с времето мнения за Славеино като: хайдушко (бунтовническо) и като докторско село, от което са излезли близо 100 лекари. Да, карлуковци, както и останалите християни в Среднородопието, е трябвало да оцеляват в много трудните условия на господстващо мюсюлманско управление, чиито проводници на местно ниво често са издевателствали над мирното малобройно християнско население. Няма селищна монография (например за Петково, Славейно, Момчиловци и др.), в която да не се описват злодеянията на местни деребеи и разбойници. В тези условия това население е било принудено да постига своя напредък с труд, постоянство  и търпение, посрещайки твърдо несгодите. Все пак е имало различия и в „житейската философия” на населението от отделните села. Показателен за това е един епизод от книгата на П. Карапетков „Славеино минало”, в който се описва как един узундерски ханджия (българин мохамеданин), обслужващ гурбетчиите и кираджиите по пътя за Гюмюрджина, познавал кои гурбетчии са от Петково и кои от Карлуково. Първите когато отсядали в хана за преспиване, все за жени и за пиене говорели, а вторите все за работа и сметки. Не знам дали това е било точно така и дали от тоя факт трябва да се правят важни изводи, но има нещо в нрава на карлуковци, което е накарало местните управници и проводниците на гърцизма в Среднородопието да ги нарекат калънкафалии т.е. твърдоглавци. Тая тяхна борбеност, съчетана със задружност, е способствала да си изградят такова име.... Карлуковци са в първите редици на борбата за черковна независимост. Прегледът на запазените оригинални писма, изпращани от християнските села в Среднородопието до българската община в Пловдив, до различни султански чиновници и др., показва че за разлика от първенците на други села, нито един карлуковски първенец не е имал свой личен печат, който да използва за подпис. Такива са имали в Райково, в Устово, дори в с Арда. В случая не става въпрос само за мода и практичност, а за общност и единение. Заможните карлуковци, наред с представителите на оформящата се местна интелигенция, са се подписвали по един начин, без печат, като по тоя начин са демонстрирали единството си. Така задружни са били те в борбата за черковна независимост, както и в борбата за политическа свобода. Неслучайно Карлуково е „комитското” село на Среднородопието, макар в началото за център да е тъкмено средищното с. Устово.

  Несъмнено важен фактор за формирането на ярките личности е родът, семейството от което те произхождат. Така между всички достойни карлуковски родове има някои, които са с особен принос в новата история на селото. Такъв е Чиловият род, който е клон от Райчевския род. Той дава на Карлуково (Славеино) д-р Константин Чилов и финансиста - индустриалец Никола Чилов. Баща им Чило Райчевски бил преуспяващ абаджия, който се включва активно в обществения живот на селото в преломното време от втората половина на ХІХ и началото на ХХ век – време на народен подем, на въстания, войни и погроми. Виждайки ползата от учението, абаджията прави всичко възможно да образова многобройната си челяд. Дядо им Колю Райчевски бил дълги години кмет на селото в периода от втората половина на ХІХ век, когато се случват съдбоносни за местното население събития. По майчина линия произхождат от Шоповския род. Дядо им Никола Шопов е един от водачите на селото в борбата за духовна и политическа свобода. Именно в такова семейство се ражда през 1895 г. един от най-успелите карлуковци и пръв висшист от селото – финансистът и индустриалецът Никола Чилов. Някои държат пред името му да се изписва титлата д-р, добита при завършването с отличие на висшето образование в университета в Ерланген (Германия) и с докторат по финансови науки, но едва ли това е най-важното. Много по-стойностни са мненията на съвременниците му по повод преждевременната му смърт през 1936 г. Ето какво споделя в словото си по тоя повод Екзарх Стефан: „Напусна плоскостта на земния живот един от рядко талантливите синове на българския народ, отиде си един достоен гражданин и ползотворен ратник в голямото поле на българското стопанство, на българската индустрия”.  А какво ли е чувствал младият родопчанин, извървял пътя от училището в родното му с. Карлуково през училището в Чепеларе и гимназиите в гр. Свищов и Солун, до университетското градче Ерланген, на чиито факултетни сгради е изписана дата на създаването им 70-те години на ХІV век? Но той успява, като завършва с отличие образованието си. По-нататък пътят му го отвежда в Българската Екзархия в Цариград. Според неговия съвременник и приятел Георги Попанастасов от с. Петково, Никола Чилов се явява пред българския Екзарх да иска финансова помощ за завършване на висшето си образование. Същевременно събира сведения за данъчната система в Османската империя от самия тогавашен финансов министър на империята, които после използва при написване на докторантурата си. След дипломирането си се връща в Цариград и постъпва на работа като счетоводител в Българската Екзархия. Трудолюбието и талантът на младия карлуковец, в съчетание с качества като отзивчивост, обаятелност, доброта, отварят вратите пред него. Всеки негов съвременник, посветил му свои бележки, изтъква тия му добродетели. Неслучайно за съвсем кратко време успява да спечели симпатиите и доверието на българския Екзарх, като се издига до главен счетоводител на Българската Екзархия. В Цариград се оженва за Мара Селджобалиева, чийто баща е един от най-богатите и влиятелни тогава цариградски българи. След българския крах през 1913 г., седалището на Българската Екзархия се премества в София, където се премества и Никола Чилов със семейството си. Отначало е финансист, а от 1923 г. е и директор на туткалена фабрика в с. Костинброд, Софийско. С нея е свързан по-нататъшният живот на карлуковеца Никола Чилов, за да се спомене в едно от словата по повод смъртта му: „...вчера България изгуби носителя на стопанския гений, талантът на индустриалното строителство, който в късо време постави България в редовете на големите нации, имащи развити и усъвършенствани индустрии”. Той превръща фабриката в едно модерно предприятие на световно ниво.

   Показателно е, че родопчанинът Никола Чилов не забравя от къде е тръгнал и се стреми да помага на своите земляци. В модернизираната фабрика работят и родопчани. Интересен факт е, че за портиер там е назначен синът на един закрилник на карлуковци през размирните времена - Садък от с. Виево (Каршилъ),. Никола Чилов държал сам да възпитава земляка си, по свое усмотрение, като му обръщал специално внимание. Родопчанинът и крупен индустриалец не стои встрани от обществената дейност, свързана с Родопите и Тракия. Така той в продължение на 14 години е председател на родопската дружба в София (1920-1933 г.) и 7 години е председател на В. К. на Тракийската организация (1923-1930 г.). В свои спомени за именития си земляк родоповедът Стою Н. Шишков пише, че Никола Чилов споделил с него идеята си да открие фонд за 500 000 лв. при черквата в с. Славеино, като с ежегодните лихви той да се издържа и да подпомага с храна и облекло родопчани в затруднено материално положение. Славеиновският летописец П. Карапетков може би най-точно обрисува тая негова дейност в книгата си „Славеино минало”: „Но преди всичко той беше истински човек – с вечна усмивка на уста, любезен, внимателен, учтив, вежлив, нежен съпруг, мил татко. Големите богатства от година на година го правеха по-щедър. Много почини са чувствували неговата подкрепа. Паметник, училище, читалище, черква, камбанария ли започнеше да се строи, той ще се притече на помощ. Често подпомагаше бедни ученици, гимназисти, студенти, селяни и др. И винаги подкрепяше така, че когато даваше дясната ръка, лявата не виждаше”.  Какво повече може да се добави към това? Но явно може. Не бива да премълчаваме, че за некратък период от време името на големия български индустриалец бе низвергнато. Така в своя критика на книгата на П. Карапетков „Славеино минало”, публикувана на страниците на в. „Родопска правда”, 1948 г., бр. 18-19, небезизвестният Кирил Василев от своята „класово-партийна позиция „обвинява автора, че поднасял историята на Славеино „като история на забогатяващи славеиновски родове”. Той твърди още, че: „Стига се даже до надути хвалебствия на тлъсти реакционери и чорбаджии от рода на костинбродския акционер и финансист Никола Чилов, заради някакви си трохи, които той хвърлял от пищната си трапеза като милостиня”. Но времената се промениха и тия късогледи критики сега са анахронизъм. Та кой, ако не заможните българи даваха мило и драго за просперитета на своите села. Кой строеше училища и черкви? Нима заможните карлуковци не се включваха активно в борбата за духовна и политическа свобода? Жив пример в това отношение е бащата на Никола Чилов – Чило Райчевски, който е член на околийското черковно-училищно настоятелство и го подпомага с безлихвен заем. Председател е на абаджийското дружество в селото, член на училищното настоятелство и един от основателите на просветното дружество. Не по-малък пример в по-ново време е самият индустриалец, който милее за родния край и се стреми да го подпомага. Специално отношение има той към своите работници, които са добре възнаградени и се ползват от различни облаги. Но тия критики изиграват своята роля, след близо 40 години чакане и неколкократни преработки под натиска на „обективни критикари” да се появи една осакатена книга с „нов” прочит на историята на с. Славеино, в която и ред не се споменава за един от най-успелите родопчани, но е отредено голямо място за комунистическото движение в селото, което както и да се гледа, не е стихията на славеиновци. Все пак по-късно, в друга книга „Славеино – родовете” (С., 1996) бе повторено написаното 40 години по-рано. Жалко само, че бе пропусната възможността през тоя период да се запишат нови сведения за Никола Чилов от негови съвременници. Би било добре ако има запазени архивни материали, свързани с живота и дейността на именития карлуковец и родопчанин, да бъдат проучени и да се подготви монографичен материал за неговия живот и дело. Така ще може да се запълни една празнина в родопската историография и да се изпълни един дълг към паметта на нашия земляк.